Драма

Сърцата на прокъсаните облаци

туптят над улицата ми от кал и кестени.

Небето има цвят на ято гълъби,

което иска само хляб и песни.

Парцалените облаци разнищват

една мъгла от твърде дребни хора

и вечните им, кални неуредици,

и вечната им, кисела умора.

И тясната ми кестенова улица

напразно се преструва на голяма

Сърцата на прокъсаните облаци

туптят. А другото е драма. 

Ние и Ноември

И този Десети ноември отмина – по същия начин както вече 25 години си отминава. Много добре си спомням къде бях, но не мисля, че това има значение. И този път се правиха равносметки, анализи, прогнози, от някъде се промъкна забравената дума „плурализъм“, която тогава беше особено модерна. Някои казаха „Пък не беше толкова зле, животът не е само дълги коси и дънки, дисциплина имаше, ред и порядък...“.  Други викнаха „Абе вие сте луди, бе! Животът трябваше да бъде свобода!“. Трети пък си рекоха „Какво ме интересува мен, че за някакви люде нямало банани преди 20-30 години?“  - и си замълчаха.

Да, припомняме си битовизмите от детството – ти, например, редил ли си се за банани? `Щото аз така, на опашката, се запознах едно време с първото си сериозно гадже. А в същото време се случваше и друго: родителите ни си разказваха вицове шепнешком като непослушни деца, редяха се като стадо и за книги, и за хладилници, подкупваха и се подмазваха за апартамент или специализация, едва се гледаха в огледалата, а съседът денонощно и заплашително тракаше на пишещата си машина и всички знаехме, че пише доноси (защото после родителите ги викаха в ОФ-то на ъгъла на блока, а те се прибираха угрижени и порицани). Няма да забравя лудата мечта на майка ни да сме като другите деца – обикновени, без кой-знае какви амбиции и способности, ако може - невидими. Все казваше тъжно-тъжно: „Не стига, че не сте глупави, пък не сте и грозни, не знам как ще живеете...“. Ние, разбира се, правехме каквото можем – сестра ми недоучваше и се подстригваше доброволно, аз се обличах ужасно, престилката ми рядко срещаше ютия, но пък беше с дантелена якичка. Заради тази плетена якичка в десети клас класната ме разнасяше за ухото от първия до последния етаж на училището – всички да видят каква съм неразбрана и упорита, и ходя с неуниформена яка... Сега е смешно, сега дори не мога да си представя какво и е било на класната в главата, та да върши такива чудеса от храброст. Сигурно на жената и е дотегнало до смърт да я назидава някое началство заради фасоните на трийсет тийнейджърки и просто си го е изкарала на моята забележителна якичка. Ако сега я срещна, сигурно ще каже „Абе, Диана, как ги помниш тия неща! Имаше толкова по- важни работи!“. 

По- важното беше, че тя не можеше да понася различието – както и майка ми, тя се ужасяваше от него.  Тя беше малък и посредствен  човек, който непременно държеше да приложи малката си власт. Може би това беше едно от най- страшните неща в тази система – властта на малките хора. Нещо за някакви лагери, нещо за интернирани и застреляни по границата? Нещо за пропагандна машина? А защо да гледаме така отрицателно, разкажете по- добре за опашките за банани, за хляба по 26- стотинки и сиренето по 3,60, за безплатното образование по политикономия и древни технологии...

„Кои сте вие, че да искате?“ – така попита една възрастна жена тогава, малко след 1989-та, когато все още смеехме да искаме неща. Някак не влизахме в категорията на особените хора, които имат правото да искат – поне не и в очите на тогавашните възрастни. Признавам, че не знаехме какво да отговорим – двайсетгодишни, наивни до безобразие. Ами ние сме тези,  които ще трябва да управляват това деформирано подобие на държава след двайсет години. Тези, които ще изгладуват, изплачат и изплатят безплатното образование и здравеопазване – това трябваше да кажем. Ние сме тези, които ще трябва не само да отгледаме внуците ви, ами и да обясним защо сме такива каквито сме... Но не го казахме – от дисциплинираност и от насадения страх. Или просто не се досетихме, че ще се случи точно това.

