Саркастична миниатюра

От хрупкавите мигли на деня
се рони саркастичен нихилизъм.
Интимната ми лирика умря
защото я кръстосах с нелогизъм.

От бледите ръце на вечерта
се скъса гръм и плисна дъжд пороен.
Интимно повечеряхме. Отвън
сарказмът ми заспиваше спокоен.

Свободата ми

Свободата ми, милата, кърпи чорапи.

И избира по- здрави конци.

Случва се на разсъмване да се разклати.

Случва се и привечер да нагорчи.

Свободата ми, скъпата, трудно решава:

Пусто или Празно? Тъмнина или Мрак?

Тихо избухва, когато вземат

че незаслужено ѝ подложат крак...

Свободата ми, малката, бавно слиза

от разрушената си камбанария

и си купува въже. Защо ѝ е?

Нямам представа, не мога да скрия...

Относно Сена

Някой каза, че в утрините си Сена е бяла –

като сол.

Като вчерашна пепел.

Като скритият цвят на косата ми.

Като камък, изсушен от подхвърляне.

Като липса, която не съм осъзнала.

Като грешна и крива пътека в мъглата...

И чак после, в деня, става друга.

От думи,

от сълзи, които се хвърлят през моста,

от облаци и от вино...

От себе си свечерява в прозрачно до розово...

Мътно розово, като пепел от нещастни цветя.

Отминава нататък различна,

до плач. До удавяне в мътното.

Нарисувано – тебеширена, Тя....

Казвам ти, сутрин съм неочаквано бяла.

Обичам. Прощавам.

Дори поздравявам на френски.

Побирам се в ерозиралите си брегове.

Не шумя – тихо плискам води и раздавам...

И чак после, в деня, ставам друга.

И преди да ми е хрумнало да полетя

свечерявам безропотно. Свечерявам до розово.

И се нося като пепел от нещастни цветя...

Златният заек

Бай Жижо беше странен човек. Трудно можеше да се каже какво му е в главата, пък на душата – съвсем. Едно време майка му го наричаше Жижо – на галено, от Георги, защото смяташе, че така повече му отива, и че Георги е твърде сериозно име за такова унесено в добрина дете. Така му остана име за цял живот. С годините към детското умалително име се прибави едно „Бай“, от уважение към белите му коси и към странностите в характера му, та съчетанието стана съвсем като за него. А странности имаше - например, излиза бай Жижо из гората за гъби, и изведнъж забравя за гъбите, сяда на поляна, зазяпва се в небето през клоните на дърветата и зяпа по облаците додето притъмнее. Чак тогава се усеща, че пак ще се прибира без гъби. Или захване да си говори с птиците, а те сякаш го разбират и му отвръщат.Или пък погледне към ясното небе, и рече „Аз ще взема да се прибирам, че ей-сега ще завали!“ - и наистина вземе, че се изсипе дъжд като из ведро... Ей такива едни – не можеш да разбереш дали го прави случайно, или защото нещо го е стегнало, или си е такъв по природа.

Една съботна сутрин Бай Жижо и Пънчето решиха да излязат из гората за мечи лук, много бил полезен. То полезността не се знае точно колко е, но е много вкусен в салата, та затова... Пънчето, както си подсказва и името му, повървя, повървя, пък започна да се оглежда за пънче, да поседне. Като поседнаха, починаха и попушиха, захванаха един разговор, дето никога преди не беше им идвал наум.

- Представяш ли си, бае Жижо, сега от ей- оня храст да изскочи златния заек, и ние с тебе вземем, че го хванем – рече Пънчето ни в клин, ни в ръкав.
- Е? - отвърна събеседникът му, сякаш това би било съвсем нормално събитие.
- Е, ти какво например ще си пожелаеш?Нали има приказка за златната рибка, дето като я хванеш, изпълнява три желания? Ние, като не ходим за риба, в гората можем да срещнем златния заек, и той да ни изпълни... - обясни идеята Пънчето. - Ама те питам, ти какво например ще поискаш?

