Select Language

Натрупвания


Странно как всичко – сняг, кал, боклуци, предразсъдъци, се натрупва в края на годината и започва да тежи. Върху него се натрупват нови неща – киша, недоверие, отчаяние, опаковки от подаръци, гняв... Обикновено с началото на пролетта всички натрупвания излизат на яве. Проличават си и дупките в образованието, в асфалта, във възпитанието, в близката гора... Когато дупките се съчетаят лошо с натрупванията, се получават негативни отзиви в чуждестранната преса. Или спонтанни изблици на протест срещу статуквото, световната несправедливост, гадния живот и специфичната ни народопсихология. Но сега е краят на годината, декември, и е време за трупане. На пролет ще поговорим пак за дупките и за спецификата на чисто българското.

Пред мен в аптеката една жена над средната възраст купува аспирин. „Ама, ако може, да е на плочка, а не от тия дето съскат!” – уточнява жената. И както се редях на кратката опашка в аптеката, изведнъж ме завладя настроение да трупам чудеса.
„Един ли?” – пита аптекарката.
„Ми... дали стига за 50 кила чушки?” – пита жената и аптекарката за всеки случай подава три кутийки с по два блистера.

Жената върти в ръце кутийките и се съмнява. Не се съмнява в познанията на аптекарката или в действието на аспирина, ами по принцип, ей- така си се съмнява. То е друго нещо, идва отвътре, от времето и от натрупванията. Каквото и да е времето, щом си българин, си длъжен да се съмняваш, защото толкова много сме лъгани... Кой точно ни е лъгал – това е дълбоко пазена тайна. Изречението никога не се продължава, защото се предполага, че е ясно... каквото там трябва да е ясно...и на когото е ясно, ясно е... Но е факт – лъгани сме...

Едно от многобройните тазгодишни наводнения удави и панелните ни мазета. Съседката помоли да помогнем с изнасянето на багаж. Оказа се, че спасяваме...сапуни. Всякакви: сапуни „Бебе”, черни катранени сапунчета, тоалетен сапун „Хвойна”, немски и гръцки сапуни с екзотичен аромат, напълно умрял още преди трийсет години... П
онеже не беше възможно да се намери логична причина за складиране на сапун, реших да попитам. „Ама как, аз от толкова години ги събирам... какво да ги правя, да ги хвърля ли? Някога знаеш ли как ги нямаше?” – беше отговорът. И те – какво да правят – взели, че се натрупали в мазето, докато наводнението не ги разпени. Съседката ме гледа с нормалното за случая съмнение – права е, никога не ми е хрумвало да събирам сапуни, не разбирам идеята дори. Въпреки, че знам „как ги нямаше”. Вероятно причината за точно това натрупване се крие в магичното някога. „Някога” също има странното свойство да се натрупва заедно със сапуна, старите снимки и съмненията, с лимонадените шишета и с рецептите за туршия с аспирин. То така се е напластило в нас, че вече не е натрупване, проникнало е в кожата и костите ни и ни дава оправдание и причина за всичко. Само че върху натрупаното „някога” трудно вирее нещо ново и смислено...  
На рафтовете на библиотеката ми, освен прах и книги, с годините се трупат всякакви безполезни  дреболии – камъчета, донесени от някъде, две счупени стъклени играчки за елха, никога неизползван нож за писма, старо билетче от 0,06ст., абаносова фигурка – подарък от някого, кутийка за емфие от кост, копче, игли... Така е, някои трупат сапуни, други – безполезни дреболии, трети – съмнения. А декември – в традиционния си изненадващ стил, се очаква да натрупа сняг. Лошото е, че от година на година снегът става все по- малко, за сметка на съмненията. Въпреки старанието на кмета. 


Всеки знае, че катериците трупат орехи, лешници, семена и всякакви запаси. Не всеки обаче знае, че катериците обикновено забравят половината от струпаното и то остава неупотребено. Тези катеричи натрупвания всяка година дават началото на стотици нови растения. А горките гладни катерици бродят из зимните гори и се чудят къде ли би могло да е натрупаното?.. Сигурно затова съмнението е основна част от катеричата народопсихология. И сигурно причината е, че не трупат своите „някога”. Но пък живеят по- лесно.


Текстът е публикуван в сп. Тема

Обица на ухото


Това е история стара, но славна, затова реших да я разкажа. Историята е за една Баба, едно малко момиченце и няколко литра безсмислено говорене. Понеже момиченцето съм аз във вариант на 6-годишна малчуганка, имам пълното право да я разкажа с колкото си искам празнословия.

