вторник, 1 декември 2015 г.

празнословия

"а дълга е Главната улица..." /В. Станков/

Очите ми не искаха, обаче
се случи късна, лицемерна есен,
а гарваните сипеха закани
и нищо не звучеше като песен.
Понеже никой никога не знае,
колко е дълга тази Главна улица,
все някога ще трябва да извикаш,
дори и само есента да чуе.
Когато не крещим, ни чува само
безименната кал по тротоарите,
защото си приличаме по нещо -
хора от кал сме. И сме твърде стари.
Знаем какво си мислят хризантемите,
докато чакат да засипе сняг -
как лицемерно закъснява зимата,
докато ние празнословим. Пак...

сряда, 25 ноември 2015 г.

Кратко

От самото начало на времето
късогледите ми очи недовиждат,
и сякаш пропускат най- важното
към което светът се придвижва.
Той върви, а аз кретам след него,
без да питам къде отиваме.
Той мълчи по свои причини,
аз бърборя... После заспиваме.
И сънуваме мъдри птици,
които ремонтират гнездото ни,
учат ни да чуруликаме,
хранят ни... И отлитат.
Тъжно е. Няма никакъв смисъл,
но нужна ли ти е причина?
В самото начало на времето
имаше смисъл. Но си замина.


сряда, 4 ноември 2015 г.

***

Всичко вече е казано - и повторено.
На раменете ми не тежат чужди ризи.
Нямам причина да се превръщам
в огледало за дребни капризи.
Знам, че богът на малките радости
в нечие черно сърце ще влезе,
и ще се счупи нещо.
Ще светне - и ще залезе...
И съм благодарна на есента,
че не бърза да рони сълзи
за щяло или не щяло,
счупено или непокълнало.
Краткият ден се колебае
драматично ли да се замъгли.
Всичко вече е премълчано,
но нищо не счупих, нали?

сряда, 23 септември 2015 г.

Лилави неща

Мокра привечер в края на краткото лято.

Онзи миг, в който се будя - и тебе те няма.

Призракът на китайска роза в ъгъла.

Смешната, много стара жилетка от мама.

Неподозиран хербарий в средата на разказа.

Сладко от боровинки, сварено в друг живот.

Копче, което не помни да се е закопчавало.

Белези по сърцето ми. 

И луна в оптимистичния си период.

сряда, 4 февруари 2015 г.

Средната пътека

„Винаги избирай средната пътека!” –
все повтаряше, и повтаряше баба,
докато в ситото се люлееше
чистото брашно за хляба.

Нарисувана от забравени мигове,
баба отдавна е само картина –
тя беше съвсем за малко тук,
замеси хляба и си замина...

Обаче сигурно съм сбъркала пътя,
защото още се уча да крача,
а под стряхата всяка зима
цъфтят ранни кокичета. И плачат.

четвъртък, 22 януари 2015 г.

Невинно


Зимата дръпна кованата ледена черга.
Паднах, и толкова заболя, че забравих
с колко зрънца да нахраня черните врани,
колко трохи да подхвърля на белите гълъби,
с колко любов да покрия ъглите на стаята,
колко омраза да скрия под прашния праг...

Все недостатъчни, мои зрънца и трошици!
Вечно объркана, глупава моя любов!
Всичко ще бъде наред някой ден призори -
няма да помня точно какво не направих.
Зимата дръпна кованата ледена черга.
Паднах. И много боля. И забравих...


сряда, 21 януари 2015 г.

Charlie

Карикатурата на сляпата ми вяра
разказа нещо смешно и угасна.
Аплодисменти няма. Броим трупове,
а свободата пак ни стана тясна.

Докато думите се давят в лепкав смисъл,
дъждът се дави в концентрични кръгове,
а птиците увисват без посока...
Все крием, че светът си има ръбове...

Същественото


Всичко, което някога съм казала

за старите смокини, за сърцата им,

за корените, криви от умора,

за сенките, витаещи в листата,

за обич към дървета и към хора,

за смисъла от час или от дата,

за споменът, за тайната, за лятото,

за дългите целувки - и за кратките...

Говоренето беше оправдание -

не се научих как се вари сладко.

вторник, 16 декември 2014 г.

Натрупвания


Странно как всичко – сняг, кал, боклуци, предразсъдъци, се натрупва в края на годината и започва да тежи. Върху него се натрупват нови неща – киша, недоверие, отчаяние, опаковки от подаръци, гняв... Обикновено с началото на пролетта всички натрупвания излизат на яве. Проличават си и дупките в образованието, в асфалта, във възпитанието, в близката гора... Когато дупките се съчетаят лошо с натрупванията, се получават негативни отзиви в чуждестранната преса. Или спонтанни изблици на протест срещу статуквото, световната несправедливост, гадния живот и специфичната ни народопсихология. Но сега е краят на годината, декември, и е време за трупане. На пролет ще поговорим пак за дупките и за спецификата на чисто българското.