Бай Жижо се замисли, загледа се към върховете на дърветата и към небето над тях.

- Сякаш бих си пожелал най- вече да спрат да секат гората... - рече той. Наистина, в последните години доста оредя тяхната гора, сечища изникваха, трупи се товареха в тъмна доба и се караха незнайно къде...
- Ти пък! - изгледа го Пънчето. - Поискай нещо за себе си. Ама ти наистина не я знаеш приказката за рибата, а? Рибаря поискал къща, жена, богатство...
- Знам я – кротко каза бай Жижо и плю презрително в ланшната шума. - И като поискал,какво? Получил– и пак същото...
- Не е така, бае Жижо! - скочи Пънчето, сякаш защитаваше най- съкровенната идея в живота си. - Всичко е както си го направиш сам. Само веднъж да получиш шанс... Само от тебе зависи, от собствените ти сили и идеи...
- Ти тия ги разправяй на гаргите! - поклати глава бай Жижо. - Що не поискаш децата ти да се върнат от чужбината?
- Не е честно! - наведе глава Пънчето и седна обратно. Децата му живееха от години далеч, не беше ги виждал, в последните три- четири години не бяха пращали и снимки... А така му се искаше да поиграе с внуци, да поспори със синове, да се усмихне на дъщеря си...
- Че кой пък ти говори за честност? - учуди се бай Жижо. - Ти го захвана тоя разговор, и аз ще ти кажа моето казване. Като хванем златния заек, ще го пуснем така или иначе. Какво да му поискам? Да се върне синът – какво ще прави тук, как ще живее, какво ще работи? Не, че не искам да се върне, но повече искам да е добре. Къща да поискам – ами кой ще плаща данъци, кой ще я гледа тая къща и как ще се поддържа? Богатство не ми трябва – хем ще ме ограбят, хем ще ме мразят и ще ми завиждат. Ако поискам кола – ще се строши по пътищата, или някой пиян ще мине през мен. Може да поискам да съм здрав, ама защо ми е да стоя да подпирам света и да гледам отвисоко чуждите болежки? Жена да поискам – моята Гергана си беше добра, ама си отиде. Да тръгна да я връщам от мъртвите, само да я ядосвам? Власт да поискам – на един с власт се падат поне десет, които искат да му я отнемат. И защо ми е всяка минута да се чудя как да се опазя от врагове? Бързаш, Пънче, желаеш, трупаш, пък после се чудиш къде да дяваш натрупаното...

Пънчето се умълча. Сякаш правилно говореше бай Жижо, но на Пънчето все му се искаше да си поиска нещо от златния заек. А излиза, че няма какво – каквото и да поиска, или ще навлече по- големи беди, или без време ще се затрие...

- Ще си поискам да спрат да секат гората! - отсече Пънчето и се загледа заедно с бай Жижо към върховете на дърветата. - Точно това ще си поискам, и нищо друго! Само да го хванем тоя златен заек...

Текстът е публикуван в сп. "Тема"

Двор

Това пространство вече не е двор,

отдавна вече не очаква никой.

Дърветата погребват в него взор,

а ниските треви крещят: „Не викай!“

Това пространство помни моя смях,

и затова обича тишината.

Живяла ли съм? Помня, че живях,

преди да стана чужда на земята.

На ореха е вързана една

измислена за мен щастлива люлка.

Над нея се люлее синева,

а долу спи изпусната светулка...

Това пространство е ограничено

от призрака на дом, зарит в листата,

от болката, която хлипа в мене -

защото исках някой да ме чака.

Рехаво

Детски смях се люлее на сребърна люлка...

Не ми е весело, слънце, не ми е...

Не се научих какво ме прави силна

и какво иска просто да ме убие.

Детски смях плете утро от цъфнали клони.

И дано слънцето да се задържи!

Сериозно ли от кал сме направени, Господи,

и защо си замесил в калта и лъжи?

Детски смях накипява в тревата пред мръкнало.

