Първите самостоятелни стъпки в живота на човек са нещо толкова важно, че се отбелязват с истински празник. Та на такъв празник бях аз онзи ден – в понеделник, както повелява традицията. Да ви запозная :
Това прекрасно малко розово нещо е Михаела - моята невероятна племеница. Та това слънце се научи да стои самостоятелно и здраво на краченцата си, което ние разбира се, трябваше да отбележим подобаващо. Сътворихме с майка и една сладка пита - за да е сладък пътя на детенцето, постелихме един бял чаршаф и наредихме всякакви глупости, за каквито се сетихме : книга, химикалка, четка за рисуване, баща ми даде едни клещи (не, че сме предполагали, че малката ще стане матричарка като дядо си или нещо подобно - но, кой- знае...). Намерихме един стетоскоп, извадихме от джобовете монети и банкноти, бащата на Михаела много държеше да има музика и тя присъстваше под формата на диск :), по настояване на моя син сложихме една лъжица, която да значи, че братовчедка му ще може да готви, а по настояване на бабата беше сложен и един калкулатор, който да е символ на математиката и верните сметки.
Та така - търкулнахме питката и детенцето изтича след нея. После питката тупна на белия чаршаф, и детенцето - и то реши да разгледа нещата.
Първото нещо, което пипна, беше една златна гривна, която майка му беше сложила за късмет. Но изобщо не я сметна за важна и убедено взе в едната си ръка четката за рисуване, а в другата калкулатора.
За мое разочарование единственото нещо, което изобщо не погледна и не пипна нито веднъж, беше химикалката. На книжката все пак обърна малко внимание, въпреки, че не съм сигурна дали точно тази книжка трябваше да бъде избрана...
После съгласно обичая, мойто дете взе парче от питката и обиколи блока без да спира, бавно и със сигурните си вече 11 годишни момчешки крачки - за да е сигурен пътя на детенцето. Питката беше начупена и изядена с мед, а ние нащипахме и нацелувахме Михаела и си тръгнахме.
Този празник ме навежда на много мисли.
Ние, майките, сме готови на всякакви щуротии, само и само да сме сигурни, че пътят на детето ще бъде гладък и равен, че крачките му ще са уверени и нищо няма да го спъва... Не, че Михаела наистина ще стане математичка - художничка, не вярвам, че толкова мъничко дете може да предопредели съдбата си. Но пък ако стане, ще е чудесно :). И да не стане, пак ще е чудесно - защото дори самия факт, че стъпва така уверено на крачетата си и тича наоколо, е прекрасен. Светът е малко по- розов когато децата се смеят.
Няма коментари:
Публикуване на коментар