Светлана Комогорова – Комата: Светът, така или иначе, е едно не особено весело, но пък много смешно място.

  

Тя може много неща - може да пее, може и да не пее, може да превежда от и на английски и руски, а може и да си говори съвсем добре на български, може да гледа филм или да чете книга, може да пише стихове, а може и да не ги пише... Изобщо, Комата е от онези същества, които рядко се срещат в свободно състояние в природата.

Провеждаме този разговор на „ти“ заради особената ни „любов“ към авторитети и формални утежнения. Нужни ли са авторитети на обществото и смяташ ли се за авторитет?

Помниш ли онази сцена от „Животът на Брайън според Монти Пайтън“ - най-любимият ми филм, между другото – когато Брайън на прозореца обяснява на тълпата: „Грешите, не трябва да следвате мен! Трябва да мислите сами! Всички вие сте отделни личности!“. Тълпата хорово потвърждава: „Да, всички ние сме отделни личности!“. „Всички вие сте различни!“ - продължава Брайън, и те отново в хор: „Всички ние сме различни!“. Някакъв мъж обаче се обажда: „Аз не съм!“ - и тълпата веднага му казва: „Шшшт!“ Преразказвам подробно този епизод, защото по-ясно от това - няма как да го кажа.

Човешката природа е такава, че без обществено авторитетни фигури хората чисто и просто не могат да се оправят. В руския жаргон „авторитети“ наричат най-издигнатите в йерархията фигури от криминалните среди, така, че безскрупулността и изпеченото мошеничество също са неща, които могат да те направят авторитет.

Колкото до мен, смятам се за човек, който си върши добре работата. Само по себе си и това е един от начините да се сдобиеш с някакъв авторитет, да. Има около четиристотин сравнително честни такива начина, следвайки неоспоримия авторитет Остап Бендер.

Избираш да превеждаш фантастика, детска класика, хумористични разкази. Освен това превеждаш филми. От къде черпиш чувство за хумор, за да се получи преводът жив и достоверен? Какви хора четат такава литература?

Чувството за хумор е нещо, което или го имаш, или го нямаш. То може да се култивира и развива, но нямаш ли го вродено, не може да се придобие. Светът, така или иначе, е едно не особено весело, но пък много смешно място.

А чувство за хумор при превода черпя, естествено, от автора, откъде другаде? Тази работа е като любовта – когато нещото, върху което работя, ми допада, усещанията са точно като при влюбване – има ги и еуфоричните състояния, и пеперудите в корема. Усещам мозъка си като чаша шампанско, и в нея хрумките са мехурчетата, които се пукат. Казах „нещото“, защото не ми се е случвало само с литературни текстове, а и с филми – например „Санса“ на Зигфрид, и дори с телевизионни сериали - „Военнополева болница“, „Бар „Наздраве“. А кой чете днес такава литература - тя е дълга и широка. Спомням си как при първото си идване тук Тери Джоунс от култовата комедийна трупа „Монти Пайтън“ разказа, че техен запален фен е Сирхан Сирхан – убиецът на Робърт Кенеди. Така, че никой творец не може да предположи кой ще му стане фен, и не носи ни най-малка вина за това.

Какво мислиш за виртуалните приятелства и за социалните мрежи? Важно ли е една публична личност задължително да участва във виртуални групи за подкрепа на нечии каузи, да има хиляди „приятели“ и да дава мнение за политически и обществени въпроси?

Що се отнася до социалните мрежи, те, като много неща в тоя живот, са едно много полезно нещо, при условие, че се използват грамотно. Дали една публична личност ще подкрепя виртуално каузи и ще дава мнения за политически и обществени въпроси, си е лично нейно решение. Конкретно за мен: профил във фейсбук си създадох с една-единствена цел, а именно неангажиращ обмен на глупости с приятели. Не подкрепям каузи във фейсбук, защото считам, че това е вятър работа и удобен начин да се самозалъгваш, че си отговорен гражданин, като си кликаш на топло с мишката. Но виж, като средство за организиране на реални събития в подкрепа на различни каузи, мрежата си върши отлично работата. Избягвам да участвам във виртуални дискусии по политически и обществени въпроси по простата причина, че липсва всякаква култура на спора и „дискусията“ адски бързо се изражда във „вулгарна махленска патаклама“, както се беше изразил Тери Пратчет по повод воденето на война с тотално неподготвени хора. В този ред на мисли, четох някъде, че Станислав Лем е казал „Аз не знаех, че има толкова много идиоти, докато не започнах да използвам интернет“.

