 |
| Ето тази, в цялата и прелест :) |
Когато човек тръгва на път, най- трудната част е самото
тръгване. Винаги има причина, която да ме задържи в града – веднъж е много
работа, друг път малко работа, понякога домашна работа, довършване на работа или просто
някаква (каквато и да е) работа... Но когато най- сетне причините свършат и се
окажа в гората, се чувствам наистина на мястото си.
Вървим дълго по пътека между ниски скали, а тревата е мокра,
мека и дъхава, точно каквато се очаква да е истинската пролетна трева. Зеленото
е толкова свежо, че очите ми едва решават да се отклонят към утъпканата пътека.
И тъкмо когато го решават, забелязвам под зеленото сиво-кафеникава лента. Змия!
Инстинктивно правя крачка назад и спирам всякакво движение. „Ха, здрасти! Много
ми е приятно, бихте ли ме извинили за безпокойството, но е наложително да мина
точно оттук...”- в ума ми се мотаят безсмислени думи, които се опитват да
вербализират страха и да го унищожат. Вече успокоена, възможно най-
безвибрационно я прескачам и се опитвам да се отдалеча - защото змиите са
глухи, те улавят вибрациите. И миризмите. Винаги съм се чудила как точно мирише
атавистичния първосигнален ужас, но няма да имам честта да разбера, поне докато
не се преродя в пепелянка. Отминавам няколко крачки и все пак решавам да изклюкаря:
„А пък тук има пепелянка!”. Съпругът ми, който никога не устоява на изкушението
да се порадва на нещо живо и красиво, се връща и внимателно я улавя - това е
едно от уменията, с които ме спечели някога. Разглеждаме я – по собствен, но
безспорен начин, е красива. Тялото и е събрало топлина от нагрятите скали
наоколо. Учудващо е колко ярка е линията на гърба и, а колко перфектно се слива
с цвета на пътеката. Някои хора, които никога не са виждали и докосвали
влечуго, си мислят, че кожата им е влажна или лигава, а тя всъщност е суха,
здрава и устойчива. Освен, че са глухи, змиите имат лошо зрение и отчитат само движението
и топлината (някои видове имат инфрачервени сензори, с които регистрират
движението на топли миши телца в тъмнина). Змиите не обичат човешка компания,
което навярно ги е направило достойни да олицетворяват мъдростта в древния
свят. Всяка култура има божество–змия – къде добро и мъдро, къде зло, но пак
мъдро, в редки случаи змията около божеството е просто и само украшение... Специално
в българския фолклор змията е закрилница на дома (извора или гората), а ако бъде наранена, това носи беда на цялата
общност. Иначе, смята се за късмет смок да се засели под прага на къщата –
предполага се, че ще пази дома и обитателите му от болести и нещастия. И още
много и различни истории на всички възможни езици.
Та така: ние разгледахме змията – тя не ни разгледа,
изслушахме възмутения и съсък, когато я пуснахме в тревата далеч от пътеката –
тя със сигурност не обърна внимание на разговора, на който беше предмет,
погледахме как грациозно изчезна между зелената трева и скалите – тя не се
обърна да сподели впечатления, и продължихме всеки по пътя си. Явно
любопитството, най- ярката човешка черта, напълно липсва при влечугите. Навярно
ръцете ни са миришели на чисто любопитство с лек примес на арогантност и
самодоволство, но този аромат не е допаднал на студенокръвното животно. Пепелянките
предпочитат да се впечатляват от далеч по- тривиални, по- хранителни и по-
рационални неща, в частност – мишки, жаби... Винаги, когато срещна змия в
гората, първата ми несъзнателна реакция е да избягам на мига. В следващия миг
вече искам да я разглеждам, да докосна кожата и, да погледна през очите и, да
вкуся ароматите, да се скрия под скалата от дълбоките си разсъждения. Вероятно
това е, защото не харесвам т. нар. Цивилизационен модел, в който се навивам на
концентрични кръгове и се опитвам да съществувам. Пепелянките живеят живота си
в съвсем друг свят – тяхната вселена е съставена от вибрации, вкусни аромати и необходима топлина. Никога не би им хрумнало да
разглеждат потенциално опасни неща просто и само за да задоволят любопитството
си. Никога не биха уловили нещо, което не смятат да употребят за вечеря. А ако
уловят нещо, със сигурност не биха го пуснали само за да покажат добрите си
намерения. От своя страна хората предпочитат да слагат етикети – змия = зло,
човек = добро. Странно ли е, че за змията тези равенства нямат никакво
значение? За гората, вселената и всичко останало, за жалост, по- често местата са
разменени.
Едно знам с абсолютна сигурност: змията, дори съзнателно
отклонена в друга посока, пак няма да обърка пътя, който е избрала. А човекът,
дори съзнателно да положи старание да съхрани посоката, най- вероятно ще се
отклони. От едното чисто любопитство.
Публикувано в списание ТЕМА
Публикувано в списание ТЕМА
