петък, 9 март 2018 г.

Мартин Спасов накратко






Как мислиш, какво ново казваш на публиката със стиховете си? На какво се дължи това, че публиката те приема?
-Не мисля, че казвам нещо ново. Със своите стихотворения си обяснявам същия този свят, обитаван от всички, с честните думи, които плашат мнозина. Наричам тъгата тъга, раздялата - раздяла и хората усещат тази искреност. Поезията не търпи евфемизми и дистанцираност.
Кое е по- важно за теб - признанието или разбирането?
-За да има признание, трябва да има разбиране. Всяка дума си има своя честота и си намира правилния човек, в когото да пренощува. Не са ми нужни гръмки признания, искам по-малко думи да осъмват сами.
Ако трябва да определиш, какво е поезията с една дума, коя ще е тя?
-Това наричане на нещата никак не го умея, но нека днес думата да е: "убежище".
Какво виждаш в деня си?
-Денят ми предлага всичко, а и аз съм наясно, че животът умело балансира между добро и зло. Човек трябва да има очи както за изгрева, така и за залеза. И в двете има зародиш на поезия, стига да съумееш да го износиш.
Трудно ли се живее в град като Шумен? Има ли възможност за развитие за младите хора като теб?
-Не ми се обсъжда чисто битовата страна на въпроса. А извън нея Шумен, Пловдив, София са само топоними, чиито очертания са невидими за душата.
Какъв човек си? Какво мислиш за себе си?
-Трудно е да се самоопределя, но за мен е важно да бъда добър човек, да не навреждам на никого. Предпочитам да се усмихна, отколкото да се оплача. А колкото до зрелостта - мисля, че умишлено се дистанцирам от нея.
Кое е стойностно за теб?
-Стойностното е това, което няма парична цена. Това, което остава, след като почистиш дома си от снощното парти - човек, съвест, свобода.
Какво би променил, ако имаше възможност?
-Не понасям агресията. Ако можех, бих дал други очи на тези, за които това отсреща ги провокира да посегнат. Силата е да погалиш.
Мислиш ли да напуснеш България?
-Помислям го и после го отхвърлям. И не защото съм заклет патриот, а защото знам, че винаги можеш да хванеш среднощния полет до Рим, но себе си ще напуснеш ли?!

Иво Тодоров - Никога не съм си позволявал да не бъда свободен


Поет, писател, радио- и телевизионен журналист, човек с различни интереси, който обича експериментите – такъв видяхме Иво Тодоров. Преди да поеме шефското кресло в БНР, от което внезапно бе уволнен миналата година, Тодоров работи като журналист и продуцент на информационни програми в „Дарик”, НЕТ и „Експрес”. Главен редактор на “Здравей, България” и „Часът на Милен Цветков” в Нова телевизия, в същата медия работи още за Dancing Stars, “Всяка неделя”, Big Brother 4, както и в сценарния екип на сериала “Забранена любов”. Главен редактор на сп. ”Мениджър”. Водещ на сутрешния блок на програма „Христо Ботев” на БНР. Има издадени 6 книги – поезия, разкази и роман. Тези дни на пазара излиза новата му книга „50 нюанса с Иво“.
Поговорихме с него за поезия, за слово, за медии – и за чувство за хумор:



