Странно как всичко – сняг, кал, боклуци, предразсъдъци, се
натрупва в края на годината и започва да тежи. Върху него се натрупват нови
неща – киша, недоверие, отчаяние, опаковки от подаръци, гняв... Обикновено с
началото на пролетта всички натрупвания излизат на яве. Проличават си и дупките
в образованието, в асфалта, във възпитанието, в близката гора... Когато дупките
се съчетаят лошо с натрупванията, се получават негативни отзиви в
чуждестранната преса. Или спонтанни изблици на протест срещу статуквото,
световната несправедливост, гадния живот и специфичната ни народопсихология. Но
сега е краят на годината, декември, и е време за трупане. На пролет ще
поговорим пак за дупките и за спецификата на чисто българското.
Пред мен в аптеката една жена над средната възраст купува
аспирин. „Ама, ако може, да е на плочка, а не от тия дето съскат!” – уточнява
жената. И както се редях на кратката опашка в аптеката, изведнъж ме завладя
настроение да трупам чудеса.
„Един ли?” – пита аптекарката.
„Ми... дали стига за 50 кила чушки?” – пита жената и
аптекарката за всеки случай подава три кутийки с по два блистера.
Жената върти в ръце кутийките и се съмнява. Не се съмнява в
познанията на аптекарката или в действието на аспирина, ами по принцип, ей-
така си се съмнява. То е друго нещо, идва отвътре, от времето и от
натрупванията. Каквото и да е времето, щом си българин, си длъжен да се
съмняваш, защото толкова много сме лъгани... Кой точно ни е лъгал – това е
дълбоко пазена тайна. Изречението никога не се продължава, защото се
предполага, че е ясно... каквото там трябва да е ясно...и на когото е ясно,
ясно е... Но е факт – лъгани сме...
Едно от многобройните тазгодишни наводнения удави и
панелните ни мазета. Съседката помоли да помогнем с изнасянето на багаж. Оказа
се, че спасяваме...сапуни. Всякакви: сапуни „Бебе”, черни катранени сапунчета,
тоалетен сапун „Хвойна”, немски и гръцки сапуни с екзотичен аромат, напълно
умрял още преди трийсет години... П
онеже не беше възможно да се намери логична причина за
складиране на сапун, реших да попитам. „Ама как, аз от толкова години ги
събирам... какво да ги правя, да ги хвърля ли? Някога знаеш ли как ги нямаше?”
– беше отговорът. И те – какво да правят – взели, че се натрупали в мазето,
докато наводнението не ги разпени. Съседката ме гледа с нормалното за случая
съмнение – права е, никога не ми е хрумвало да събирам сапуни, не разбирам
идеята дори. Въпреки, че знам „как ги нямаше”. Вероятно причината за точно това
натрупване се крие в магичното някога. „Някога” също има странното свойство да
се натрупва заедно със сапуна, старите снимки и съмненията, с лимонадените
шишета и с рецептите за туршия с аспирин. То така се е напластило в нас, че
вече не е натрупване, проникнало е в кожата и костите ни и ни дава оправдание и
причина за всичко. Само че върху натрупаното „някога” трудно вирее нещо ново и
смислено...
На рафтовете на библиотеката ми, освен прах и книги, с
годините се трупат всякакви безполезни
дреболии – камъчета, донесени от някъде, две счупени стъклени играчки за
елха, никога неизползван нож за писма, старо билетче от 0,06ст., абаносова
фигурка – подарък от някого, кутийка за емфие от кост, копче, игли... Така е,
някои трупат сапуни, други – безполезни дреболии, трети – съмнения. А декември
– в традиционния си изненадващ стил, се очаква да натрупа сняг. Лошото е, че от
година на година снегът става все по- малко, за сметка на съмненията. Въпреки
старанието на кмета.
Всеки знае, че катериците трупат орехи, лешници, семена и
всякакви запаси. Не всеки обаче знае, че катериците обикновено забравят
половината от струпаното и то остава неупотребено. Тези катеричи натрупвания
всяка година дават началото на стотици нови растения. А горките гладни катерици
бродят из зимните гори и се чудят къде ли би могло да е натрупаното?.. Сигурно
затова съмнението е основна част от катеричата народопсихология. И сигурно
причината е, че не трупат своите „някога”. Но пък живеят по- лесно.
Текстът е публикуван в сп. Тема
Да, припомняме си битовизмите от детството – ти, например,
редил ли си се за банани? `Щото аз така, на опашката, се запознах едно време с
първото си сериозно гадже. А в
същото време се случваше и друго: родителите ни си разказваха вицове шепнешком
като непослушни деца, редяха се като стадо и за книги, и за хладилници, подкупваха
и се подмазваха за апартамент или специализация, едва се гледаха в огледалата,
а съседът денонощно и заплашително тракаше на пишещата си машина и всички
знаехме, че пише доноси (защото после родителите ги викаха в ОФ-то на ъгъла на
блока, а те се прибираха угрижени и порицани).
Няма да забравя лудата мечта на майка ни да сме като другите деца – обикновени,
без кой-знае какви амбиции и способности, ако може - невидими. Все казваше
тъжно-тъжно: „Не стига, че не сте глупави, пък не сте и грозни, не знам как ще
живеете...“. Ние, разбира се, правехме каквото можем – сестра ми недоучваше и
се подстригваше доброволно, аз се обличах ужасно, престилката ми рядко срещаше
ютия, но пък беше с дантелена якичка. Заради тази плетена якичка в десети клас
класната ме разнасяше за ухото от първия до последния етаж на училището –
всички да видят каква съм неразбрана и упорита, и ходя с неуниформена яка...
Сега е смешно, сега дори не мога да си представя какво и е било на класната в
главата, та да върши такива чудеса от храброст. Сигурно на жената и е дотегнало
до смърт да я назидава някое началство заради фасоните на трийсет тийнейджърки
и просто си го е изкарала на моята забележителна якичка. Ако сега я срещна,
сигурно ще каже „Абе, Диана, как ги помниш тия неща! Имаше толкова по- важни
работи!“. 
Днешните млади не знаели нищо за периода, казва тъжно
статистиката. Та кой би искал да научи, че родителят му е бил или престъпно
различен до степен съседите и колегите му да искат да го унищожат, или от
малките хора, които унищожават за малко власт? Нямаше трети вид хора – това е
измислица. Нямаше и откъде да има. Другите видове се пръкнаха след това. И
светът стана демократичен, криминален и несправедлив изведнъж. Не, че сме го искали
такъв. А бананите са налице, никакъв проблем няма с тях, дори ми идват в
повече... 