Пред мен в аптеката една жена над средната възраст купува аспирин. „Ама, ако може, да е на плочка, а не от тия дето съскат!” – уточнява жената. И както се редях на кратката опашка в аптеката, изведнъж ме завладя настроение да трупам чудеса.
„Един ли?” – пита аптекарката.
„Ми... дали стига за 50 кила чушки?” – пита жената и аптекарката за всеки случай подава три кутийки с по два блистера.

Жената върти в ръце кутийките и се съмнява. Не се съмнява в познанията на аптекарката или в действието на аспирина, ами по принцип, ей- така си се съмнява. То е друго нещо, идва отвътре, от времето и от натрупванията. Каквото и да е времето, щом си българин, си длъжен да се съмняваш, защото толкова много сме лъгани... Кой точно ни е лъгал – това е дълбоко пазена тайна. Изречението никога не се продължава, защото се предполага, че е ясно... каквото там трябва да е ясно...и на когото е ясно, ясно е... Но е факт – лъгани сме...

Едно от многобройните тазгодишни наводнения удави и панелните ни мазета. Съседката помоли да помогнем с изнасянето на багаж. Оказа се, че спасяваме...сапуни. Всякакви: сапуни „Бебе”, черни катранени сапунчета, тоалетен сапун „Хвойна”, немски и гръцки сапуни с екзотичен аромат, напълно умрял още преди трийсет години... П
онеже не беше възможно да се намери логична причина за складиране на сапун, реших да попитам. „Ама как, аз от толкова години ги събирам... какво да ги правя, да ги хвърля ли? Някога знаеш ли как ги нямаше?” – беше отговорът. И те – какво да правят – взели, че се натрупали в мазето, докато наводнението не ги разпени. Съседката ме гледа с нормалното за случая съмнение – права е, никога не ми е хрумвало да събирам сапуни, не разбирам идеята дори. Въпреки, че знам „как ги нямаше”. Вероятно причината за точно това натрупване се крие в магичното някога. „Някога” също има странното свойство да се натрупва заедно със сапуна, старите снимки и съмненията, с лимонадените шишета и с рецептите за туршия с аспирин. То така се е напластило в нас, че вече не е натрупване, проникнало е в кожата и костите ни и ни дава оправдание и причина за всичко. Само че върху натрупаното „някога” трудно вирее нещо ново и смислено...  
На рафтовете на библиотеката ми, освен прах и книги, с годините се трупат всякакви безполезни  дреболии – камъчета, донесени от някъде, две счупени стъклени играчки за елха, никога неизползван нож за писма, старо билетче от 0,06ст., абаносова фигурка – подарък от някого, кутийка за емфие от кост, копче, игли... Така е, някои трупат сапуни, други – безполезни дреболии, трети – съмнения. А декември – в традиционния си изненадващ стил, се очаква да натрупа сняг. Лошото е, че от година на година снегът става все по- малко, за сметка на съмненията. Въпреки старанието на кмета. 


Всеки знае, че катериците трупат орехи, лешници, семена и всякакви запаси. Не всеки обаче знае, че катериците обикновено забравят половината от струпаното и то остава неупотребено. Тези катеричи натрупвания всяка година дават началото на стотици нови растения. А горките гладни катерици бродят из зимните гори и се чудят къде ли би могло да е натрупаното?.. Сигурно затова съмнението е основна част от катеричата народопсихология. И сигурно причината е, че не трупат своите „някога”. Но пък живеят по- лесно.


Текстът е публикуван в сп. Тема

понеделник, 24 ноември 2014 г.

Драма


Сърцата на прокъсаните облаци
туптят над улицата ми от кал и кестени.
Небето има цвят на ято гълъби,
което иска само хляб и песни.

Парцалените облаци разнищват
една мъгла от твърде дребни хора
и вечните им, кални неуредици,
и вечната им, кисела умора.

И тясната ми кестенова улица
напразно се преструва на голяма
Сърцата на прокъсаните облаци
туптят. А другото е драма. 

понеделник, 17 ноември 2014 г.