Има хиляди хора, които никога не са пътували „на стоп“ и не са пяли собствените си песни, това ли е ключът към свободата, или това е само началото на пътя към нея? Къде е мястото на свободата на духа днес?

Мястото на свободата на духа днес си е точно там, където е било винаги. За цялата история на съществуването си хората не са се променили особено. Пътуването „на стоп“ може да бъде точно такава проява на несвобода, както и всяко едно нещо – мотивацията е важна, не самото действие. Приел си някакъв набор от правила - и ги спазваш. В частност за правилото да пътуваш „на стоп“: те така правели истинските хипари, ама на тебе не ти харесва особено, обаче стискаш зъби и стопираш, щото ти, таковата, истински хипар ли си, или лукова глава? Къде е свободата на духа в цялата тази работа? Така, че за немалко хора ключът към истинската свобода би бил да престанат да пътуват на стоп. Собствените песни... ами куп хора пишат и пеят едни такива песни, дето по-добре да си бяха траяли, ама какво да правиш, свобода на изразяването, ще се търпим. Изобщо, нека стане ясно веднъж завинаги, че съм против криворазбраната романтизация.

Кое е по- страшно – да се съгласиш на компромис в името на кариера и професионално израстване, или да останеш никому неизвестна?

Не виждам кое му е страшното на това да останеш никому неизвестен, милиони хора са никому неизвестни и си живеят съвсем смислено. Компромиси се случва да допусна, но не за издигане в кариерата – аз никога не съм градила кариера целенасочено - а най-често за банално оцеляване. Не мога гордо да заявя, че съм върхът на безкомпромисността по простата причина, че това не е така – аз все пак не умея да фотосинтезирам и никак не си падам по аскетизма, пък и не съм чак толкова пламенен последовател на авторитета Бендер. Но имам предел на компромиса и този предел са безобидните глупотевини – мога да преведа някое романче конфекция, стандартно комедийно сериалче, някакви неща, които не ме вкарват във възторг, ама все трябва от нещо да се живее, нали така? Спомням си в какво буйно недоумение изпаднах, когато ми разказаха, че един познат ми чул името като преводач на някакъв телевизионен сериал средна ръка, и изкоментирал: „Комата дотолкова ли е изпаднала?“.

Пък аз си мислех, че да си изпаднал означава да нямаш работа...

Да се тропосаш на някакъв пиедестал и да приемаш за превод само текстове „от велик нагоре“, при условие, че нямаш други източници на доходи, освен собствената ти работа, си е чистопробна глупост. Социалният престиж винаги е бил за мен едно доста измислено нещо.

Колкото до реалното професионално израстване, компромисът там по никакъв начин не може да ти помогне, за него помагат съвсем други неща. На мен най-много ми помага Огромното ми любопитство – точно така, с главна буква. Същото любопитство като на малкото слонче от приказката на Киплинг, дето все ядеше бой от роднините си заради Огромното си любопитство. То ме подтиква да си разширявам хоризонтите, а без богата обща култура в нашата професия си загубен.

Имала си и трудни моменти, с които си се справяла пеейки – това начин на мислене ли е, или моментен оптимизъм?

Ами да, това е начин на мислене. Напълно съзнателен и отговорен избор на безгрижието като начин на живот. През целия си съзнателен живот много системно, сериозно и отговорно съм си култивирала лекомислието.

Има ли обстоятелство, което би променило изцяло мирогледа ти – нашествие на извънземни,действителен край на материалния свят?... Справедлива обществена структура?

Много го обичам края на света. През 1999-та четири пъти го празнувахме, и четирите пъти много ми хареса. И сега попразнувахме на 21-ви декември. Извънземните бяха поканени на купона, разбира се. Справедлива обществена структура? Абе, по-склонна съм да повярвам в края на света.

Имаш две издадени стихосбирки: 1999 г. – “The съвсем best” и 2003 г. – “Зайча сянка”. Свърши ли времето за поезия?