Най- важното в тази история е Баба. Тя е майка на майка ми, и много обича да обсъжда. Понеже е майка на майка ми, това е допустимо, но никога не е фундаментално – пак по същата причина. Баба винаги и навсякъде играе ролята на прима, което не подлежи на обсъждане. Аз съм второстепенен, даже третостепенен  герой в тази история.
А тя, историята, започва и свършва с това, че момиченцето (моя милост) навършило достолепната възраст от шест години. В чест на събитието семейният съвет решил, че е време да получи златни обици. Семейството (в лицето на Баба) купило едни „треперушки”, каквито всички малки момиченца преди 40 години носеха, а аз потайно ги мразех точно по тази причина. Съответно възникнала пречка – детето няма дупки на ушите и не може да си употребява златните обички. След дълго, упорито и напълно безсмислено обсъждане в продължение на месец, семейният съвет взел решение да се намери лекар, достатъчно внимателен и достоен да сътвори дупки на ушите  на детето, и детето да носи обици. Разбира се, това решение било взето единствено в интерес на въпросното дете, с мисъл за неговият просперитет и добруване. Никой обаче не си направил труда да попита детето какво мисли по въпроса и иска ли да добрува, защото се разбира, че то е съгласно да му дупчат ушите, да носи „треперушки” и да бъде добро поне до края на света. 
Изпълнението на решението било възложено на Баба. Съответно, тя намерила лекар, уговорила ден и час, сложила скъпоценните обички в кутийка в чантата си, хванала паникьосаното дете за ръка и го повела към добруването. Пред кабинета на лекаря изрично подчертала важността на начинанието и това, че е задължително мълчание, послушание и мируване. Лекарят бил усмихнат, позитивно настроен и любезен. Дупченето на първото ухо минало без проблем. Лекарят и Баба обаче завързали едно продължително, неангажиращо и освежително обсъждане, иначе казано – заприказвали се. Запремятали положителните и отрицателните страни на нещото, което обсъждали, заподавали си реплики, следвали дуплики и реплики на дупликите... В разгара на разговора се сетили, че в стаята има момиченце с едно непробито ухо и лекарят се захванал да довърши работата си. Но – поради раздумката или поради обикновена разсеяност, забравил да сложи месна упойка, забравил да сравни височината на дупките, момиченцето навярно мръднало несъзнателно и втората дупка се получила по- голяма и по- надолу от първата. Лекарят забелязал грешката чак когато детето обърнало изпотено лице към него и отворило стиснатите си очи. Нямало какво да се направи – дупката била факт. И понеже нямало какво да се прави, той се скарал на момиченцето – защо не вика, защо не казва, че боли, защо не плаче, за да се избягват такива грешки... Както става винаги, когато има твърде дълго обсъждане и  твърде много реплики, проблемът остава и решението му подлежи на дискусия и допълнително аргументирано решение.

В резултат от тази грешка от 15 до към 35 години носех различни обици – за да ми отиват на различните дупки. Това предизвикваше известно озадачаване в учителите ми, по- късно и в първите ми работодатели, но не сме го обсъждали. Не съм се сърдила нито на Баба, нито на лекаря – може би само мъничко на обсъждането като форма на контакт.
Излиза, че то е нещо прекрасно само когато е смислено и целенасочено. Когато е просто безцелно бърборене „от учтивост” или от немай-къде, може да бъде не само вредно, но и опасно. Лошото е, че последствията почти никога не са за обсъждащите... Не, че има нещо лошо в него, но когато го превърнем в причина, то става неизползваемо за друго, освен за мокра кърпичка...
Винаги когато чуя, че някакъв проблем „е предмет на обществена дискусия”, „в момента тече обсъждане” по него, или пък „се разисква допълнително”, се сещам за дясното си ухо. И ми става смешно. Баба с удоволствие би обсъдила чувството ми за хумор, но не съм сигурна дали е в настроение точно в момента – от години смята, че говоренето е празна работа.


Текстът е публикуван в сп. Тема


Драма


Сърцата на прокъсаните облаци
туптят над улицата ми от кал и кестени.
Небето има цвят на ято гълъби,
което иска само хляб и песни.

Парцалените облаци разнищват
една мъгла от твърде дребни хора
и вечните им, кални неуредици,
и вечната им, кисела умора.

И тясната ми кестенова улица
напразно се преструва на голяма
Сърцата на прокъсаните облаци
туптят. А другото е драма. 

