Ударено

И изтръпнаха безполезни пръстите,
ненарисували топлина по лицето ти.
И се опряха на тишината
от най- дълбокото на сърцето ти.
И се отприщи порой
от дъното на рекичката
а аз все не знам кой
е причината, и защо срича
по детелините и по камъка,
по маргаритите и по водата
онези прости истини,
които въртят земята.
Има ли истинско зло,
или е само понякога?
Удари ли гръм – мълчим.
И така плашим вятъра.
В тъмното гасне жар
И само лудият вижда –
някога е било пожар.
И няма правда и кривда...

Вечност

Успокой се, небе, успокой се!
Има вечност до края на лятото -
ще успеем да стиснем живота си
между зъбите на познатото.
Островърхата ни ирония
се оттича в канала с трясък.
За какво ни е да сме будни
щом очите ни са пълни с пясък?
А нещастните гнезда на гълъби
ще се срутят над някой завой.
Сега мога само да моля:
успокой се, небе! И брой!

Монодом

"Домът ми мълчи на различни езици."
Левена Филчева

В моят дом ветрове безпосочни нощуват.
По стените му дращят спомени за разказване.
Утаява прахът от отсрещната улица
и ме мрази – ако няма друго за мразене.

В моят дом има хляб за птици и скитници,
а прозорците се затръшват сами – против надничане.
Той скърца със зъби в тихото – от безсилие
и ме обича. А има толкова други неща за обичане... 

# Кой?

Кой каквото ще да казва, светът е несправедлив, плосък и ограничен. Разбира се, чувала съм тези приказки, че всъщност бил кръгъл и пълен с чудеса, но това са извадки от рекламни брошури, а и всеки здравомислещ човек се съмнява до последно. Освен, че е плосък и ограничен между София и морето (Черното, а не западното!), времето в този свят боледува – куцука, крета едва-едва и честичко спира за почивка. В другия смисъл на думата, времето също боледува – извиват се едни бури, смерчове, градушки, порои, та човек да се чуди с какво е заслужил всичкия гняв на боговете на бурите, които и да са те. 

Отпърво си помислих, че за това състояние е виновно Правителството. После обаче поразсъдих, и установих, че то Правителство имаше и миналото лято, а чак такива бури – не.  Е, в общия и преносния смисъл, бури изобщо не е преставало да има в последните 40 – 50 години, но за конкретната гръмотевична, градоносна, наводнителна и страховита буря това Правителство просто не би могло да бъде обвинено. Пък и ако градушката беше с големина на орех, можеше да се търси съответствие, а тя беше с големина на яйце, някои потърпевши даже споменаваха портокали...

„Щом не е това правителство, викам си аз на акъла, ще трябва да е предишното!“. По времето на предишното правителство имаше и мъгляви и гръмотевични работи, облачността беше ниска и слоеста, но въпросът е дали предишното, или пък по- предишното правителство следва да понесе отговорността за сегашната градушка? Защото всяка крушка си има опашка, та щом ще се поема отговорност, може да е по-по-предишното, и там си спомням, че едни мъгли се точеха, едни светкавици прехвърчаха... От друга страна, кой от правителството е отговорен за състоянието на градушката? Към кой по- точно ресор следва да се причисли тя? Дали е проблем от екологично естество, или от регионално, или следва да се наблегне на здравния и социалния характер – че то хората се изпоплашиха, кръвно вдигнаха, а да не говорим колко крака се измокриха... Изобщо, буря е това, не е шега работа.

Деепричаствайки в национална посока, се сещам за Президента. Ами да – кой друг, ако не той, ще да е виновен? И, разбира се, най- много вина носи за това, че в бурята се изпочупиха стъклата на Съдебната палата. Кой следва да защитава съдебната власт от посегателството на ледени късове колкото портокали? Къде е държавата в тази критична ситуация? Главният прокурор е безсилен в случая, защото следствието не си е свършило работата, не е дало достатъчно основания за повдигане на обвинение, а в такъв случай негативите трябва да се отнесат до най- високо ниво... Вицепрезидента, разбира се, би могла солидарно да понесе част от вината... или пък не, в зависимост от частта и от солидарността...