Какво мислите за радиото като медия - има ли бъдеще според Вас?
-Според мен има бъдеще. Радиото все още остава най-оперативната медия – дори в конкуренцията с интернет. За да се появи една новина в сайт или в социалните медии – трябва да я напишеш. В радиото е достатъчно на момента да изречеш новината – и тя вече е факт. Разбира се, радиото се развива в интернет – може да се слуша онлайн, има апликации за мобилни телефони и таблети. Но в 21 век радиото е навсякъде с нас – вкъщи, в автомобила, на телефона, в парка, на планина, на море...
Има ли свобода на словото в публицистиката, или свободата остава за литературата?
-Не обичам да правя генерални изводи, мога да коментирам само моята работа като журналист. Самият аз никога не съм си позволявал да не бъда свободен в изказа си и съответно в работата си като журналист. Свободата на словото е нещо неотменимо – както дишането на живия организъм или необходимостта да пием вода (аз много обичам водата). Свободата на словото в публицистиката и в литературата си приличат – не можеш да бъдеш свободен в изказа си като автор, ако не си свободен в мисленето си като човек.
Кое изразява личността Ви по- добре - разказът или поезията?
-Ако си позволя да си направя сам психоанализа, ще открия една шизофренна същност. През цялата ми професионална биография като журналист съм бил раздвоен между радиото и телевизията, през повечето време правех двете неща едновременно – водя сутрешен блок по радиото и веднага отивам да правя ТВ предаване за следобед. Но това никога не ми е тажало, двете медии са се допълвали. Така е и в литературата. Не мога да се определя като човек, който пише или само поезия,  или само проза. Обичам да ескпериментирам – с жанровете, изказа, подредбата и оформлението на текста.
Имате аудиокнига и видеокнига, те допълват ли представата за Вас, или са съвсем нов жанр?
-Да, както казах, всичко това е част от човека Иво Тодоров. Според мен личностите в днешно време трябва да се разглеждат в тяхната цялост, а не на парчета. И да не се стига до там, както се пошегувах по-горе, да изпадаме в шизофренни състояния – кога един човек е гражданин, кога журналист, кога пишещ текстове. Аз наричам моите неща “текстове”, а не стихове, разкази... Текстът е водещото в литературата. Дори когато на аудио книга го чете самият автор, или когато във видео книга съм събрал 10 клипа, които снимахме по мои текстове/стихотворения. Така се появи проектът “How 2 Break A Heart In 7 Days”, video book, чиято премиета беше миналата година. И понеже е двуезичен – на български и на английски,  имахме удововолствието да го предствим досега в Лондон и в Брюксел, видео книгата беше показана миналото лято и на Аполония в Созопол.
За какво се разказва в новата Ви книга "50 нюанса с Иво"? Толкова много любов ли има, или толкова много нюанси?
-Събрах в “50 нюанса с Иво” мои текстове/стихотворения, които са били част от мои книги, включително и нови. Поезията беше първото нещо, което ме запали по литературата. Любовта има сигурно много повече от 50 нюанса.  Понякога тя не може да се опише или разкаже. Разказваш я на света по начина, по които искаш да я разкажеш, а не непременно такава, каквато живее тя в теб. Може би, когато я изричаме, се опитваме да намерим отговори, да си обясним понякога необясними междуличностни отношения, да отправим вик в пространството, надявайки се, че все някога, някъде, по някое време – любовта ще ни чуе. Понякога любовта идва само един път, като в романите на Маркес – веднъж и завинаги. Понякога се завръща. Любовта може да бъде не само чувство към любим човек. Случва се в един съботен следобед да намериш на улицата малко кученце, да го прибереш, то да заживее в дома ти и в един момент да си дадеш сметка, че много го обичаш... 
Журналистическата Ви кариера е започнала в предаването "Ку-ку", какво мислите за хумора днес? Къде е границата между смешното и тъжното?
-Понякога имам черен хумор. Понякога само моите най-близки приятели, които ме познават добре, могат да разберат хумора ми. Мисля, че ако нямаме чувство за хумор, ако не се смеем и на лошите неща в живота ни, сме изгубени. Да, имах уникалния шанс пред 1990 г. да попадна в екипа на студентското предаване “Ку-Ку” и това сложи началото на моята ТВ биография. А от дете още исках да се заминавам с телевизия. Наистина, в живота ни много често смешното и тъжното вървят ръка за ръка. И в това няма нищо страшно, дуализмът е част от живота на човечеството – има ден и нощ, пролет и зима, усмивки и сълзи. Хуморът днес като че ли поизчезна, дните ни са изнервени и напрегнати, но когато в куца ситуация кажа умишлено нещо смешно, хората около мен се разчупват и напрежението се изпарява.
Как ще се казва следващата Ви книга?
-Опитвам се да финализирам един роман – “Сестри”, криминален, мистерия. Историята е за убийство, за което всички знаят, но никой нищо не казва, страхувайки се, че волно или неволно, с действие или с бездействие е допринесъл за това престъпление. Все нямам време, но трябва да намеря да го довърша.
Кое е най- ценното Ви качество?
-Хммм, сам да се оценявам е трудно. Мисля, че съм комуникативна личност, не обичам бездействието, опитвам се намирам някакъв смешен контекст дори в най-неприятните ситуации...