Ние и Ноември



И този Десети ноември отмина – по същия начин както вече 25 години си отминава. Много добре си спомням къде бях, но не мисля, че това има значение. И този път се правиха равносметки, анализи, прогнози, от някъде се промъкна забравената дума „плурализъм“, която тогава беше особено модерна. Някои казаха „Пък не беше толкова зле, животът не е само дълги коси и дънки, дисциплина имаше, ред и порядък...“.  Други викнаха „Абе вие сте луди, бе! Животът трябваше да бъде свобода!“. Трети пък си рекоха „Какво ме интересува мен, че за някакви люде нямало банани преди 20-30 години?“  - и си замълчаха.

Да, припомняме си битовизмите от детството – ти, например, редил ли си се за банани? `Щото аз така, на опашката, се запознах едно време с първото си сериозно гадже. А в същото време се случваше и друго: родителите ни си разказваха вицове шепнешком като непослушни деца, редяха се като стадо и за книги, и за хладилници, подкупваха и се подмазваха за апартамент или специализация, едва се гледаха в огледалата, а съседът денонощно и заплашително тракаше на пишещата си машина и всички знаехме, че пише доноси (защото после родителите ги викаха в ОФ-то на ъгъла на блока, а те се прибираха угрижени и порицани). Няма да забравя лудата мечта на майка ни да сме като другите деца – обикновени, без кой-знае какви амбиции и способности, ако може - невидими. Все казваше тъжно-тъжно: „Не стига, че не сте глупави, пък не сте и грозни, не знам как ще живеете...“. Ние, разбира се, правехме каквото можем – сестра ми недоучваше и се подстригваше доброволно, аз се обличах ужасно, престилката ми рядко срещаше ютия, но пък беше с дантелена якичка. Заради тази плетена якичка в десети клас класната ме разнасяше за ухото от първия до последния етаж на училището – всички да видят каква съм неразбрана и упорита, и ходя с неуниформена яка... Сега е смешно, сега дори не мога да си представя какво и е било на класната в главата, та да върши такива чудеса от храброст. Сигурно на жената и е дотегнало до смърт да я назидава някое началство заради фасоните на трийсет тийнейджърки и просто си го е изкарала на моята забележителна якичка. Ако сега я срещна, сигурно ще каже „Абе, Диана, как ги помниш тия неща! Имаше толкова по- важни работи!“. 
По- важното беше, че тя не можеше да понася различието – както и майка ми, тя се ужасяваше от него.  Тя беше малък и посредствен  човек, който непременно държеше да приложи малката си власт. Може би това беше едно от най- страшните неща в тази система – властта на малките хора. Нещо за някакви лагери, нещо за интернирани и застреляни по границата? Нещо за пропагандна машина? А защо да гледаме така отрицателно, разкажете по- добре за опашките за банани, за хляба по 26- стотинки и сиренето по 3,60, за безплатното образование по политикономия и древни технологии...
„Кои сте вие, че да искате?“ – така попита една възрастна жена тогава, малко след 1989-та, когато все още смеехме да искаме неща. Някак не влизахме в категорията на особените хора, които имат правото да искат – поне не и в очите на тогавашните възрастни. Признавам, че не знаехме какво да отговорим – двайсетгодишни, наивни до безобразие. Ами ние сме тези,  които ще трябва да управляват това деформирано подобие на държава след двайсет години. Тези, които ще изгладуват, изплачат и изплатят безплатното образование и здравеопазване – това трябваше да кажем. Ние сме тези, които ще трябва не само да отгледаме внуците ви, ами и да обясним защо сме такива каквито сме... Но не го казахме – от дисциплинираност и от насадения страх. Или просто не се досетихме, че ще се случи точно това.


Днешните млади не знаели нищо за периода, казва тъжно статистиката. Та кой би искал да научи, че родителят му е бил или престъпно различен до степен съседите и колегите му да искат да го унищожат, или от малките хора, които унищожават за малко власт? Нямаше трети вид хора – това е измислица. Нямаше и откъде да има. Другите видове се пръкнаха след това. И светът стана демократичен, криминален и несправедлив изведнъж. Не, че сме го искали такъв. А бананите са налице, никакъв проблем няма с тях, дори ми идват в повече...

Текстът е публикуван в сп. Тема

Стъпала

На първото стъпало - светлосенки.
И мисъл за отворена врата.
Почукай - и навярно ще отворя.
Останалото ще е суета.

На средното стъпало ще те чакам
ако при себе си поискаш да се върнеш.
Попитай - и навярно ще ти кажа,
че още чакам птица да прегърнеш.

На третото стъпало се изгубих.
Нататъка е пусто - само бурен.
Стоя лице в лице със тъмнината...
Животът ли? Той все си е разтурен...