На съседната улица плаче луна.

Сплитам рехав живот от неслучени сънища

и разплитам надежди – една по една...

Балчик

Рано или късно
всички стръмни улици
извират от белия камък
и се вливат без памет в морето.
Рано е.
Слънчогледите още
не знаят какво са,
и какво им тежи,
и какво е отнето...
Рано е.
И дъхът на смокините
още не се е наситил
с топлия смях на морето,
с надеждите ни разбити.
Рано е.
Както жеравите ще си заминете,
както тях ще се върнете после
по следите си...
Ще е късно.
Сърцето на слънцето
ще се загуби зад слънчогледите.
Вятърът ще мирише на мокър варовик
и ще носи спомени - колкото може.
И е късно да се науча тепърва
да плача,
да те чакам,
или да те изгарям на клада...
Както жеравите ще си замина...
Ти ще ме чакаш ли
да се върна в ада?

Трамвайна история

Трамваят е капсула, която преминава през града. В нея има от всичко по малко - добрина и делнична заядливост, умора и детско любопитство, тъга и безразличие, картини и драсканици... Човекът споделя ограниченото си пространство с други хора и това не е щедрост, а начин на придвижване. Или сцена - за онази самотна жена, която търси внимание. Или възможност - за възрастния господин, който иска да бъде оценен. Или поредното шумно място за разглеждане - за детето. Или просто начин на придвижване - за коминочистачът до мен...

Трябваше да започна с това, че до мен днес седи коминочистач. Дребен човечец с черно малко личице, което изглежда още по-малко под шапката. Очите му светят от смях. Държи пред себе си рошава черна четка. Седи спокойно, гледа през прозореца и съзнателно не се обръща към хората, които го оглеждат с любопитство. Тъкмо се питам дали ще е много невъзпитано, ако съвсем лекичко го пипна по рамото, и той - сякаш е прочел мислите ми - внимателно допира показалец до моето рамо и се усмихва широко. Коминочистачът ми подари малко късмет от върха на показалеца си!...

От автогарата се качва възрастна жена с хиляди чанти, торби и торбички. Току-що е слязла от автобуса, който докарва енергични възрастни жени от близките до София села.

- Ма що не помагате, помогнете де! - заявява тя на висок глас, убедена, че е в правото си да получи помощ. - Момче, хайде де, направи място, че виж - права не мога да стоя...

„Момчето“ на видима възраст около 50 години, разбира се, отстъпва мястото си. Сигурна съм, че наум се пита как, като „права не може да стои“, е пренесла тия всичките торби и торбички кой знае откъде. Възцарява се неловко мълчание, докато жената подреди около себе си всичкия си багаж, без да смачка краката на близкостоящите и без да възникне опасност торбите да се разсипят. От едната торба стърчат пера зелен лук, ръкав от плетена дрешка и китка поомачкани градински цветя, прилежно загънати в стар вестник.

- Бабо, добре ли беше на село? - пита „момчето“.

- Ааа, много добре, сине! - сякаш само този въпрос е чакала, бабата се втурва да обяснява. -

Друго е на село! Всииичко почна вече да се показва. Тук - лучец, там - копривка... Въздухът чииист, не е като тука. Водичката и тя чиииста, право от планината слиза. Животинките се обаждат час по час, цветенцата по градинката се събуждат. Мене там си ми е животът...

- Ами като е така, защо не си стоиш на село? - пита „момчето“ и в гласа му вече няма и следа от добронамерен смях. За сметка на това ние, неволните слушатели на разговора, се чудим къде да скрием усмивките си. Бабата замлъква и обидено се обръща към прозореца, като придърпва торбите по-близо до себе си.

- Гуспужа, да не се обидиш! - казва жизнерадостно дядото, който седи зад нея. – Те, младите, мислят, че само за тях е градът, ама не е така. Нали? Аз пък го харесвам града, откак съм дошел през 62-ра, все го харесвам. Ако ти духа от прозореца, да го дръпна? Или ти е задушно и на тебе?

