Двор

Това пространство вече не е двор,

отдавна вече не очаква никой.

Дърветата погребват в него взор,

а ниските треви крещят: „Не викай!“

Това пространство помни моя смях,

и затова обича тишината.

Живяла ли съм? Помня, че живях,

преди да стана чужда на земята.

На ореха е вързана една

измислена за мен щастлива люлка.

Над нея се люлее синева,

а долу спи изпусната светулка...

Това пространство е ограничено

от призрака на дом, зарит в листата,

от болката, която хлипа в мене -

защото исках някой да ме чака.