Те и двете стихосбирки излязоха малко случайно. Първата излезе, защото спечелих конкурс, в който не подозирах, че участвам. Румен Леонидов случайно бе попаднал на мои текстове, после ми издирил телефона, обади се и поиска да му дам да прочете нещо. Посъбрах, каквото имах, и му ги дадох – не специално подбрани текстове, просто каквото ми се намираше. Минаха осем месеца, аз почти бях забравила за тия текстове, и не щеш ли, г-н Леонидов ми се обажда и ми казва „Честито, ти спечели конкурса“. Какъв конкурс пък сега, чудя се аз, а се оказа, че той пуснал текстовете, дето му ги дадох, като ръкопис в конкурса за дебютна стихосбирка на „Свободно поетическо общество“. Така, без да искам, го спечелих. За втората, както си лежахме на плажа на къмпинг Юг с моята приятелка Биляна Сокурова, която по случайност е и издателка, и си пиехме бирата, тя ми вика „Абе аз `що да не те издам?“. Ами хубаво, казвам. Но аз си пиша за удоволствие, никога не са ме гонили никакви амбиции. Мисля, че що-годе разбирам от поезия не защото пиша, а защото чета. 

Хората сега се нуждаят от фантастика, приказки и хумор точно толкова, колкото и откакто свят светува.

Сигурно затова продължават да ги създават. Точно същото важи и за поезията.

Къде стоят многобройните сайтове за самопубликуване на авторски текстове в дебрите на съвременната българска поезия?

А като спомена сайтовете за самопубликуване, вляза ли в такъв сайт, и почвам направо да съжалявам, че явно не й е свършило времето на поезията, щом толкова народ я бълва в такива несметни количества. Всъщност, сайтовете за самопубликуване ги ползвам главно за ловни полета, тъй като колекционирам Полети на фантазията и Бисери на поетичната мисъл с отрицателен знак – тоест, въпиещо некадърни неща. Но за да ги открие човек, трябва да прерови купища плява. В интерес на истината, се случва някой да публикува и по нещичко действително хубаво - но тези нещица са още по-нарядко сред плявата. И това си е закономерно, пряко следствие на закона на Стърджън, който гласи: „90 процента от фантастиката, така както и от всичко останало, е боклук.“

Последната книга, която преведе, излезе от печат през декември?

Да, „Вампирът Лестат“ на Ан Райс е вече по книжарниците. Това е втората част на „Интервю с вампир“ и е едно доста добро четиво за вампири – не като „Здрач“-овете. Най- много ме зарадва това, че древната вампирка беше събудена за живот от рокендрола. Ако ти се чете такъв тип литература – ще ти хареса.

Ти си признат киноман, а си и основен преводач на „София филм фест”. Какво ти хареса от миналогодишната програма на фестивала и какво – не?

Филмите от последното издание на „София Филм Фест“, които най-много ме впечатлиха, са „Парад“ на Сърджан Драгоевич и „Пънкът не е мъртъв“ на Владимир Блажевски. За „Парад“, трагикомедия, чийто сюжет се върти около хомосексуалните хора и това как ги приема обществото, съм абсолютно съгласна с моя мъж Боян, че това всъщност е един много мъжкарски филм! Казано в най-похвалния смисъл на думата и без капка ирония. За „Пънка“ адски се зарадвах, че спечели наградата на публиката. Харесах и екранизацията на Виктор Гинзбург по романа „Generation П“ на Виктор Пелевин. Последният филм на Зигфрид - „Детски истории“, също ми хареса. На другия полюс е „Фауст“ на Александър Сокуров – натруфена изцепка.

От какво според теб се нуждае Българското кино, освен от спонсори – от добри сценарии, от добри актьори, или от зрелищност?

Ако може да се отърве от напъна на твореца да шашне света, това би било чудесно за Българското кино. И от нескопосното подражателство – защото иначе подражателството не е еднозначно лошо нещо. Но все пак, дяволът далеч не е толкова черен, появиха се и прилични филми напоследък. Например, „Джулай“ на Кирил Станков е много читав филм. Много държа да спомена и че съм люта фенка на „Бидон филм“ - Никола Бошнаков, Димитър Таралежков, Олег Константинов. С тях направихме заедно няколко късометражки.

Казват, че съветът е най- ненужното нещо на света: „умният няма нужда от него, а глупавият няма да послуша“. Повече даваш, или повече получаваш съвети?

Именно: най-ненужното нещо на света. Поради което непоискани съвети изобщо не давам – няма по-безсмислено занимание. Не го правя точно защото знам, колко ми е неприятно на мен, когато ми дават непоискани съвети. Тъй като съм си серт човек, малцина са смелчаците, които се осмеляват на това. И обикновено не повтарят.

Мислиш ли някога да напишеш пътеводител на българския стопаджия?