Бабата обаче е много сърдите и въобще не отговаря. Или пък 62-ра не е била добра година за нея и не й се иска да си припомня.

Вече сме в центъра. Пъстра група почитатели на Кришна подскачат, въртят се и пеят на тротоара. До тях майки с колички чакат светофара да светне зелено и да пресекат булеварда. А ние с коминочистача продължаваме в нашата капсула, която си има свои правила и измерения.

- Аз ще взема да отида при тях... - казва ми коминочистачът дълбокомислено. Виждам, че гледа разнородната група, която тъкмо пресича булеварда, но не знам дали има предвид майките или кришнарите. Всеки има нужда от още малко късмет...

- Добре... - съгласявам се аз, защото няма как да не се съглася, и добавям:

- Приятен ден!

- Ами да! Задължително! - усмихва се той. Фигурката му се изгубва зад торбите с пресен лук, електронната книга на студентката до вратата и широките рамене на младежа със спортен сак на рамо.

„Всеки с неволите си, и аз - с моите“ - казвам си наум и едва дочаквам последната спирка. Капсулата се отваря и изсипва в наситения разтвор от градска забързаност своето съдържимо. И ние - сърдитата баба, „момчето“ с чувство за хумор, студентката, жизнерадостният дядо, всички се втурваме презглава да правим деня си приятен, при това задължително. Или просто да употребяваме късмета, който сме получили от върха на показалеца на един малък черен коминочистач. Защото не се случват всеки ден такива подаръци...

Текстът е публикуван в списание "Тема"

Видове любов

Обич моя, 

уморена до мълчаливост,
нека да поседя до тебе в тъмното.
Уж няма причина да ми е сиво,
уж има толкова часове до съмнало…

Аз не празнувам онази любов,
дето бързо притичва по вените,
и дори не помни песните
на русалките и на сирените…

Не празнувам и онази, тежката,
колко два воденични камъка,
дето въздиша горещо
като нощна пеперуда на пламъка.

Все пак, можем да вдигнем чаши
за топлината в празните си ръце,
и за онази любов, която
тупти тихо и равно – като сърце.

Обич моя,
обезверена до безразличие,
имаш ли сили да попразнуваме?
Ще си поделим топлината в тъмното
и ще си вярваме, че съществуваме…   

Стихчето, което получи диплом и поощрение на Тринадесетия национален поетичен конкурс  "Любовта е пиянство или пиянство от любов" - Силистра. 

 

Дороти и асансьорът

„Не искам да вземам властта! - провикна се Дороти - Искам само да взема асансьора!“

Колко ли трябва да му е писнало на човек, за да замени първичното желание за власт с желание за... асансьор?

Човек един асансьор не може да вземе - първо трябва да вземе техник, който да приведе асансьора в действие, и чак после, ако евентуално стане магията, може да се мисли за вземане на асансьор. Подкрепям Дороти, защото не ползвам асансьор, но пък и аз не искам да вземам властта. Кому е притрябвала власт, когато нито има над кого да властваш, нито какво да владееш?

„Искам да взема заплата!“ - викаше в същото време един докаран до безумие работник, чиято заплата се беше загубила в дебрите от непокрити стари задължения на предприятието.

„Искам да взема самолета!“ - яростно крещеше една жена, чиято мечта от съвсем ранна детска възраст вероятно е била да стане камериерка някъде на запад... или на юг.

„Искам да взема лекарство!“ - шепнеше един болен, чиито сили бяха изчерпани, както и клиничната му пътека...

„Искам да взема думата!“ - настояваше един зависим депутат, до който все не стигаше ред.

Взех, че се въодушевих от пролетното слънце и реших и аз да викна: „Искам!...“

- Не сте патриоти вие... - убедено и мъдро, сякаш поставяше диагноза, каза един просяк, когото отминах.

Кога патриотите стават идиоти? Когато поетите като Далчев стават депресанти в очите на идното поколение. Кога революционерите стават терористи? Пак тогава.