Днешните млади не знаели нищо за периода, казва тъжно статистиката. Та кой би искал да научи, че родителят му е бил или престъпно различен до степен съседите и колегите му да искат да го унищожат, или от малките хора, които унищожават за малко власт? Нямаше трети вид хора – това е измислица. Нямаше и откъде да има. Другите видове се пръкнаха след това. И светът стана демократичен, криминален и несправедлив изведнъж. Не, че сме го искали такъв. А бананите са налице, никакъв проблем няма с тях, дори ми идват в повече...

Текстът е публикуван в сп. Тема

Стъпала

На първото стъпало - светлосенки.
И мисъл за отворена врата.
Почукай - и навярно ще отворя.
Останалото ще е суета.

На средното стъпало ще те чакам
ако при себе си поискаш да се върнеш.
Попитай - и навярно ще ти кажа,
че още чакам птица да прегърнеш.

На третото стъпало се изгубих.
Нататъка е пусто - само бурен.
Стоя лице в лице със тъмнината...
Животът ли? Той все си е разтурен...

Неправилни огледала

Има дни, в които огледалата разказват страшни приказки. Особено сутрин. И не е заради оглеждащите се – просто денят е такъв. Или ще е твърде светъл, или твърде мрачен, но нещо в такъв ден сякаш изменя светлините и сенките.

Това си мислеше Павката, докато се опитваше да измие махмурлука и „перде”-то от очите си.  Павка го наричаха приятелите и съседите от квартала още от ученически години. Иначе, за останалите, цял живот беше другаря Павлов. Същото това огледало само преди някакви си трийсет години го закачиха заедно с жена му, Бог да я прости... Е, на другаря Павлов огледалото тогава му харесваше. На Павката също, макар че понякога изпадаха в смешни ситуации да не се разбират изобщо – като днес например. В огледалото Павката виждаше запазен мъж, в разцвета на силите си, успял... Личеше си житейския опит – в стойката, в походката... Може би само тези бръчки по челото и край устните показват малко умора, но такива бяха обстоятелствата, така се случи животът. Пък няма да се предаваме, като са били такива обстоятелствата! Я как красиво е посребряла косата – не прекалено, точно колкото трябва, за да вдъхва доверие и респект, и да подскаже, че този човек знае как да се справя във всякакви ситуации. Ризата е леко захабена, но пък е чиста. Вратовръзката е стара, но пък е стилна. Костюмът и той е стар, но пък е от хубав плат – едно време струваше луди пари... Обаче огледалото се е захабило от годините, май му е време да се сменя.

Павката излезе и заключи след себе си. Пред блока се бяха събрали комшии, по- точно порасналите деца на комшиите, говореха нещо. Кимнаха, като го видяха, и всеки пое по пътя си. Само Петрова от третия етаж тръгна в неговата посока. И тя към пощата.

Преди да излезе, Петрова също прекара доста време пред огледалото. Свали ролките от косата си, внимателно подреди буклите, напръска с лак за коса. Отвори чекмеджето и извади пудра, руж, червило, молив за устни, молив за очи, сенки, спирала... Нищо, че е „по сред бял ден”, и без това излиза толкова рядко. От огледалото я гледа запазена жена, почти момиче. С прекрасна, многозначителна и съблазнителна усмивка. С красива коса, в модерен пепеляворус цвят. С живи, блестящи очи. Е, има какво да се желае от фигурата, ама пак е ясно, че е запазена жена. Такива крака природата не дава всекиму, пък да не говорим за безупречната кожа. И то без никакви специални кремове! Никой не би й дал повече от... да речем, 35 години. А преди 35 години, какво чудо беше тя – пълна с живот, с идеи, с любов... Усмихна се предизвикателно на отражението си и забоде в косата си една фиба- маргаритка. „А така, малко самочувствие, още не сме за изхвърляне!” – рече си тя. Обаче това огледало, съвсем е остаряло. Май е време да се смени. Петрова излезе и внимателно заключи след себе си.