Преди много години, къде на майтап, къде насериозно, с един приятел смятахме да пишем учебник по стоп... Мързелът ми обаче, както обикновено, удържа безапелационна победа. За съжаление, и мързелът е от онези неща, дето са полезни само в умерени дози.

Последно /за да запазим хумористично- сериозния дух на разговора/ - Знам за твоята слабост към зайците. Разкажи откъде дойде тя?

Дива и необяснима е тази любов. Откакто се помня, си умирам за зайци. Даже отпреди това. Вместо като нормално момиченце да искам приказки за принцеси, аз съм настоявала да ми разказват за Зайо Байо. Куфяла съм на непреходната класика „Зайченцето бяло“, естествено. Отказвала съм да играя на кукли - само със зайчета! Когато ми напълнят ваничката да ме къпят, съм отказвала да вляза вътре, докато не пуснат в нея всички гумени зайци. През цялото ми детство сме гледали зайци, без да ги ядем – обикновени зайци, тогава декоративни нямаше. Поради което в махалата се славехме като чалнатото семейство. Но може и наследствено да е – руският ми дядо белоемигрант Сергей също е гледал зайци просто за спорта и негов „възпитаник“, заекът Цезар, е печелил сребърен медал на световно изложение.

Цялата тази работа с течение на годините тежко прогресираше, а мнението ми за човечеството се сриваше все повече и повече в студените бездни, та накрая се стигна дотам, че преди шест години проведох акция в художествената галерия на мои приятели: отказах се официално от принадлежността си към човешкия род и се обявих за заек. Наскоро имах една весела случка. Спряхме се с мъжа ми пред една витрина на зоомагазин да погледаме зайчета, там се беше спряло да ги погледа едно симпатично момиче. Заговорихме се – за зайци, естествено, аз почнах да обяснявам колко ги обичам, а момичето казва: „Вие да не сте Комата?“. Много се смяхме. Очевидно, пъкленият ми план за всеобщо позайчаване на вселената работи!

Публикувано в TemaDaily

Камелия Кондова: Човекът до мен е съвсем справедлива награда

Какъв е светът на поетите, кои са константите и къде е равновесието между щастие и пропасти?

Любен Чаталов в ролята на човека-награда

Тя е едно от малкото сбъднати желания в живота ми. Преди много години, когато за пръв път попаднах на нейни стихове, неистово си пожелах да я познавам. Животът ни срещна и се оказа, че тя не е драматична, сериозна, висока и дълбока жена, а е най- искрения, емоционален и непосредствен човек, който може да съществува. Родена е в Добрич, в средата на Добруджа и е минала през школата на радиожурналистиката и писането на новини за регионален вестник, за да стигне до осем стихосбирки и да понесе на крехките си рамене званието „явление в българската литература“. Може би защото успява с думи да разкаже не само себе си, а всеки човек, в който е останала искрица човечност.

Иначе, в живия, извънлитературен живот, тя е благодарна дъщеря, грижовна майка, любима, близък приятел. Този октомври Камелия Кондова е удостоена с националната литературна награда на името на Дора Габе, която се връчва на пет години за значителни художествени постижения и принос в националната литература – заслужено отличие, присъдено от община Добрич, с номинацията на СБП и Славянската литературна и артистична академия – Варна.

Първо, да ти честитя наградата на името на Дора Габе...

•         В рамките на шегата, аз и съболезнования приемам, но все пак се надявам цялата история да не приключи с паметник... Не мисля, че заслужавам тази награда, и това не е някаква излишна скромност. Първо, аз нямам необходимата дистанция спрямо себе си – нито като човек, нито като поет. Второ, самият факт, че наградата се връчва на пет години, вече ме прави една идея по-паметник. Това е много притеснително. Ще трябва да се науча от една страна да съм благодарна, че хората са отчели факта Камелия Кондова с всичките му знаци, а от друга страна наистина приемам и съболезнования... Но това е номинация, тя няма конкурсен характер, не зависи от мен. Предпочитам да мисля за тая награда като за признание, благодарност от страна на родния ми град Добрич, от хората и институциите там.

Ти обяви преди няколко месеца, че напускаш СБП. Изненада ли те това, че точно съюзът, заедно със Славянската академия, те номинира за наградата?