Елена Денева: Всички носим различни обувки


Малко млади съвременни автори получават еднозначна оценка и от критиката, и от публиката. Може би основното нещо, за да постигне един автор такъв успех е - да пише искрено и да не се взема на сериозно. Такава е Елена Денева – един от псевдонимите, с които публикува стиховете си в мрежата е „nikoi”. Родена е в гр. Полски Тръмбеш през ранната есен на 1985-а, а в момента живее в Ловеч. Обича нощни птици, готически картинки, музиката на „Ревю”... Радва се на безрезервната обич и подкрепа от страна на семейството и приятелите си. Винаги пожелава на читателите си здраве и обич, и благодари за всичко, което получава като обратна връзка - за вниманието, за търпението, за разбирането, за всичко. Твърди, че стиховете се раждат в тъмното и се хранят с любов. Автор е на четири стихосбирки. "Щастие в кибритена кутийка" е от 2005 г., "Картонен храм" - 2006 г., "Натюрморт с пеперуди" - 2013 г. , "Сенки и бонбонки"- 2014 г. Въпреки че стиховете казват всичко необходимо за автора, решихме да ѝ зададем няколко въпроса за поезията, хората, пеперудите, сенките и бонбонките:

Последната ти книга се казва "Сенки и бонбонки" - повече сенки, или повече бонбонки ти предлага животът?
- И сенките, и бонбонките са необходимост. Не съм претегляла. Важното е, че повечето е любов.
Пречи ли ти, или ти помага фактът, че живееш далеч от суетата на столицата?
- На чисто битово ниво ми пречи: по-малките населени места дават по-малко възможности за реализация. Но другата страна на монетата е скъпоценна: не ми се налага да съм част от ничия суета.
Казваш за себе си, че не си добър човек - това комплимент ли е?
- Противно на всеобщото мнение за мен, аз не обичам комплименти. Не знам как да реагирам на тях, а и ми изглеждат неадекватни. За себе си никога няма да бъда достатъчно добра. А и не само за себе си.
Трудно ли е да бъдеш Елена Денева?
- Има една песен на Depeche Mode - “Walking in my shoes”... Всички носим различни обувки, понякога ни убиват, правят рани, влизат малките камъчета, които обръщат колата. Но са наши и трябва да извървим пътя си в тях. Е, аз определено не правя нищо, за да са ми по мярка. Усложнявам иначе толкова простия си живот с непрекъснати тежки терзания за леки хора.
Ако можеше да промениш две неща в живота си, какви щяха да са те?
- Бих искала две души, които обичам, да не бяха напускали човешкия свят.
Какво би взела със себе си на пустинен остров?
- „На остров гол живеят двама и го поливат нощ и ден...“. Любимият човек идва с мен разбира се. И черпак, за да мъкнем влагата към вас. И нещо за писане и четене.
Обичаш совите - от къде идва това? В момента сякаш е модерно да се носят нощни птици на чанти, шалове, обеци, дрехи... Какво мислиш за тази мода?
- Совата ми е тотем. Модата в момента просто ми помага да не изглеждам обсебена.
Какво задържа един млад творец в България?
- Вече почти нищо. Не изключвам варианта да потърся достоен живот другаде. Знам, че не е лесно, но и в България е достатъчно трудно.
Разкажи за новата книга - кога да я чакаме, какво ще има в нея, как ще се казва?
- Нямам планове за нова книга. И старите са достатъчни. Точно в този период от живота си не мисля, че имам да кажа нещо, което да си заслужава изхабената хартия.


четвъртък, 14 април 2016 г.

***

Дъжд вали над бръшляните, дъжд…
Откровение – гръм – откровение…
Ще се случи, но само веднъж:
вдъхновение – смърт – вдъхновение.

По бръшляните плъзва тъга
като залез – слънцето се поряза…
Гледай – призраци се целуват в дъжда.

Сега просто не мога да вляза. J

петък, 19 февруари 2016 г.

Мария (Донева или друга)

Дъждът който най- вероятно злослови за нечии бели, прегорели любови. Мария, която се усмихва в мъглата от хора и улици, и цветя, и позлата. Топлият вятър, който бавно прилазва и нещо показва, разказва, доказва... Мария, която утре ще си отиде, защото е от далеч, но дойде да ме види. Ментов чай, който толкова мрази да чака. А февруари без причина е плакал... Мария, която се наслаждава на хората така, както не мога - от едната умора. Дъждът, който всичко искаше да измие. Или всичко да каже - от мен, до Мария. :)

събота, 6 февруари 2016 г.