Разбира се, изпочупиха се и обикновени стъкла, на обикновени прозорци, за което Президентът няма как да поеме отговорност, и в този случай вината следва да се поеме от някой виновен – може да е Кметът. Защо, всъщност, цялата вина да не се понесе от Кмета? Първо, тя отговаря за града, за това той да е сигурно място за жителите, нали в края на краищата за това плащаме данъци? Второ, един Кмет на мястото си щеше седмица предварително да е взел предпазни мерки. Можеше, например, да се опъне мрежа над града, за да се изловят тези ледени късове, можеше да се раздадат на хората тапи за уши, за да не се плашат от тракането и от гръмотевиците, и плавници, за да не си мокрят краката... Можеше предварително да се изрежат не само клони, а и цели дървета в засегнатия район. Можеше да се обясни на гражданите положителния ефект от липсата на дървета по улиците, и те щяха да я разберат. Можеше, ама нищо от това не се свърши...

Стигнахме до партийната линия – носят ли вина управляващите, опозицията и в частност Една партия, или не? Във време, в което се готвят избори, всяка провокация би следвало много внимателно да се разглежда. Та, възможно е да има партийна намеса, или поне не бива да бързаме да изключваме тази възможност.

Ето, това си мисля, докато слънцето щастливо и нетрайно се радва на възможността да изсуши мазетата и да надникне през изпотрошените стъкла на колата ми. Винаги трябва да има виновен, и (Слава Богу!) никога виновният не съм аз. Защото каква вина бих могла да нося за природно бедствие? Но пък, все някой трябва да я понесе, та до последно подозирам един банкер и воюващият с него депутат от Една партия... Поне един от двамата трябва да е виновен, иначе равновесието в плоския свят с болното време се нарушава трайно. А равновесието е жизненоважно за плоския свят – всяко залитане в една или друга посока може да е гибелно. Все пак, една константа остава – светът е несправедлив. Защото реално погледнато, няма причина боговете на градушката да са сърдити точно на мен и да стоварят гнева си върху моите стъкла – аз не съм се кандидатирала за лидер на партия-столетница, нямам политически амбиции, банка или вестник, дори заплашителни SMS-и не съм изпращала никога... 

Текстът е публикуван в сп. Тема

Причини

Скъсах логическата верижка,

която ме държеше 

на безопасно разстояние

от хората 

и дребните зверчета между тях.

Разсипаха се недоимъци.

Оказа се, причината за изгрева

не е слънцето, а земното въртене.

Което значи, че причината да хапя

не си ти....

Тридеседседемдесед и три

Ако се чудите какво е това, недейте, аз доброволно ще поясня. Това е броят на избирателите, вписани в списъка за гласуване за „Евроизбори 2014” в изборната секция в гр. Гент, Белгия. Протоколът е съставен, подписан и предаден от секционната избирателна комисия, както си му е редът. Броят на действителните гласове, според този протокол, е шест. От тях двестапедесет и едно е броят на гласовете за една партия, която при желание можете да идентифицирате в посочения протокол. Изборният ден е минал в „нормална и спокойна атмосвера”, както би било редно да се очаква. Преференции разбира се, няма. Не защото нула  се пише (или чете) по- лесно, а защото преференция е къде-къде по- сложна измислица от тридеседседемдесед. Протоколът е действителен и може да бъде намерен сканиран на страницата на ЦИК. (http://results.cik.bg/ep2014/pdf/32/0300011.pdf) Ако се чудите как е възможно такъв протокол да е валиден, недейте. Платото Наска или загадката на кристалните черепи са много по- подходящ повод за чудене.