•         Да, опитвах се дълго време да заявя позиция и кротко да изляза поради неплащане на символичния членски внос. За съжаление, напускането ми не успя да се случи без излишен шум. Не ми се иска да зачерквам съюза заради многото качествени хора, които все още го обитават. Получава се малко като да закрием партизанското движение, защото после са направили големи поразии... Напускането ми не е някакъв специален, нарочен бунт. Просто вече не искам да се ангажирам с техните гафове, не искам да казвам да казвам „нашите грешки и недоразумения“, защото това е съюз със сериозна история, от там и претенция за намеса в литературата. Ясно ми е, че не мога да променя определени неща. Оказва се, че позициите ни, особено художествените, се разминават до крайност. Пък и аз явно не съм съюзен тип човек. С годините се уморих от позиции – „Съгласна съм“, „Не съм съгласна“... Приоритетите ми станаха малко по- отвъдни – важни са ми децата, шепата приятели, човекът до мен, а не събрания, гласуване или четене на списъци и доклади. Иначе, чисто технически, не знам дали все още съм член на съюза, четох някъде, че май все пак съм изключена за неплащане на членския внос.

В родния ти град ти си много обичана, там те чакат, посрещат те с радост, салона винаги е пълен... Как мислиш, защо толкова много те обичат хората?

•         Никаква представа нямам защо. Напуснала съм града преди годи, а и днес получавам същата сърдечност, прегръдка и даже някакъв сигнал, че съм липсвала... Това е толкова мило! Лека е думата, това е много вълнуващо и задължаващо. Иска ми се да е заради поезията ми, защото това е най- доброто от мен, което мога да предложа. Когато искам да прегърна или да убия някого, аз много често прибягвам до стихове на любими автори, които са ми причинили момент на силна близост. Може би пиша неща, които са близки до читателите. Може би това е магията на думите. Радвам се, че в публиката ми има хора на различна възраст, с различни занимания, и всеки от тях намира нещо за себе си... Според мен, със силата, с която се съпротивляваш на думите, за да се роди поезията, със същата сила после произведението въздейства върху читателя. Аз се съпротивлявам много силно.

Намираш ли нещо общо между теб и Дора Габе?

•         Честно казано, не. До колкото светоусещането ни е поетично, може би да. Но тя е твърде голяма като легенда. Името ѝ е задължение. Нужна е една дистанция от около петдесет години, считано от деня и часа на кончината, за да има изобщо подобно съизмерване. Клише е, но е вярно – времето е съдник, настоящето подвежда.

Какъв е тогава смисълът от конкурсите, има ли според теб по-добър и най- добър поет?

•         Случвало ми се е да съм и от двете страни на барикадата – и преди години като участник, и в неблагодарната роля на жури напоследък. Няма как да се мери ръст на поезията, всяко наличие на метафорична мисъл вече е поезия. Смисъл от конкурсите има доколкото авторът, особено младият автор, стига до някакво малко по- специализирано мнение в лицето на журито. В днешното интернетно време, в което мерилото са „лайковете“ във фейсбук, това е необходимо. За мен е много хубав моментът на награждаването, защото се срещам с приятели от цяла България, и такива потенциални, които още не познавам. Няма защо да се залъгваме, писането е самотно мероприятие, а поетите имат нужда от братство. Не от съюзи, групички или кръгове, а точно от братство. От истински споделени думи – и от там души. Понеже трудно се осъществява организирането на едно такова „братство“, конкурсите са един хубав повод и в това е другия им смисъл – да ни съберат.

Ти се занимаваш със съвсем различно нещо в ежедневието си – готвач си в един столичен ресторант. От къде намираш енергия?

•         Това се получи съвсем случайно. Аз и преди обичах да готвя, да си посрещам приятелите. Но когато станах професионален готвач, се оказа, за мен е удоволствие и си пея докато работя, а и ми плащат за това. Да не говорим, че в тази сфера признанието идва много бързо, не се налага да чакаш петдесет години или да мреш, за да го получиш – хората или са доволни, или не. На ръба на шегата е казано това, но и не съвсем. Най- накрая усетих едно равновесие в живота си. Дълги години се е налагало да си вадя хляба със същите думи, които употребявам и когато пиша поезия, а се оказа, че за мен това е било една идея по- изтощително. Работила съм в радио, после във вестник, и то ежедневник... С безкрайна любов към колегите – и към бившите, и към настоящите, но това много ме изхаби. Сега, в последните няколко години, усетих значението на това да се занимаваш със съвсем други неща, в които няма нужда да плашиш хората с поезия. Влизаш и в една друга стилистика, която е не по- малко изкуство. Изпитвам удоволствие от това, че работният ми плот е огромен, че кухнята ми е професионална, че имам възможност да експериментирам с продукти и подправки...