„Тая жена, цял живот си е такава шантава! – мислеше си Павката. – Маргаритки в косата, синьо по очите, сигурно цяла нощ е спала на ролки... Как пък не пропусна да се боядиса и да се гримира, сякаш само затова живее! И цял живот е сама, не че ѝ е пречило някога. Вярно, хубавка беше на времето, ама времето минава. Фигурата ѝ е натежала, а си личи опакото ѝ характерче... Навремето беше уважавана жена, партиен член, бригадирка в завода... Ех, добре, че поне на мен годините никак не ми личат...”.

„Павка, Павка, виж как си остарял... – мислеше си Петрова докато крачеше след него към пощата. – Неприятно е, но хич не са те пожалили годините. Старостта идва различно при всеки – един остарява като катедрала, друг като чехъл. И ти май си от вторите. А какъв човек беше – партиен секретар, уважение, авторитет... Жена ти все с шити рокли ходеше, не с конфекция, Бог да я прости. Виж как са се сгърбили раменете ти, походката се е провлачила, ризата – стара, костюмът – и той, а под очите едни торби... Старост – нерадост му казвам аз на това. Добре, че някои остаряваме като катедрали...”

Пред пощата, на две пресечки от блока им, вече имаше опашка. „Кога се събраха толкова старци, сигурно цяла нощ не са спали, само да дойдат рано за пенсията!” – каза си Павката. Точно същото прозвуча и в главата на Петрова.

Текстът е публикуван в сп. Тема

Есенно

Под шапката на ситите ми мисли
вали един нечакан, мокър сняг.
Сънувам те докато спиш до мене.
Събуждам се - вали. И тръпне мрак.

Не бих ти казала, но не се сещаш -
причината е проста като драка.
В зеленото око на есента ни
заседна кленов лист. И тя заплака.

Черна котка

Трудно е да намериш черна котка в тъмна стая, казва Конфуций. Общо взето, е прав. По- трудно е да намериш своята черна котка сред още 29 котки, всичките в разни нюанси на черното, и всичките в тъмна стая. А най- трудно е да свършиш това, ако котката въобще не е там...

Тази перифраза на популярната максима не звучи добре като предизборен слоган, но е съвсем валидна поне за обикновения избирател като мен, който за втори път в тази година е поставен в ситуация да търси своята котка в стая, в която тя никога не е стъпвала. За цветовете няма смисъл да уточнявам.

Любовта е голяма сила, обикновено тя е движещото начало на всички добри промени, както и на търсенето на черната котка. Всички обичат България – всеки по свой начин, всеки със своята голяма обич. В някакъв момент обаче се прокрадва въпросът „А няма ли да е по- добре вместо да е чак толкова влюбен, да е и малко мислещ?..” Любовта има разни измерения – за някои тя е саниране на сградния фонд, за други – специален закон за тютюна и тютюневите изделия, за трети – затваряне на границата, а за мен, кой знае защо, е възможност за нормален живот в рамките на тази (доста странна) държава. Разбира се, началото на нормален живот може да бъде саниране на панелката. Но аз го свърших преди 8 години, защото иначе детето ми щеше да прихване астма или нещо по- лошо от фугите и влагата. Както повечето неща в държавата – ако не намериш начин да го свършиш сам, малко вероятно е да се случи. За жалост, това не допринесе кой- знае колко за истински ново начало или пък за нормален живот в общоприетия смисъл. Промяната би могла да тръгне и от закон за тютюна, ако на мнозинството от населението му хрумне да отглежда по балконите си тютюн вместо мушкато. Всъщност, не съм против – цветовете на тютюна са особено красиви...