Неправилни огледала


Има дни, в които огледалата разказват страшни приказки. Особено сутрин. И не е заради оглеждащите се – просто денят е такъв. Или ще е твърде светъл, или твърде мрачен, но нещо в такъв ден сякаш изменя светлините и сенките.
Това си мислеше Павката, докато се опитваше да измие махмурлука и „перде”-то от очите си.  Павка го наричаха приятелите и съседите от квартала още от ученически години. Иначе, за останалите, цял живот беше другаря Павлов. Същото това огледало само преди някакви си трийсет години го закачиха заедно с жена му, Бог да я прости... Е, на другаря Павлов огледалото тогава му харесваше. На Павката също, макар че понякога изпадаха в смешни ситуации да не се разбират изобщо – като днес например. В огледалото Павката виждаше запазен мъж, в разцвета на силите си, успял... Личеше си житейския опит – в стойката, в походката... Може би само тези бръчки по челото и край устните показват малко умора, но такива бяха обстоятелствата, така се случи животът. Пък няма да се предаваме, като са били такива обстоятелствата! Я как красиво е посребряла косата – не прекалено, точно колкото трябва, за да вдъхва доверие и респект, и да подскаже, че този човек знае как да се справя във всякакви ситуации. Ризата е леко захабена, но пък е чиста. Вратовръзката е стара, но пък е стилна. Костюмът и той е стар, но пък е от хубав плат – едно време струваше луди пари... Обаче огледалото се е захабило от годините, май му е време да се сменя.
Павката излезе и заключи след себе си. Пред блока се бяха събрали комшии, по- точно порасналите деца на комшиите, говореха нещо. Кимнаха, като го видяха, и всеки пое по пътя си. Само Петрова от третия етаж тръгна в неговата посока. И тя към пощата.
Преди да излезе, Петрова също прекара доста време пред огледалото. Свали ролките от косата си, внимателно подреди буклите, напръска с лак за коса. Отвори чекмеджето и извади пудра, руж, червило, молив за устни, молив за очи, сенки, спирала... Нищо, че е „по сред бял ден”, и без това излиза толкова рядко. От огледалото я гледа запазена жена, почти момиче. С прекрасна, многозначителна и съблазнителна усмивка. С красива коса, в модерен пепеляворус цвят. С живи, блестящи очи. Е, има какво да се желае от фигурата, ама пак е ясно, че е запазена жена. Такива крака природата не дава всекиму, пък да не говорим за безупречната кожа. И то без никакви специални кремове! Никой не би й дал повече от... да речем, 35 години. А преди 35 години, какво чудо беше тя – пълна с живот, с идеи, с любов... Усмихна се предизвикателно на отражението си и забоде в косата си една фиба- маргаритка. „А така, малко самочувствие, още не сме за изхвърляне!” – рече си тя. Обаче това огледало, съвсем е остаряло. Май е време да се смени. Петрова излезе и внимателно заключи след себе си.

„Тая жена, цял живот си е такава шантава! – мислеше си Павката. – Маргаритки в косата, синьо по очите, сигурно цяла нощ е спала на ролки... Как пък не пропусна да се боядиса и да се гримира, сякаш само затова живее! И цял живот е сама, не че ѝ е пречило някога. Вярно, хубавка беше на времето, ама времето минава. Фигурата ѝ е натежала, а си личи опакото ѝ характерче... Навремето беше уважавана жена, партиен член, бригадирка в завода... Ех, добре, че поне на мен годините никак не ми личат...”.

„Павка, Павка, виж как си остарял... – мислеше си Петрова докато крачеше след него към пощата. – Неприятно е, но хич не са те пожалили годините. Старостта идва различно при всеки – един остарява като катедрала, друг като чехъл. И ти май си от вторите. А какъв човек беше – партиен секретар, уважение, авторитет... Жена ти все с шити рокли ходеше, не с конфекция, Бог да я прости. Виж как са се сгърбили раменете ти, походката се е провлачила, ризата – стара, костюмът – и той, а под очите едни торби... Старост – нерадост му казвам аз на това. Добре, че някои остаряваме като катедрали...”
Пред пощата, на две пресечки от блока им, вече имаше опашка. „Кога се събраха толкова старци, сигурно цяла нощ не са спали, само да дойдат рано за пенсията!” – каза си Павката. Точно същото прозвуча и в главата на Петрова.

Текстът е публикуван в сп. Тема


Есенно

Под шапката на ситите ми мисли
вали един нечакан, мокър сняг.
Сънувам те докато спиш до мене.
Събуждам се - вали. И тръпне мрак.