Не те ли разсейва това занимание от писането?

•         Ами, слава Богу, разсейва ме. Всъщност, аз винаги съм се съпротивлявала на писането. Децата също ме разсейваха, и им бях благодарна за това. Може би защото поезията е много болезнена като процес. Понякога когато пиша, чисто физически, осезаемо ме болят костите. Не знам има ли такъв специфичен ревматизъм, но пътят към стиховете сякаш минава през едни родилни болки, които не са най- приятното нещо на света. Поезията е нещо страшно, и в същото време красиво. Може би затова някак интуитивно пиша „само в краен случай“.

Какво търси според теб поета? Слава, признание, публика, равновесие?...

•         Равновесие е една от идеите. Спасение сякаш е по-точно. И убежище. Не, че другите хора са чугунени, не това клише, че „създаваме един по-красив свят“... С думите си ние сме резонанс на света. Но поне в стиховете си успяваме някак да го подредим, или да му протестираме, или да го прегърнем. Поезията е една легитимация за луди. Форма на жълта книжка с добър извинителен знак. Като процес, това е спестено на нашите читатели. Когато те получат крайния резултат от усилията ни под формата на книга, страница в мрежата или в литературен сайт, идва техния момент на наслаждение. Тогава идва и разговорът с публиката, която открива думите ни по свой начин. Нямат значение сричките, формата, класически или свободен стих... Красивият момент е когато твоето стихотворение е прочетено по три хиляди различни начина, и всеки е взел каквото му е нужно и животоспасително към момента на прочитане. Утре вечер сигурно ще му е нужно друго... Например, скоро мама, която е един безпогрешен индикатор, ми каза  следното: „Тая, последната ти книга за бай Кольовото магаре, аз нещо не я разбрах...“ – та, ето как от тъжните рамене на Бай Георги стигнахме до магарето на Бай Кольо... И това даже освежава пейзажа.

Как започна твоят път в литературата?

•         В живота на човек има моменти, в които е много важно някой да те събере по интереси. В нашия живот по това време човекът, който се нагърби с тая специална мисия, беше Елка Няголова. Тя ни беше не само ръководител, но и приятел. Даде безценни неща като усещане и атмосфера. Къща, в която можеш да влезеш през прозореца, куче, което да те обича и очаква безрезервно, първосигналните поетични реакции – това е много повече от ямб и хорей, които винаги можеш да научиш. В онези далечни години, в които не можеше просто да натиснеш копче на компютъра и да имаш достъп до всичко, тя ни даде възпитанието да търсим и да следим първите книги на нови автори. Купувахме си всички първи книги, за да следим съвременната поезия, да знаем и сравним къде сме ние... Друг е въпросът, че можехме да си го позволим, струваха половин франзела. 

Кои са константите в твоя живот?

                                                                                   

•         Една голяма константа в живота ми е мама, да ми е жива и здрава. Заедно с мама и Добрич – родния ми град. Неизменното присъствие и голямото събитие в живота на една жена са децата. Те са ми и инстинкта за самосъхранение, защото като поет аз съм скроена малко суицидно. В тийнейджърските им години неизменно се страхувах за тях. Спомням си, дъщеря ми беше в четвърти клас, когато се върна с едно съчинение на тема „Моето семейство“, училищна поръчка. Съчинението  гласеше: „Ние сме едно повредено семейство. Четем книги, но батко каза да не казвам на никого, защото ще ми се смеят“. Тогава се уплаших не само за моите деца, а за децата изобщо. За това, в какъв свят попадат... Днес вече моите деца израснаха и като възраст, и като характери и не се страхувам толкова. Имах привилегията да ги родя рано и с времето ми станаха нещо като приятели. Няма по- голямо стихотворение от тях.  

Казват, че поезия се пише от любов. До колко е валидно това за теб?

•         Да, вярно е. Любовта е най- спешната провокация. Според майка ми, като дете много съм плакала на някакъв филм за Виетнам и това е отключило поезията в мен. Всеки втори плаче на филми, чак пък да е отключило нещо в мен – не вярвам. По мои спомени, първата любов в гимназията свърши тази работа. Разбира се, любовта беше несподелена, в другия случай няма драма, няма безсънни нощи и страдание... Мило ми е, и мога да го кажа с доза самоирония – важна е любовта, и особено нейното отсъствие.