Кога революцията става депресия? Е, това вече е свързано с икономическия крах, с безработицата, безперспективността и спекулата, и няма нищо общо с поезията.

И като се огледам – ето ги, навсякъде около мен, всичките заедно: и идиоти, и депресанти, и терористи, и спекуланти, и просяци, и поети... Само дето няма и няма кой да оправи един асансьор в държавно учреждение в центъра на столицата. То пък едно учреждение, то пък една столица, то пък една държава...

Ей- така си замръзна моето „Искам!“, дори не можах да го измисля докрай. Не защото не знам какво е свобода. Не защото не знам дали я искам, или защото не осъзнавам всичката тежест на многобройните й значения. Моята свобода означава ли несвобода за друг? И, ако да, това ли е свободата? Или всичко се свежда само до способността да вербализирам желанията си? Свободата ли е онова неизговорено желание, което пали революциите, или революциите са формата, която приема свободата, когато е пораснала твърде много?

А Дороти не е онази малка авантюристка, която знае къде е страната на Оз. Доколкото знам, не познава магьосници, но има достатъчно обувки в рубинов цвят. Дороти е от онези обикновени жени, които сутрин отиват на работа, през деня си вършат работата съвестно и вечер се прибират уморени до смърт, за да кажат „Здрасти“ на децата си. Тя умее да е щастлива – от работата си, от децата си, от себе си, от свободата си... И най-вече от малки, с нищо незаменими красоти – като мокри листа в късна есен, или подранили кокичета напролет. Дороти взема думата винаги, когато има какво да каже. Взема самолет, когато реши да провери какъв е вкусът на времето. Взема и заплата, и лекарства, но това вече са битовизми. Веднъж, когато взе самолет с цел да се самопочерпи със сок от нар по безповод на един средиземноморски остров, Дороти попадна на тясна и стръмна уличка. Беше идеален слънчев ден, а от двете страни на уличката имаше двуетажни къщички, чиито прозорци, прагове и входни врати бяха боядисани в лазурносиньо. По прозорците и стъпалата цъфтяха цветя и ухаеше неповторимо, защото уличката водеше до лазурносиньото море. Дороти се запита дали обитателите й групово се предпазват от „лоши очи“, или просто обичат синия цвят. После погледна с най-добрите си очи и намери малко кафене, в което да изпие своя сок от нар. Тогава се случи: съчетанието на лазурносиньо с лазурносиньо изпи въпросите, които вече нямаха нужда от отговор и Дороти беше свободна – от желания и от действия, от възможности и от вероятности.

Когато си тръгна от вълшебното място, в нея, разбира се, пак нахлуха старите усещания за съмнения, несвободи, възможни и невъзможни революции и жертви...

Помежду една моментна синя почивка и една поредна революция, Дороти направи инвентаризация на желанията, жертвите и революциите си. И извика с всичката сила, която носеше в рубинените си обувки и в свободното си (понякога) сърце:

„Не искам да вземам властта! Искам само да взема асансьора!“

Текстът е публикуван в сп. Тема

Хвърлен камък / Hvurlen kamuk _26.02.2014г І Диана Юсколова

Hvurlen kamuk / Хвърлен камък - Чакълчета, 19.02.2014 Диана Юсколова

Лидерът

Стоя отстрани на безопасно разстояние и наблюдавам нашето малко съобщество – социализираме се, употребяваме времето си пълноценно, усъвършенстваме комуникативните си умения, кипим от емоции... Такива сме си ние, продуктите на цивилизацията, умеем да се закрепяме на най- високото стъпало на разума, дори понякога действията ни да изглеждат напълно лишени от логика. Различни сме, но разликите ни сближават. Най- важното е, че отдавна сме преодоляли силата на естествения подбор и съществуваме въпреки него.