Не бих ти казала, но не се сещаш -
причината е проста като драка.
В зеленото око на есента ни
заседна кленов лист. И тя заплака.

Мама е виновна!


Само майките знаят колко трудна работа е да си майка. Отстрани изглежда лесно – по цял ден переш докато метеш, бършеш нос докато пееш, страхуваш се за всичко и от всичко, без да преставаш да пееш, готвиш и храниш, гладиш, пазаруваш, четеш приказки и измисляш приказки, и в същото време бършеш очи, успокояваш и отговаряш на въпроси... Какво толкова?

На детската площадка са се събрали майки и обсъждат ползата от домашно приготвено спаначено пюре. Всички налични дечица ровят в пясъчника на безопасно разстояние от Но пък майките знаят, че социалните умения не са по- важни от здравата глава. Да не говорим пък за емоции – какви емоции, когато става въпрос за издрани лакти и колена?
катерушки, люлки, пързалки и подобни страшни съоръжения. През главите на майките са минали хиляди страшни картини – счупени глави, издрани колена и лакти, обелени носове... кръв и сълзи, сълзи и кръв... Затова, впрягайки здравият разум в действие, те са убедили дечицата си, че е много по- интересно и здравословно да ровиш в пясъчника, отколкото да се катериш, люлееш или пързаляш. След година- две, когато децата открият катеренето по дърветата, ще трябва да се мисли нова стратегия. А след това ще дойде прескачането на огради, карането на колело, пързалянето със ски и кънки, някой ден – и шофирането... Изобщо не е лесно непрекъснато да държиш детето далеч от всичко, което може да го нарани... И все ще се намери някой татко, който да спомене в най- неудачния момент, че това е най- лесният начин да възпиташ социален идиот.

„Много съм разочарована! – казва една строга майка на изцапан 3- годишен палавник. – Тичаш, скачаш, не слушаш, и това през цялото време... Къде е момчето, което искам да видя?”
„Не знам...” – отговаря прилежно малкият и очите му са готови да се налеят със сълзи, защото просто не допуска възможността той да е това момче – чисто, кротко, мирно...

В трамвая една майка се опитва да накара тийнейджъра си да изглежда подобаващо. Не е ясно на какво точно следва да се наподобява, но при всички положения е нещо различно от размъкнатото настояще. Майката съзнателно не допуска споменът за това, как само преди някакви си 15 години е водила приблизително същият разговор със своята майка. Само дето панталоните не бяха смъкнати, а скъсани в тон със съвремието, и не широки, а твърде тесни... „Стой мирно, докато те контролирам, не дишай, докато не съм измислила правило за това как се диша правилно и безопасно!..”

И все ще се намери някой мислител, който да каже, че така можеш да възпиташ само буре с барут... Не, че бурета с барут не съществуват, но техните майки вероятно са ги потискали, прекалявали са с контрола и не са им оставили възможност да се изявят.

Ние, разбира се, не сме такива. Никога не сме били и никога няма да бъдем. Ние просто закономерно се тревожим.

Ако детето падне – виновна е майка му, че е позволила да падне. Ако пък не падне – пак е виновна тя, за това, че не е позволила да се научи да пада. Ако тийнейджърът носи карирана риза и панталон с райе – виновна е майка му, че не го е научила да съчетава цветове и форми. Ако носи дрехи с два номера по- големи от нормалните – пак е виновна тя: не му е обяснила, че модата не бива да определя живота, а обратното. А
ко мъжът не подава ръка на жената при слизане от трамвай, виновна е майката, на която никога не са подавали ръка. Ако пък подава – и получи за това шамар, пак е виновна тя, защото не го е научила да уважава правото на жената да е самостоятелна. Изобщо – възможно ли е да си добра майка, да възпиташ добър човек и да не си виновна? Ами – не.


Неделя е. Въпреки всичките години семеен живот, ставам в седем, правя си кафе и започвам да навивам баница. Така, както я обичат моите момчета – с много сирене, да не е мазна, леко препечена и хрупкава. Спи ми се, кафето ми изстива, синигерите по простора ме разглеждат учудено, а ръцете ми автоматично подреждат корите в тавата.  И кой е виновен за това? Мама, разбира се. Тя, милата, така и не успя да се научи да прави закуски...

Текстът е публикуван в сп. Тема.