В тъмната стая могат да се чуят и конкретни обяснения в безкрайна любов, споменаване на Бог без особена причина, пожелания за справедливост, свобода, стабилност и дълъг живот навреме... Даже право на избор се предлага – има хора, които допускат, че е възможно някой да повярва, че държи бъдещето си (и това на котката си) в собствените си ръце. Изобщо, любовта приема всякакви форми, склонна е към метаморфози и коалиране в името на какво ли не. Всички обичат България, а кой най- много я обича? И дали говорим за моментно влюбване, или за истинската, единствена и неповторима любов до живот? И, последно, но не по-важност, тези, които вкупом, непрекъснато и така дълбоко обичат България, обичат ли мен (искрено, лично и безкористно)? Не, че имам нужда от допълнителна любов, но съществувайки в битие на избирател, ми се струва логично в някакъв момент и аз да съм облагодетелствана... Нали все разправят, че държавата – това сме всички ние? Но да обичаш България, високите сини планини, реки и разни равнини, не е като да обичаш българите – с всичкия им негативизъм, първично твърдоглавие, недоверие към институции, пословична бедност и т.н.

Това разсъждение води до друга перифраза на мисълта на Конфуций, която гласи : ”Трудно е да намериш черна котка в тъмна стая, особено ако котката хапе и дращи”. И тази перифраза е вярна, от опит знам. Всичките 29 котки в тази конкретна тъмна стая хапят и дращят, но причината не е любовта към България или пък към българите. Може би са нервни, може би са уплашени, а може би просто вече ги хваща страх от тъмното. Че то колко години минаха вече, а ние все в тъмното търсим, и все забравяме, че котката може и да е в коридора.  

Перифразата има и друг вариант: „Това, че не виждаш своята черна котка в тъмната стая изобщо не означава, че тя не е там”. Този вариант е много малко вероятен, и е за предпочитане пред варианта в тъмната стая да има ротвайлер. Или пък пред варианта „Много е трудно да намериш честен политик – в каквато и да е стая, независимо от цвета му”. Но нямам полезен ход, освен да вляза и да проверя. Така или иначе, трябва да вярваме в светлото бъдеще, дори то да не вярва в нас. Пък и нали всичко е заради любовта към котките и децата...  

Текстът е публикуван в сп. Тема 

Относно дъжда

 Може би мога да разкажа за дъжда –

за вечно празната му, много стара шапка,

за чувството за тежест и беда

и за смеха по улицата кратка...

За оня куп монети и звезди,

дето валят над чуждите картини,

за многото размазани следи,

за локвата, която не отминах...

Вали. Аз бавно се превръщам във река

без право на посока и на име.

А приказката свършва ей така:

под някой дъжд нас няма да ни има...

Усмивката

Докато слушам как ръжда разяжда ключалката и прах се трупа върху клепачите ми, една мисъл не ми дава покой: хората съумяват да напишат цели томове за щастието, за това какво е щастие, как да го постигнем в най- кратки срокове, как да го съхраним в стерилна среда за вечни времена и как да го употребяваме правилно и по предназначение... а аз? Не може да се каже, че съм нещастна, но и от успех и равновесие съм на светлинни години разстояние...

Още щом утрото с трясък се стовари на балкона, се втурвам да търся литература, която да ми разясни на човешки език що е то щастие според умните и успелите хора, и да запълня зловещо зеещата дупка. А то – литератури да искаш! Само дето, чудна работа, всички капацитети в областта се намират поне през един океан от мен. Всички щастливи, успешни, хармонични и равновесни личности ли са американци, или се намират и британци, питам се?

След цял ден четене на красиви гланцови книги се чувствам като превтасал хляб – т.е. идва ми в повече. Възможно ли е усмивката и вербализирането на положителни емоции да работят само извън нашата държава? От друга страна, задълбочаването и „предъвкването” на проблеми е погрешен подход, което твърдо би трябвало да значи, че не бива да ми пука! Отдавна подозирах, че всичко се свежда до простия, добър, стар непукизъм... То не, че аз съм кой знае колко чувствителна, защото и да ми пука, и да ми трещи – каквото има да става, става...  

Решавам да последвам светлия пример на успелите, и започвам да се усмихвам убедено, хармоничнои положително. Отначало плахо, после все по- уверено: на хората в трамвая, на тези по улицата, на тези в магазина... Разбираемо е, че срещам предпазливи погледи, които питат дали съм с всичкия си. Разбираемо е също, че ефектът от това упражнение е по- скоро отрицателен, но аз твърдо съм решила да преобърна живота си с щастието нагоре и затова гледам позитивно дори когато просякът, на когото се усмихвам състрадателно, вика след мен: „Хилиш ли се, а? Що се хилиш, ма, много ли ти е весело...”. Е, викам си, чак пък много... чак пък да ми е весело... рано е още...

