Ех, на баба...

Днес ли беше денят? Е, щом вече съм отворила очи, трябва да е днес. По изгрев слънцето предпазливо пристъпва към прашната улица, а смогът се вдига високо от хладния ветрец. Около пъстрите контейнери за смет мебелите се множат за радост на клошарите. В пясъчника на детската площадка пък се множат кученцата с кастрирани родители – за радост на любителите на чудеса. Светът се обновява – някъде традиционно, другаде чудесно, а тук-таме по рационален начин.

„Добро утро!” щастливо ме поздрави телевизорът. „Добро да е!” , отвърщам аз сънено и започвам да осъзнавам света. Сглобявам си набързо един чаромат - кафето не изкипя, защото го дебнах изпод дремещите си клепачи. Надявах се като в рекламата някой да усети неповторимото ухание и да се присъедини към мен, за да послушаме заедно приказките на телевизора, но в реалността се случва по друг начин. Телевизорът тъкмо разказва онази приказка, в която всичко е „Ех, на баба!”. И киселото мляко, и децата... Не, че имам лично отношение към бабите (моята беше прекрасна жена, никога не щипеше бузите на децата), само, че предпочитам собствените си патенти. Иначе, съществуват и баби, които правят прекрасни баници...

Докато си пия кафето в тишина и спокойствие, си мисля, че традициите все пак са точно това, което са – липсващи. Традицията повелява за Великден яйцата да се боядисват по изгрев, а я кое време стана... Дори някога да е имало смисъл в ставането преди изгрев, аз никога не съм го намирала. Винаги съм била на мнение, че традициите трябва да носят нещо повече от лично удовлетворение за бабите. И никога не съм знаела, че е традиция бабите да квасят мляко – моята го купуваше от магазина... Спомням някогашните си Великденски неволи: когато за пръв път трябваше да боядисвам сама яйца за празника, купих три кутийки с боя – от онази с веселото шарено петле, всъщност единствената, която се предлагаше. Купих повече за в случай, че една таблетка се окаже недостатъчна, а се оказа, че и три таблетки не вършат работа. Уж направих всичко както трябва, а цветовете сякаш бяха „трета употреба” – никаква яркост, никаква изразителност, нито пък настроение. Чудих се какво да правя и накрая пренебрегнах всичките дълбокомислени инструкции и капнах по две капки олио във всяка купичка с боя, а после повторих процедурата с потапяне на яйчицето. Цветовете не станаха по- ярки, но поне общото впечатление беше като от стихийно бедствие с непредвидими последици. И днес това ми е любимият метод за боядисване на яйца, независимо от факта, че боите вече не са като предварително изплакнати. Честно казано, този метод беше патент на баба – дори не помня кога ми го е показвала, просто се е запечатало в мозъка ми. Всъщност, запечатването на неща в мозъка на малки момичета е най- традиционното занимание на всяка уважаваща себе си баба. Но кой- знае защо, никой още не се е досетил да рекламира продукта си чрез това...

На следващата година всичките ми яйца се напукаха, боята плъзна в пукнатините и салатата имаше странен червено-жълто- син вид. Баба ми много се смя тогава. Аз пък се чувствах глупаво. Също толкова глупаво се чувствах и когато се опитах да замеся козунак – получи се нещо неопределимо, с форма на изгоряла плитка и почти същия вкус...

След още година - две вече бях станала истински майстор на боядисването на яйца. Листенцата от здравец и магданоз се отпечатваха чисто, цветовете ставаха наситени и ярки, имах си запас от винена киселина за кристали и специална четчица за рисуване на фигури... нито напукване, нито омазване до ушите в цветовете на войната. Баба имаше честта да ми услужи със стар чорап, защото всеки знае, че е древна бабина традиция нищо да не се изхвърля, дори то да е старо и скъсано. Така е – всяко нещо с времето си, с опита си и с неуспехите си.

Добродушната, белокоса женица от екрана кваси мляко. Със захар – точно както изобщо не го обичам. Аз слагам яйцата да се варят и приготвям боите. Баба отдавна я няма, а аз приготвям приспособленията за боядисване на яйца така, както тя е запечатала някъде в ъгълчето на момичешкия ми мозък – мокри, малки листчета здравец и магданоз, памучета, напоени с боя, капки олио за непредвидими последствия, стари чорапи...Все пак, традицията не е толкова липсваща – само е променяща се. Време е да събудя всички, защото моята собствена домашна традиция повелява всеки да вземе участие, да нацапа ръцете си с боя и да боядиса поне едно яйце – ей така, за красота, за здраве, за късмет, за каквото му е нужно... 

Публикувано в списание ТЕМА