Черна котка



Трудно е да намериш черна котка в тъмна стая, казва Конфуций. Общо взето, е прав. По- трудно е да намериш своята черна котка сред още 29 котки, всичките в разни нюанси на черното, и всичките в тъмна стая. А най- трудно е да свършиш това, ако котката въобще не е там...
Тази перифраза на популярната максима не звучи добре като предизборен слоган, но е съвсем валидна поне за обикновения избирател като мен, който за втори път в тази година е поставен в ситуация да търси своята котка в стая, в която тя никога не е стъпвала. За цветовете няма смисъл да уточнявам.
Любовта е голяма сила, обикновено тя е движещото начало на всички добри промени, както и на търсенето на черната котка. Всички обичат България – всеки по свой начин, всеки със своята голяма обич. В някакъв момент обаче се прокрадва въпросът „А няма ли да е по- добре вместо да е чак толкова влюбен, да е и малко мислещ?..” Любовта има разни измерения – за някои тя е саниране на сградния фонд, за други – специален закон за тютюна и тютюневите изделия, за трети – затваряне на границата, а за мен, кой знае защо, е възможност за нормален живот в рамките на тази (доста странна) държава. Разбира се, началото на нормален живот може да бъде саниране на панелката. Но аз го свърших преди 8 години, защото иначе детето ми щеше да прихване астма или нещо по- лошо от фугите и влагата. Както повечето неща в държавата – ако не намериш начин да го свършиш сам, малко вероятно е да се случи. За жалост, това не допринесе кой- знае колко за истински ново начало или пък за нормален живот в общоприетия смисъл. Промяната би могла да тръгне и от закон за тютюна, ако на мнозинството от населението му хрумне да отглежда по балконите си тютюн вместо мушкато. Всъщност, не съм против – цветовете на тютюна са особено красиви...
В тъмната стая могат да се чуят и конкретни обяснения в безкрайна любов, споменаване на Бог без особена причина, пожелания за справедливост, свобода, стабилност и дълъг живот навреме... Даже право на избор се предлага – има хора, които допускат, че е възможно някой да повярва, че държи бъдещето си (и това на котката си) в собствените си ръце. Изобщо, любовта приема всякакви форми, склонна е към метаморфози и коалиране в името на какво ли не. Всички обичат България, а кой най- много я обича? И дали говорим за моментно влюбване, или за истинската, единствена и неповторима любов до живот? И, последно, но не по-важност, тези, които вкупом, непрекъснато и така дълбоко обичат България, обичат ли мен (искрено, лично и безкористно)? Не, че имам нужда от допълнителна любов, но съществувайки в битие на избирател, ми се струва логично в някакъв момент и аз да съм облагодетелствана... Нали все разправят, че държавата – това сме всички ние? Но да обичаш България, високите сини планини, реки и разни равнини, не е като да обичаш българите – с всичкия им негативизъм, първично твърдоглавие, недоверие към институции, пословична бедност и т.н.
Това разсъждение води до друга перифраза на мисълта на Конфуций, която гласи : ”Трудно е да намериш черна котка в тъмна стая, особено ако котката хапе и дращи”. И тази перифраза е вярна, от опит знам. Всичките 29 котки в тази конкретна тъмна стая хапят и дращят, но причината не е любовта към България или пък към българите. Може би са нервни, може би са уплашени, а може би просто вече ги хваща страх от тъмното. Че то колко години минаха вече, а ние все в тъмното търсим, и все забравяме, че котката може и да е в коридора.  
Перифразата има и друг вариант: „Това, че не виждаш своята черна котка в тъмната стая изобщо не означава, че тя не е там”. Този вариант е много малко вероятен, и е за предпочитане пред варианта в тъмната стая да има ротвайлер. Или пък пред варианта „Много е трудно да намериш честен политик – в каквато и да е стая, независимо от цвета му”. Но нямам полезен ход, освен да вляза и да проверя. Така или иначе, трябва да вярваме в светлото бъдеще, дори то да не вярва в нас. Пък и нали всичко е заради любовта към котките и децата...  

Текстът е публикуван в сп. Тема 

Възможно е


Не познавам човека, 
който плаче за моята сянка.
Не познавам и сянката, 
дето се влачи след мен.
Непознатата улица кротко 
пропада в дрямка.
Непознатата птица не литна – 
родена е в плен.

Всички думи събрах, 
построих най- въздушната кула
и вградих в нея 
слепия смисъл на своя живот,
Не разбирам света, 
който лъже, че още ме чува.
Всички круши са криви, 
и всичките дадоха плод.

И остана една тишина 
всемогъща и гладна,
тя изтегля душите ни в кухи, 
сребристи спирали.
Не познавам човекът,
който плаче за моята истина,

но възможно е в друг живот 
заедно да сме се смяли...