Процес

Убивам времето.
Гледам дълбоко в очите му -
неясно, сякаш през пелена
виждам как светлината помръква.
Ако въобще е имало светлина...

Убивам времето.
То покорно умира.
И какво ми остана сега?
Тъга по върховете на пръстите,
и под белия сняг - тъга...

Убивам времето.
Или то ме убива.
Няма победители в тази война.
Просто взаимно не се понасяме.
Всичко е ясно. Няма вина.

Убивам времето.
И захвърлям трупа му.
Ако можех да го забравя - щях...
Уча се да живея в безвремие.
Преди да стана убиец, друга бях...


понеделник, 28 декември 2015 г.

Мислех, че...

Мислех, че зимата най- накрая ще завърти колелото
и по калния път за никъде ще затропа каручката...
Но зимата пъхна ръце по- дълбоко в джобовете
и зачакахме заедно поредната банална случка.

Само че, всичко вече се беше случило -
и доброто, и лошото, и даже съвсем ненужното.
Ние повтаряме грешки - нищичко ненаучили,
а залезите се нижат обичайни и теменужени.

Мислех, че хората трябва да завъртят колелото,
а те скриха ръцете си и душите си. И замълчаха.
Не чувам каручката - трополи ли по пътя за никъде,
или глухи камбани в мъглата по грешка звъняха?

вторник, 1 декември 2015 г.

празнословия

"а дълга е Главната улица..." /В. Станков/

Очите ми не искаха, обаче
се случи късна, лицемерна есен,
а гарваните сипеха закани
и нищо не звучеше като песен.
Понеже никой никога не знае,
колко е дълга тази Главна улица,
все някога ще трябва да извикаш,
дори и само есента да чуе.
Когато не крещим, ни чува само
безименната кал по тротоарите,
защото си приличаме по нещо -
хора от кал сме. И сме твърде стари.
Знаем какво си мислят хризантемите,
докато чакат да засипе сняг -
как лицемерно закъснява зимата,
докато ние празнословим. Пак...

сряда, 25 ноември 2015 г.

Кратко

От самото начало на времето
късогледите ми очи недовиждат,
и сякаш пропускат най- важното
към което светът се придвижва.
Той върви, а аз кретам след него,
без да питам къде отиваме.
Той мълчи по свои причини,
аз бърборя... После заспиваме.
И сънуваме мъдри птици,
които ремонтират гнездото ни,
учат ни да чуруликаме,
хранят ни... И отлитат.
Тъжно е. Няма никакъв смисъл,
но нужна ли ти е причина?
В самото начало на времето
имаше смисъл. Но си замина.


сряда, 4 ноември 2015 г.

***

Всичко вече е казано - и повторено.
На раменете ми не тежат чужди ризи.
Нямам причина да се превръщам
в огледало за дребни капризи.
Знам, че богът на малките радости
в нечие черно сърце ще влезе,
и ще се счупи нещо.
Ще светне - и ще залезе...
И съм благодарна на есента,
че не бърза да рони сълзи
за щяло или не щяло,
счупено или непокълнало.
Краткият ден се колебае
драматично ли да се замъгли.
Всичко вече е премълчано,
но нищо не счупих, нали?

сряда, 23 септември 2015 г.

Лилави неща

Мокра привечер в края на краткото лято.

Онзи миг, в който се будя - и тебе те няма.

Призракът на китайска роза в ъгъла.

Смешната, много стара жилетка от мама.

Неподозиран хербарий в средата на разказа.

Сладко от боровинки, сварено в друг живот.

Копче, което не помни да се е закопчавало.

Белези по сърцето ми. 

И луна в оптимистичния си период.

сряда, 4 февруари 2015 г.

Средната пътека

„Винаги избирай средната пътека!” –
все повтаряше, и повтаряше баба,
докато в ситото се люлееше
чистото брашно за хляба.

Нарисувана от забравени мигове,
баба отдавна е само картина –
тя беше съвсем за малко тук,
замеси хляба и си замина...

Обаче сигурно съм сбъркала пътя,
защото още се уча да крача,
а под стряхата всяка зима
цъфтят ранни кокичета. И плачат.