Пазарувам. Усмихвам се, нищо, че не ми отвръщат. Понеже не бива да повтаряме старите грешки, не купувам кренвирши. Затварям очи и хармонично и равновесно избирам сирене.С всички сили вярвам, че то няма да се превърне в мармалад до в къщи. Прибирам се. Не гледам „ДокторХаус” и аргументираната му мизантропия, а бързам да си легна, за да съкратя времето до пристигането на щастието.

До сега не бях се сетила да вярвам в себе си и в положителното отношение на вселената към мен. Ровя в паметта си, за да се сетя за нещо потвърждаващо това отношение. Например, как след като осем години бях безработна, изведнъж си намерих работа... Или как точно тогава мъжът ми си намери трета работа и платихме парното... Или как бях харесала една зелена рокля, която знаех, че не мога да си позволя, а когато отидох в магазина Вселената се беше намесила и точно тази рокля я бяха купили... Ей- такива едни дребни вселенски помощи, които досега не оценявах подобаващо.Само не знам защо въпреки силата на мисълта ми вселената не разтоварва малко положителни мисли във вид на асфалт пред блока и не запълни дупките, които така позитивно ми трошат колата. В подсъзнанието ми изниква дилема от преди няколко месеца: съседката си купи евтин уред – не защото искаше да се запали, а защото искаше се стопли. С много позитивизъм го употребяваше, дълбоко и искрено вярваше в него,  но той все пак запали балатума. Та се чудех, дали е бил недостатъчен позитивизма й, или вселената редовно не си мие ушите?

Докато слушам как ръждата се разпространява от ключалката към арматурата на панелния ни блок, разбирам, че позитивизмът ми е отпътувал с нощния влак,колкото и неоправдан да е рискът от такова начинание. С трясък на балкона се стоварваполунощ, а лицето ми е застинало в усмивка, която упорито, фалшиво и чуждоезично ми повтаря: „Първо правило: Усмихвай се!...” . Дали е разрешено в тъмното да престана да се хиля идиотски, или това ще обърка вселенските планове за мен? „Да не си посмяла! – предупреждава ме алармата на часовника – Спреш ли да се усмихваш – край на щастието и започвам да крещя с всички сили!”. И аз се усмихвам, какво да правя....

Текстът е публикуван в сп. Тема

Вятърна приказка

Една рухнала къща подпира на рамо
два прокъсани хълма. И друго няма."
Това каза реката на вятъра тих,
който бавно подреждаше есенен стих...

Но стихът се разсипа като пясък из двора,
защото не срещна нито птици, ни хора,
нито глас на дете, нито плясък на щука...
Даже кривата ябълка е умряла от скука.

И понеже не знаеше какво друго да стори
вятърът думите на реката повтори:
"Една рухнала къща подпира на рамо
два прокъсани хълма. Всичко друго е нямо.

По женски

Стъпвам леко по тая земя – като нестинарка.
Мога да съм невидима като листопад.
Ако поискаш – ще те изпратя с песен.
Ако поискам – ще те посрещна с плач.

Мога да меся хляб, да готвя коприва...
От кръвта ми прогледнаха маргарити в полето.
Научих конете си да препускат до самия залез
и закърпих с бял конец ризата на битието.

Нямам път, само праг и корени.
Път или праг – сам за себе си избери.
Стъпвам леко по тая земя. А съмне ли
пея тихо с неродените си дъщери....

Слънчогледи

Слънчогледите живеят в друго време и пространство. Когато за хората сутринта едва е наченала, при тях отдавна е ден. Отдавна са изпили сутрешната си порция роса, отдавна са намерили слънцето и са обърнали към него лица. А ние търсим ли, търсим накъде да се обърнем... И всичко е заради светлината.