Ако се загледа внимателно човек, веднага ще забележи кой е лидерът. Не съм аз – аз съм този, който обича да открива света сам и не му пука дали някой го следва. Това е най- безопасната и сигурна стратегия за съществуване, независимо какво смятат учените. Още не съм решил дали въобще някога ще поискам да деля откритията си с някого. Имам си свои правила и си ги спазвам, когато искам. С лидера нещата стоят по друг начин – около него винаги има поне трима желаещи да спазват неговите правила, дори те да са напълно безсмислени. Винаги му се налага да оставя трохи за последователите си, но явно повече му харесва това, че въобще има последователи. А правилата му – не съм склонен да се определям като опозиция, но има някои наистина тъпи... Сигурно са прави онези, които мислят, че лидерските качества и умения не могат да се усвоят, а човек се ражда с тях. Мисля, че един „обучен“ лидер е като левичар, когото са научили да работи с дясната ръка – винаги инстинктивно ще се опитва да направи нещата по своя начин. Нашият лидер обаче не е от „обучените“, той е роден такъв. Толерантността ми започва да се развива в момента, в който осъзнавам, че не го обвинявам за това.

Моята работа е да съм умен – защото съм си такъв, и това не изисква кой знае какви усилия от моя страна. Неговата работа е да води хората, да дава интересни идеи, да мисли перспективно, да е смел и дързък, да поема рискове и отговорности... Освен това задължително трябва да изглежда перфектно, дори да се е наакал. Лидерът, за разлика от мен, непрекъснато се опитва да се хареса на всички. Всъщност, не му е много трудно, така както на мен не ми е трудно да съм умен. Той е забавен, лъже перфектно и никой не би се усъмнил в него, защото е толкова, толкова самоуверен. Умее да прави комплименти, когато се налага. Умее да пророни някоя сантиментална сълза, ако положението стане твърде напечено. Умее да накара хората да вярват, че е наистина прав. Има моменти, в които дори аз не бих посмял да се усъмня в неговата правота. Но правотата сама по себе си нищо не значи.

В момента лидерът строи път. Не му се получава много добре, защото върши всичко по своите си правила и не взема под внимание експертното ми мнение, но за мен няма значение, аз наблюдавам от безопасния ъгъл. Двама-трима от привържениците му помагат, останалите се радват. Накрая лидерът е горд със свършената работа и се оттегля на заслужена почивка. Разбира се, веднага пристига опозицията, превзема всичко, което става за превземане и започва ремонт на пътя. Лидерът наблюдава отстрани заедно с мен. Направо е бесен, но не смее да го признае от дипломатичност. Съветвам го да влезе в коалиция и да привлече нови привърженици, за да победи опозицията и да си върне пътя. Той е обнадежден, води преговори, усмихва се с най- чаровната си усмивка, предлага щедро бонуси и постове... Вярват му – в сравнение с опозиционния лидер той е по-красив, обещава повече, а най- вече блести с безкрайната си увереност в собствената правота. Такъв лидер просто не може да не изведе съобществото ни до мечтаното от всички светло бъдеще. Такъв лидер с едно мигване може да построи мечтания път.

Лошо. Опозиционният лидер също е взел мерки. Предстои грозна компроматна война, а може да се стигне и до открити сблъсъци. Напрежението се изостря, силовите структури за опазване на реда вземат спешни мерки. Опозиционният лидер хулиганства, демонстрира мускули и никакво желание за консунсус. Нашият лидер е на път да употреби сантименталните сълзи като оръжие за масово поразяване.

За съжаление, точно в този момент ме вземат от детската градина и не мога да проследя пряко развоя на драматичните събития. Строго секретна информация е, че камионът, за който е предназначен новия път, е мой, градинския Дядо Коледа ми го донесе. Това не би трябвало да има значение, но може да се използва от недоброжелатели - един вид, заради тебе, и твоят камион, и това, че ти е нужен път... Жалко, че ще трябва да чакам още един.

Утре всичко ще започне отначало – от строеж на път и сключване на коалиции.

Лидерът, разбира се, ще е същият.

Аз, разбира се, ще наблюдавам отстрани.

Текстът е публикуван в сп. Тема