Относно дъжда

 Може би мога да разкажа за дъжда –
за вечно празната му, много стара шапка,
за чувството за тежест и беда
и за смеха по улицата кратка...
За оня куп монети и звезди,
дето валят над чуждите картини,
за многото размазани следи,
за локвата, която не отминах...

Вали. Аз бавно се превръщам във река
без право на посока и на име.
А приказката свършва ей така:

под някой дъжд нас няма да ни има...

Годишното ми време


Годишното ми време е напукано.
В пукнатините лази бледо слънце
и все ме пита колко го обичам –
колкото хляб, или колкото зрънце?..
Годишното ми време отпътува
с изтръпналия нощен влак за никъде.
Когато стигне, ще му бъде хубаво
и в стъпките му цвете ще поникне.
Годишното ми време побелява
като шега, която не изричам...
А тъкмо ми се иска да се смея
и тъкмо ми е време да обичам...

Прилично


Острите нокти на греховете ми
се изпотрошиха в шарената ми кожа.
Тази война е загубена,
а дори не се стигна до ножа...

Не ми е нужно да си приличам,
нито да знам коя е причината.
Светът е удавен в последствия -
само половината са лечими.
И съжалителните ви погледи
няма да издълбаят яма.
Седи момиче на тротоара
и брои греховете си. Причини няма.

Усмивката




Докато слушам как ръжда разяжда ключалката и прах се трупа върху клепачите ми, една мисъл не ми дава покой: хората съумяват да напишат цели томове за щастието, за това какво е щастие, как да го постигнем в най- кратки срокове, как да го съхраним в стерилна среда за вечни времена и как да го употребяваме правилно и по предназначение... а аз? Не може да се каже, че съм нещастна, но и от успех и равновесие съм на светлинни години разстояние...
Още щом утрото с трясък се стовари на балкона, се втурвам да търся литература, която да ми разясни на човешки език що е то щастие според умните и успелите хора, и да запълня зловещо зеещата дупка. А то – литератури да искаш! Само дето, чудна работа, всички капацитети в областта се намират поне през един океан от мен. Всички щастливи, успешни, хармонични и равновесни личности ли са американци, или се намират и британци, питам се?
След цял ден четене на красиви гланцови книги се чувствам като превтасал хляб – т.е. идва ми в повече. Възможно ли е усмивката и вербализирането на положителни емоции да работят само извън нашата държава? От друга страна, задълбочаването и „предъвкването” на проблеми е погрешен подход, което твърдо би трябвало да значи, че не бива да ми пука! Отдавна подозирах, че всичко се свежда до простия, добър, стар непукизъм... То не, че аз съм кой знае колко чувствителна, защото и да ми пука, и да ми трещи – каквото има да става, става...  
Решавам да последвам светлия пример на успелите, и започвам да се усмихвам убедено, хармоничнои положително. Отначало плахо, после все по- уверено: на хората в трамвая, на тези по улицата, на тези в магазина... Разбираемо е, че срещам предпазливи погледи, които питат дали съм с всичкия си. Разбираемо е също, че ефектът от това упражнение е по- скоро отрицателен, но аз твърдо съм решила да преобърна живота си с щастието нагоре и затова гледам позитивно дори когато просякът, на когото се усмихвам състрадателно, вика след мен: „Хилиш ли се, а? Що се хилиш, ма, много ли ти е весело...”. Е, викам си, чак пък много... чак пък да ми е весело... рано е още...
Пазарувам. Усмихвам се, нищо, че не ми отвръщат. Понеже не бива да повтаряме старите грешки, не купувам кренвирши. Затварям очи и хармонично и равновесно избирам сирене.С всички сили вярвам, че то няма да се превърне в мармалад до в къщи. Прибирам се. Не гледам „ДокторХаус” и аргументираната му мизантропия, а бързам да си легна, за да съкратя времето до пристигането на щастието.
До сега не бях се сетила да вярвам в себе си и в положителното отношение на вселената към мен. Ровя в паметта си, за да се сетя за нещо потвърждаващо това отношение. Например, как след като осем години бях безработна, изведнъж си намерих работа... Или как точно тогава мъжът ми си намери трета работа и платихме парното... Или как бях харесала една зелена рокля, която знаех, че не мога да си позволя, а когато отидох в магазина Вселената се беше намесила и точно тази рокля я бяха купили... Ей- такива едни дребни вселенски помощи, които досега не оценявах подобаващо.Само не знам защо въпреки силата на мисълта ми вселената не разтоварва малко положителни мисли във вид на асфалт пред блока и не запълни дупките, които така позитивно ми трошат колата. В подсъзнанието ми изниква дилема от преди няколко месеца: съседката си купи евтин уред – не защото искаше да се запали, а защото искаше се стопли. С много позитивизъм го употребяваше, дълбоко и искрено вярваше в него,  но той все пак запали балатума. Та се чудех, дали е бил недостатъчен позитивизма й, или вселената редовно не си мие ушите?
Докато слушам как ръждата се разпространява от ключалката към арматурата на панелния ни блок, разбирам, че позитивизмът ми е отпътувал с нощния влак,колкото и неоправдан да е рискът от такова начинание. С трясък на балкона се стоварваполунощ, а лицето ми е застинало в усмивка, която упорито, фалшиво и чуждоезично ми повтаря: „Първо правило: Усмихвай се!...” . Дали е разрешено в тъмното да престана да се хиля идиотски, или това ще обърка вселенските планове за мен? „Да не си посмяла! – предупреждава ме алармата на часовника – Спреш ли да се усмихваш – край на щастието и започвам да крещя с всички сили!”. И аз се усмихвам, какво да правя....