Според изборния кодекс (реформиран, осъвременен, и каквото там… преработен) секционните комисии се назначават от ЦИК. Всъщност, никъде не срещнах изискване членовете на тези комисии да бъдат грамотни на български език, или поне да могат да броят до тридеседседемдесед. Старателно изписаните „д” – та в протокола идват да подскажат, че членовете на тази комисия са завършили (поне) средно образование. Формално, няма нарушение, но някак оставам с усещането, че нещо не е както трябва…

В България непосредствено след изборите за Европейски парламент се проведоха матури за седмокласници и зрелостници. Една от задачите за абитуриенти в теста по български език беше да се определи думата „наредба” в цитиран правен текст – дали е териториален диалект, юридически термин, експресивно натоварена частица  или вариант на гювеч по касапски. Признавам, че се затрудних, което вероятно ме определя като незряла. Затруднението дойде от факта, че наредбите винаги са косвено свързани с експресивна натовареност. След дълъг и конструктивен размисъл, все пак заложих на гювеча.

От зрелостниците научаваме неподозирани истини всяка година – така научих, че „Яворов имал и съпруга, и любовница, но въпреки това е умрял твърде млад”; че „Далчев не трябва да се оплаква така, а да види как да излезе от депресията, защото с писане и четене явно не става”... Ей такива едни чудеса на младежката мисъл, дързост и вдъхновение. От тазгодишните умотворения научих, че славеите много обичат да ръмят в крайпътните дървета, докато две коли се срещат в удар. Освен това научих неоспоримия факт, че „Вапцаров е творил по време на българската литература”.

Не е трудно да се измислят толкова дълбоки мисли и да се подредят така неочаквано думите, просто трябва да нямаш понятие за какво хабиш химикал и листове... А да нямаш понятие е лесно. И още по- лесно се превръща от лош навик в начин на живот.  

От трета страна, тук, в гр. Казанлък, България, живее най- добрата млада жена физик в света. Приета е във всички най- престижни университети, но е санкционирана от родната система за обучение, защото... направила недопустими неизвинени отсъствия, докато кандидатствала за университета в Кеймбридж . Жалко за нея, тя никога няма да научи нито тридеседседемдесед, нито неговият велик смисъл за родната политика, икономика и бъдещо обществено развитие. Дали държавата има интерес да задържи тази млада жена, да я провокира да работи и да живее тук? Как ли пък не! На нас ни трябват повече от тези двестапедесет, които под строй отиват и дават гласовете си за правилния човек. Иначе ще настане хаос, ако знаете какво е това... Не, че ако не знаете, няма да настане... 

Което и произведение да беше се паднало, от който и да е автор – бисери на зрелостните изпити щеше да има. Далеч съм от мисълта, че „по наше време беше друго”. И ние изплювахме по някой бисер, и на нас са се смяли... Но в момента, в който и родителите, и „зрелостниците” престанат да разбират кое точно е смешното, протоколи като този от Гент ще се приемат за нещо съвсем в реда на нещата. А тези от нас, които не само знаем що е то преференция, ами смятаме да я употребяваме? Ами освен да си върнем в първи клас, да научим правилните числа и правилните хора, друго не ни остава. Какво бих могла да направя аз, с моята нещастна бюлетина и още по- нещастна грамотност, срещу величието на тридеседседемдесед? 

Текстът е публикуван в сп. Тема

Саркастична миниатюра

От хрупкавите мигли на деня
се рони саркастичен нихилизъм.
Интимната ми лирика умря
защото я кръстосах с нелогизъм.

От бледите ръце на вечерта
се скъса гръм и плисна дъжд пороен.
Интимно повечеряхме. Отвън
сарказмът ми заспиваше спокоен.

Свободата ми

Свободата ми, милата, кърпи чорапи.

И избира по- здрави конци.

Случва се на разсъмване да се разклати.

Случва се и привечер да нагорчи.

Свободата ми, скъпата, трудно решава:

Пусто или Празно? Тъмнина или Мрак?

Тихо избухва, когато вземат

че незаслужено ѝ подложат крак...

Свободата ми, малката, бавно слиза

от разрушената си камбанария

и си купува въже. Защо ѝ е?

Нямам представа, не мога да скрия...