Момичето беше най- обикновено, на пръв поглед не се отличаваше от малцината останали  девойки в селото. Пък и селото сякаш не се отличаваше с нищо, освен с безкрайното поле, което стигаше до хоризонта. Тя беше просто точица насред него, някъде в началото на пътя до безкрайността. На пръв поглед, нямаше причина да е сред слънчогледите, а на втори – сякаш точно там и беше мястото. Ходеше от цвят на цвят, вдигаше поглед към златните главици и молеше с тихичък глас: „Погледни ме! Погледни ме, де!”...

Когато се убедеше, че цветът няма да завърти към нея лице, тя отиваше при друг и повтаряше молбата си. Никой от цветовете не склоняваше да й обърне внимание, но тя беше убедена, че все някога ще се случи. И когато това се случи, тя ще е тяхното слънце... Странна беше, затова и не я наричаха по име, а подвикваха подире и: „Ей, момиче...”

От съвсем ранна утрин тя броди неуморно из нивите и говори на цветовете:

-          А един художник, малко луд обаче, нарисувал ваза със слънчогледи. Защо ли му е било? Слънчогледите, когато са във ваза, не виждат слънцето и не знаят накъде да се обърнат, затова и се объркват. Всеки се обръща на своя си посока и не знае вярна ли му е, или не. То, всеки може да се обърка, ако не вижда слънцето... Хайде сега, погледни ме! Погледни ме, де!...

Гледам я, и си мисля, че никога не съм гледала на слънчогледите по този начин, особено онези на Ван Гог. Но пък е напълно възможно да се объркват... Не че всеки има нужда от „пътеводна светлина” – аз, например, предпочитам нощите.

-          Луда е, не я слушайте – казва местната всезнайка, от която си купувам хляб и цигари. – Преди време една каруца я удари... Ама без да искат, много бързаха, че бяха натоварили железа... Пък после и майка й почина, и тя самичка остана. Само със слънчогледите си приказва, а с хората не ще...

-          А вие искате ли? – изговарям един безсмислен въпрос. Всезнайката не знае какво да ми отговори, което кой- знае защо ме радва.

-          Е, не, че не искаме, ами нали сме хора... То, като си помисли човек, какво ли пък имат да си кажат хората толкова? Понякога говориш, говориш, а никой не те разбира... А друг път гледаш нищо да не казваш – а цялото село разбрало... Само  тя си знае какво и е...

Кимам разбиращо (или поне така мисля) и отминавам. История като всяка друга – ако не беше толкова тъжна, можеше да е смешна...

Привечер, на връщане обратно към полуживото от жега и прах село, я виждам отново. И тя се е уморила от броденето, моленето и надничането в очите на цветовете. Златист прашец е полепнал по лицето и, по косата, по избелялата дрешка... Отпуска се на земята, на края на нивата, почти в синора. Изглежда крехка, малка и съвсем без сили. Никаква усмивка не е останала в очите и, ръцете и ровят в сухата почва...

И чак тогава първо най- крайният, най- хилавият и невзрачният, а след това и останалите слънчогледи бавно свеждат златните си лица към нея – поглеждат я...

А аз никак не съм изненадана.

Текстът е публикуван в сп. Тема

Ударено

И изтръпнаха безполезни пръстите,
ненарисували топлина по лицето ти.
И се опряха на тишината
от най- дълбокото на сърцето ти.
И се отприщи порой
от дъното на рекичката
а аз все не знам кой
е причината, и защо срича
по детелините и по камъка,
по маргаритите и по водата
онези прости истини,
които въртят земята.
Има ли истинско зло,
или е само понякога?
Удари ли гръм – мълчим.
И така плашим вятъра.
В тъмното гасне жар
И само лудият вижда –
някога е било пожар.
И няма правда и кривда...

Вечност

Успокой се, небе, успокой се!
Има вечност до края на лятото -
ще успеем да стиснем живота си
между зъбите на познатото.
Островърхата ни ирония
се оттича в канала с трясък.
За какво ни е да сме будни
щом очите ни са пълни с пясък?
А нещастните гнезда на гълъби
ще се срутят над някой завой.
Сега мога само да моля:
успокой се, небе! И брой!