Select Language

За хората и змиите




Ето тази, в цялата и прелест :)
Когато човек тръгва на път, най- трудната част е самото тръгване. Винаги има причина, която да ме задържи в града – веднъж е много работа, друг път малко работа, понякога домашна работа, довършване на работа или просто някаква (каквато и да е) работа... Но когато най- сетне причините свършат и се окажа в гората, се чувствам наистина на мястото си.
Вървим дълго по пътека между ниски скали, а тревата е мокра, мека и дъхава, точно каквато се очаква да е истинската пролетна трева. Зеленото е толкова свежо, че очите ми едва решават да се отклонят към утъпканата пътека. И тъкмо когато го решават, забелязвам под зеленото сиво-кафеникава лента. Змия! Инстинктивно правя крачка назад и спирам всякакво движение. „Ха, здрасти! Много ми е приятно, бихте ли ме извинили за безпокойството, но е наложително да мина точно оттук...”- в ума ми се мотаят безсмислени думи, които се опитват да вербализират страха и да го унищожат. Вече успокоена, възможно най- безвибрационно я прескачам и се опитвам да се отдалеча - защото змиите са глухи, те улавят вибрациите. И миризмите. Винаги съм се чудила как точно мирише атавистичния първосигнален ужас, но няма да имам честта да разбера, поне докато не се преродя в пепелянка. Отминавам няколко крачки и все пак решавам да изклюкаря: „А пък тук има пепелянка!”. Съпругът ми, който никога не устоява на изкушението да се порадва на нещо живо и красиво, се връща и внимателно я улавя - това е едно от уменията, с които ме спечели някога. Разглеждаме я – по собствен, но безспорен начин, е красива. Тялото и е събрало топлина от нагрятите скали наоколо. Учудващо е колко ярка е линията на гърба и, а колко перфектно се слива с цвета на пътеката. Някои хора, които никога не са виждали и докосвали влечуго, си мислят, че кожата им е влажна или лигава, а тя всъщност е суха, здрава и устойчива. Освен, че са глухи, змиите имат лошо зрение и отчитат само движението и топлината (някои видове имат инфрачервени сензори, с които регистрират движението на топли миши телца в тъмнина). Змиите не обичат човешка компания, което навярно ги е направило достойни да олицетворяват мъдростта в древния свят. Всяка култура има божество–змия – къде добро и мъдро, къде зло, но пак мъдро, в редки случаи змията около божеството е просто и само украшение... Специално в българския фолклор змията е закрилница на дома (извора или гората),  а ако бъде наранена, това носи беда на цялата общност. Иначе, смята се за късмет смок да се засели под прага на къщата – предполага се, че ще пази дома и обитателите му от болести и нещастия. И още много и различни истории на всички възможни езици.  
Та така: ние разгледахме змията – тя не ни разгледа, изслушахме възмутения и съсък, когато я пуснахме в тревата далеч от пътеката – тя със сигурност не обърна внимание на разговора, на който беше предмет, погледахме как грациозно изчезна между зелената трева и скалите – тя не се обърна да сподели впечатления, и продължихме всеки по пътя си. Явно любопитството, най- ярката човешка черта, напълно липсва при влечугите. Навярно ръцете ни са миришели на чисто любопитство с лек примес на арогантност и самодоволство, но този аромат не е допаднал на студенокръвното животно. Пепелянките предпочитат да се впечатляват от далеч по- тривиални, по- хранителни и по- рационални неща, в частност – мишки, жаби... Винаги, когато срещна змия в гората, първата ми несъзнателна реакция е да избягам на мига. В следващия миг вече искам да я разглеждам, да докосна кожата и, да погледна през очите и, да вкуся ароматите, да се скрия под скалата от дълбоките си разсъждения. Вероятно това е, защото не харесвам т. нар. Цивилизационен модел, в който се навивам на концентрични кръгове и се опитвам да съществувам. Пепелянките живеят живота си в съвсем друг свят – тяхната вселена е съставена от вибрации, вкусни аромати и необходима  топлина. Никога не би им хрумнало да разглеждат потенциално опасни неща просто и само за да задоволят любопитството си. Никога не биха уловили нещо, което не смятат да употребят за вечеря. А ако уловят нещо, със сигурност не биха го пуснали само за да покажат добрите си намерения. От своя страна хората предпочитат да слагат етикети – змия = зло, човек = добро. Странно ли е, че за змията тези равенства нямат никакво значение? За гората, вселената и всичко останало, за жалост, по- често местата са разменени.
Едно знам с абсолютна сигурност: змията, дори съзнателно отклонена в друга посока, пак няма да обърка пътя, който е избрала. А човекът, дори съзнателно да положи старание да съхрани посоката, най- вероятно ще се отклони. От едното чисто любопитство.

Публикувано в списание ТЕМА