Относно Сена

Някой каза, че в утрините си Сена е бяла –

като сол.

Като вчерашна пепел.

Като скритият цвят на косата ми.

Като камък, изсушен от подхвърляне.

Като липса, която не съм осъзнала.

Като грешна и крива пътека в мъглата...

И чак после, в деня, става друга.

От думи,

от сълзи, които се хвърлят през моста,

от облаци и от вино...

От себе си свечерява в прозрачно до розово...

Мътно розово, като пепел от нещастни цветя.

Отминава нататък различна,

до плач. До удавяне в мътното.

Нарисувано – тебеширена, Тя....

Казвам ти, сутрин съм неочаквано бяла.

Обичам. Прощавам.

Дори поздравявам на френски.

Побирам се в ерозиралите си брегове.

Не шумя – тихо плискам води и раздавам...

И чак после, в деня, ставам друга.

И преди да ми е хрумнало да полетя

свечерявам безропотно. Свечерявам до розово.

И се нося като пепел от нещастни цветя...

Златният заек

Бай Жижо беше странен човек. Трудно можеше да се каже какво му е в главата, пък на душата – съвсем. Едно време майка му го наричаше Жижо – на галено, от Георги, защото смяташе, че така повече му отива, и че Георги е твърде сериозно име за такова унесено в добрина дете. Така му остана име за цял живот. С годините към детското умалително име се прибави едно „Бай“, от уважение към белите му коси и към странностите в характера му, та съчетанието стана съвсем като за него. А странности имаше - например, излиза бай Жижо из гората за гъби, и изведнъж забравя за гъбите, сяда на поляна, зазяпва се в небето през клоните на дърветата и зяпа по облаците додето притъмнее. Чак тогава се усеща, че пак ще се прибира без гъби. Или захване да си говори с птиците, а те сякаш го разбират и му отвръщат.Или пък погледне към ясното небе, и рече „Аз ще взема да се прибирам, че ей-сега ще завали!“ - и наистина вземе, че се изсипе дъжд като из ведро... Ей такива едни – не можеш да разбереш дали го прави случайно, или защото нещо го е стегнало, или си е такъв по природа.

Една съботна сутрин Бай Жижо и Пънчето решиха да излязат из гората за мечи лук, много бил полезен. То полезността не се знае точно колко е, но е много вкусен в салата, та затова... Пънчето, както си подсказва и името му, повървя, повървя, пък започна да се оглежда за пънче, да поседне. Като поседнаха, починаха и попушиха, захванаха един разговор, дето никога преди не беше им идвал наум.

- Представяш ли си, бае Жижо, сега от ей- оня храст да изскочи златния заек, и ние с тебе вземем, че го хванем – рече Пънчето ни в клин, ни в ръкав.
- Е? - отвърна събеседникът му, сякаш това би било съвсем нормално събитие.
- Е, ти какво например ще си пожелаеш?Нали има приказка за златната рибка, дето като я хванеш, изпълнява три желания? Ние, като не ходим за риба, в гората можем да срещнем златния заек, и той да ни изпълни... - обясни идеята Пънчето. - Ама те питам, ти какво например ще поискаш?

Бай Жижо се замисли, загледа се към върховете на дърветата и към небето над тях.