Ние и Ноември



И този Десети ноември отмина – по същия начин както вече 25 години си отминава. Много добре си спомням къде бях, но не мисля, че това има значение. И този път се правиха равносметки, анализи, прогнози, от някъде се промъкна забравената дума „плурализъм“, която тогава беше особено модерна. Някои казаха „Пък не беше толкова зле, животът не е само дълги коси и дънки, дисциплина имаше, ред и порядък...“.  Други викнаха „Абе вие сте луди, бе! Животът трябваше да бъде свобода!“. Трети пък си рекоха „Какво ме интересува мен, че за някакви люде нямало банани преди 20-30 години?“  - и си замълчаха.

Да, припомняме си битовизмите от детството – ти, например, редил ли си се за банани? `Щото аз така, на опашката, се запознах едно време с първото си сериозно гадже. А в същото време се случваше и друго: родителите ни си разказваха вицове шепнешком като непослушни деца, редяха се като стадо и за книги, и за хладилници, подкупваха и се подмазваха за апартамент или специализация, едва се гледаха в огледалата, а съседът денонощно и заплашително тракаше на пишещата си машина и всички знаехме, че пише доноси (защото после родителите ги викаха в ОФ-то на ъгъла на блока, а те се прибираха угрижени и порицани). Няма да забравя лудата мечта на майка ни да сме като другите деца – обикновени, без кой-знае какви амбиции и способности, ако може - невидими. Все казваше тъжно-тъжно: „Не стига, че не сте глупави, пък не сте и грозни, не знам как ще живеете...“. Ние, разбира се, правехме каквото можем – сестра ми недоучваше и се подстригваше доброволно, аз се обличах ужасно, престилката ми рядко срещаше ютия, но пък беше с дантелена якичка. Заради тази плетена якичка в десети клас класната ме разнасяше за ухото от първия до последния етаж на училището – всички да видят каква съм неразбрана и упорита, и ходя с неуниформена яка... Сега е смешно, сега дори не мога да си представя какво и е било на класната в главата, та да върши такива чудеса от храброст. Сигурно на жената и е дотегнало до смърт да я назидава някое началство заради фасоните на трийсет тийнейджърки и просто си го е изкарала на моята забележителна якичка. Ако сега я срещна, сигурно ще каже „Абе, Диана, как ги помниш тия неща! Имаше толкова по- важни работи!“. 
По- важното беше, че тя не можеше да понася различието – както и майка ми, тя се ужасяваше от него.  Тя беше малък и посредствен  човек, който непременно държеше да приложи малката си власт. Може би това беше едно от най- страшните неща в тази система – властта на малките хора. Нещо за някакви лагери, нещо за интернирани и застреляни по границата? Нещо за пропагандна машина? А защо да гледаме така отрицателно, разкажете по- добре за опашките за банани, за хляба по 26- стотинки и сиренето по 3,60, за безплатното образование по политикономия и древни технологии...
„Кои сте вие, че да искате?“ – така попита една възрастна жена тогава, малко след 1989-та, когато все още смеехме да искаме неща. Някак не влизахме в категорията на особените хора, които имат правото да искат – поне не и в очите на тогавашните възрастни. Признавам, че не знаехме какво да отговорим – двайсетгодишни, наивни до безобразие. Ами ние сме тези,  които ще трябва да управляват това деформирано подобие на държава след двайсет години. Тези, които ще изгладуват, изплачат и изплатят безплатното образование и здравеопазване – това трябваше да кажем. Ние сме тези, които ще трябва не само да отгледаме внуците ви, ами и да обясним защо сме такива каквито сме... Но не го казахме – от дисциплинираност и от насадения страх. Или просто не се досетихме, че ще се случи точно това.


Днешните млади не знаели нищо за периода, казва тъжно статистиката. Та кой би искал да научи, че родителят му е бил или престъпно различен до степен съседите и колегите му да искат да го унищожат, или от малките хора, които унищожават за малко власт? Нямаше трети вид хора – това е измислица. Нямаше и откъде да има. Другите видове се пръкнаха след това. И светът стана демократичен, криминален и несправедлив изведнъж. Не, че сме го искали такъв. А бананите са налице, никакъв проблем няма с тях, дори ми идват в повече...

Текстът е публикуван в сп. Тема

четвъртък, 13 ноември 2014 г.

Стъпала

На първото стъпало - светлосенки.
И мисъл за отворена врата.
Почукай - и навярно ще отворя.
Останалото ще е суета.

На средното стъпало ще те чакам
ако при себе си поискаш да се върнеш.
Попитай - и навярно ще ти кажа,
че още чакам птица да прегърнеш.

На третото стъпало се изгубих.
Нататъка е пусто - само бурен.
Стоя лице в лице със тъмнината...
Животът ли? Той все си е разтурен...