Мислех, че...

Мислех, че зимата най- накрая ще завърти колелото
и по калния път за никъде ще затропа каручката...
Но зимата пъхна ръце по- дълбоко в джобовете
и зачакахме заедно поредната банална случка.

Само че, всичко вече се беше случило -
и доброто, и лошото, и даже съвсем ненужното.
Ние повтаряме грешки - нищичко ненаучили,
а залезите се нижат обичайни и теменужени.

Мислех, че хората трябва да завъртят колелото,
а те скриха ръцете си и душите си. И замълчаха.
Не чувам каручката - трополи ли по пътя за никъде,
или глухи камбани в мъглата по грешка звъняха?

празнословия

"а дълга е Главната улица..." /В. Станков/

Очите ми не искаха, обаче
се случи късна, лицемерна есен,
а гарваните сипеха закани
и нищо не звучеше като песен.
Понеже никой никога не знае,
колко е дълга тази Главна улица,
все някога ще трябва да извикаш,
дори и само есента да чуе.
Когато не крещим, ни чува само
безименната кал по тротоарите,
защото си приличаме по нещо -
хора от кал сме. И сме твърде стари.
Знаем какво си мислят хризантемите,
докато чакат да засипе сняг -
как лицемерно закъснява зимата,
докато ние празнословим. Пак...