- Сякаш бих си пожелал най- вече да спрат да секат гората... - рече той. Наистина, в последните години доста оредя тяхната гора, сечища изникваха, трупи се товареха в тъмна доба и се караха незнайно къде...
- Ти пък! - изгледа го Пънчето. - Поискай нещо за себе си. Ама ти наистина не я знаеш приказката за рибата, а? Рибаря поискал къща, жена, богатство...
- Знам я – кротко каза бай Жижо и плю презрително в ланшната шума. - И като поискал,какво? Получил– и пак същото...
- Не е така, бае Жижо! - скочи Пънчето, сякаш защитаваше най- съкровенната идея в живота си. - Всичко е както си го направиш сам. Само веднъж да получиш шанс... Само от тебе зависи, от собствените ти сили и идеи...
- Ти тия ги разправяй на гаргите! - поклати глава бай Жижо. - Що не поискаш децата ти да се върнат от чужбината?
- Не е честно! - наведе глава Пънчето и седна обратно. Децата му живееха от години далеч, не беше ги виждал, в последните три- четири години не бяха пращали и снимки... А така му се искаше да поиграе с внуци, да поспори със синове, да се усмихне на дъщеря си...
- Че кой пък ти говори за честност? - учуди се бай Жижо. - Ти го захвана тоя разговор, и аз ще ти кажа моето казване. Като хванем златния заек, ще го пуснем така или иначе. Какво да му поискам? Да се върне синът – какво ще прави тук, как ще живее, какво ще работи? Не, че не искам да се върне, но повече искам да е добре. Къща да поискам – ами кой ще плаща данъци, кой ще я гледа тая къща и как ще се поддържа? Богатство не ми трябва – хем ще ме ограбят, хем ще ме мразят и ще ми завиждат. Ако поискам кола – ще се строши по пътищата, или някой пиян ще мине през мен. Може да поискам да съм здрав, ама защо ми е да стоя да подпирам света и да гледам отвисоко чуждите болежки? Жена да поискам – моята Гергана си беше добра, ама си отиде. Да тръгна да я връщам от мъртвите, само да я ядосвам? Власт да поискам – на един с власт се падат поне десет, които искат да му я отнемат. И защо ми е всяка минута да се чудя как да се опазя от врагове? Бързаш, Пънче, желаеш, трупаш, пък после се чудиш къде да дяваш натрупаното...

Пънчето се умълча. Сякаш правилно говореше бай Жижо, но на Пънчето все му се искаше да си поиска нещо от златния заек. А излиза, че няма какво – каквото и да поиска, или ще навлече по- големи беди, или без време ще се затрие...

- Ще си поискам да спрат да секат гората! - отсече Пънчето и се загледа заедно с бай Жижо към върховете на дърветата. - Точно това ще си поискам, и нищо друго! Само да го хванем тоя златен заек...

Текстът е публикуван в сп. "Тема"

Двор

Това пространство вече не е двор,

отдавна вече не очаква никой.

Дърветата погребват в него взор,

а ниските треви крещят: „Не викай!“

Това пространство помни моя смях,

и затова обича тишината.

Живяла ли съм? Помня, че живях,

преди да стана чужда на земята.

На ореха е вързана една

измислена за мен щастлива люлка.

Над нея се люлее синева,

а долу спи изпусната светулка...

Това пространство е ограничено

от призрака на дом, зарит в листата,

от болката, която хлипа в мене -

защото исках някой да ме чака.

Рехаво

Детски смях се люлее на сребърна люлка...

Не ми е весело, слънце, не ми е...

Не се научих какво ме прави силна

и какво иска просто да ме убие.

Детски смях плете утро от цъфнали клони.

И дано слънцето да се задържи!

Сериозно ли от кал сме направени, Господи,

и защо си замесил в калта и лъжи?

Детски смях накипява в тревата пред мръкнало.

На съседната улица плаче луна.

Сплитам рехав живот от неслучени сънища

и разплитам надежди – една по една...

Балчик

Рано или късно
всички стръмни улици
извират от белия камък
и се вливат без памет в морето.
Рано е.
Слънчогледите още
не знаят какво са,
и какво им тежи,
и какво е отнето...
Рано е.
И дъхът на смокините
още не се е наситил
с топлия смях на морето,
с надеждите ни разбити.
Рано е.
Както жеравите ще си заминете,
както тях ще се върнете после
по следите си...
Ще е късно.
Сърцето на слънцето
ще се загуби зад слънчогледите.
Вятърът ще мирише на мокър варовик
и ще носи спомени - колкото може.
И е късно да се науча тепърва
да плача,
да те чакам,
или да те изгарям на клада...
Както жеравите ще си замина...
Ти ще ме чакаш ли
да се върна в ада?