А присъствието ѝ?

•         ...е великолепно! Мисля, че и на поетите им се полага не само да я измислят, а и да я живеят тая любов. Ако трябваше да избирам между нея и поезията, аз бих останала на територията само на любовта, бих се разделила с поезията, и няма да умра от това. Слава Богу, никой не ме изправя пред такава крайност и някак в симбиоза си живеят и двете състояния. Но аз бих предпочела да съм щастлив човек, а не Камелия Кондова. Като човек и като характер все още изповядвам идеята, че денонощното реване води само до подпухване... макар че външната суета е последното което ме вълнува. Продължавам да мисля, че усмивката е най- прекият път до другия. Защото, ако му стовариш моментното си отчаяние и всичките си пропасти, едва ли и той ще ти се усмихне. Много драматично става, когато човек се замисли за любовта, когато я живеем е по- лесно. Тогава просто готвиш вечеря за любимия, пееш песен...

Щастлив човек ли си, или има още пропасти?

Аз съм щастлив човек със същата сила с която съм и отчаян човек – всеки има своите настроения и емоционални пропасти. Животът ми преминава с известна променливост – понякога поради смърт в отношенията, понякога поради фактическа смърт... Мога да кажа, че в момента съм щастлив човек, да. Чак не смея да кажа! Щастието в смисъл на хармония, споделеност, ако щеш на илюзията, че си си намерил половинката, притеснява. Но човекът до мен ми изглежда като съвсем справедлива награда. Любен е нещото, заради което мога да възкликна:“Е, сега вече е честно!“. Случи се съвсем наскоро, но мисля, че това е човекът, който ще обитава живота ми от тук нататък. Съвсем наясно съм, че той е моето момче. Не мислех, че може да ми се случи такова нещо на тия години. Вече съм убедена, че любовта е детство, тя не е ангажирана с възраст. И то не защото оглупяваме с възрастта, някои цял живот си джапаме глупави през живота. Мисля, че когато прегръщаш някого, го правиш с идеята, че ще е за цял живот, иначе въобще няма смисъл да ангажираш името на любовта в това занимание. Той е актьорът Любен Чаталов, любимец на публиката и на студентите си, и в същото време е човекът, заради когото бързам да се прибера вечер в къщи. Няма голямо значение това, че и двамата сме донякъде публични личности – той повече, аз по-малко, защото поезията все пак е по-камерно занимание.

Не те ли е страх от тази публичност, от постоянното превъплащаване от роля в роля, от това, че той може би играе...

•         Никога не ме е било страх от такова нещо. Бащата на дъщеря ми също беше актьор, тогава бях по- безстрашна, но в това отношение аз много вярвам на кожата си. Това не говори много добре за мен, но ще си призная, че изпадам в глупави разсъждения, спирачки и съмнения, а кожата ми е по-умна от мен самата. Тя още има някаква представа от честност. Това, което спасява света ми не е красотата, а нежността, а кожата много разбира от нежност. Не, че красотата няма да спаси света, ще го спаси, стига той да има сетива за нея. Защото няма по-голяма красота от кожа, която времето е белязало с изживяните години, и тя е единствената възможна за теб. Когато прегръщаш някого, е честно да го прегърнеш с всичките му смърти, и мисля, че точно това направихме с Любен един за друг на тоя етап от живота си. Иначе те, всичките ни смърти, нямат в какво друго чекмедже да отидат неприютени...

Какъв го виждаш ти в новата му роля?

•         Любен се появи не просто в момент, в който имах нужда от прегръдка,  дойде  като прегръдка в най- безкрайния смисъл на това понятие. Може малко да се скараме сега, защото аз твърдя, че аз го срещнах, а той твърди, че той ме е срещнал, но това са белезите на внезапната споделеност. Важното е, че се срещнахме и се наградихме с присъствие в животите си. Едно от добрите му качества е, че не пише поезия, но чете. Обвързан е с думите и няма как да избяга от тях, но с чуждите думи. Хубаво е някой да обича всичко в теб -  от косата и ноктите, до стиховете. Още нямам косми в ушите, но ако имах, май и тях щеше да обича. Все пак, иска ми се отношенията ни да си останат в нашето зелено дворче, споделени само с приятели, кучета и деца.

Текстът е публикуван в сп. DIVA!