Текстът е публикуван в сп. Тема







Вятърна приказка

Една рухнала къща подпира на рамо
два прокъсани хълма. И друго няма."
Това каза реката на вятъра тих,
който бавно подреждаше есенен стих...

Но стихът се разсипа като пясък из двора,
защото не срещна нито птици, ни хора,
нито глас на дете, нито плясък на щука...
Даже кривата ябълка е умряла от скука.

И понеже не знаеше какво друго да стори
вятърът думите на реката повтори:
"Една рухнала къща подпира на рамо
два прокъсани хълма. Всичко друго е нямо.

По женски

Стъпвам леко по тая земя – като нестинарка.
Мога да съм невидима като листопад.
Ако поискаш – ще те изпратя с песен.
Ако поискам – ще те посрещна с плач.

Мога да меся хляб, да готвя коприва...
От кръвта ми прогледнаха маргарити в полето.
Научих конете си да препускат до самия залез
и закърпих с бял конец ризата на битието.

Нямам път, само праг и корени.
Път или праг – сам за себе си избери.
Стъпвам леко по тая земя. А съмне ли
пея тихо с неродените си дъщери....

Слънчогледи



Слънчогледите живеят в друго време и пространство. Когато за хората сутринта едва е наченала, при тях отдавна е ден. Отдавна са изпили сутрешната си порция роса, отдавна са намерили слънцето и са обърнали към него лица. А ние търсим ли, търсим накъде да се обърнем... И всичко е заради светлината.

Момичето беше най- обикновено, на пръв поглед не се отличаваше от малцината останали  девойки в селото. Пък и селото сякаш не се отличаваше с нищо, освен с безкрайното поле, което стигаше до хоризонта. Тя беше просто точица насред него, някъде в началото на пътя до безкрайността. На пръв поглед, нямаше причина да е сред слънчогледите, а на втори – сякаш точно там и беше мястото. Ходеше от цвят на цвят, вдигаше поглед към златните главици и молеше с тихичък глас: „Погледни ме! Погледни ме, де!”...

Когато се убедеше, че цветът няма да завърти към нея лице, тя отиваше при друг и повтаряше молбата си. Никой от цветовете не склоняваше да й обърне внимание, но тя беше убедена, че все някога ще се случи. И когато това се случи, тя ще е тяхното слънце... Странна беше, затова и не я наричаха по име, а подвикваха подире и: „Ей, момиче...”
От съвсем ранна утрин тя броди неуморно из нивите и говори на цветовете:
-          А един художник, малко луд обаче, нарисувал ваза със слънчогледи. Защо ли му е било? Слънчогледите, когато са във ваза, не виждат слънцето и не знаят накъде да се обърнат, затова и се объркват. Всеки се обръща на своя си посока и не знае вярна ли му е, или не. То, всеки може да се обърка, ако не вижда слънцето... Хайде сега, погледни ме! Погледни ме, де!...
Гледам я, и си мисля, че никога не съм гледала на слънчогледите по този начин, особено онези на Ван Гог. Но пък е напълно възможно да се объркват... Не че всеки има нужда от „пътеводна светлина” – аз, например, предпочитам нощите.
-          Луда е, не я слушайте – казва местната всезнайка, от която си купувам хляб и цигари. – Преди време една каруца я удари... Ама без да искат, много бързаха, че бяха натоварили железа... Пък после и майка й почина, и тя самичка остана. Само със слънчогледите си приказва, а с хората не ще...
-          А вие искате ли? – изговарям един безсмислен въпрос. Всезнайката не знае какво да ми отговори, което кой- знае защо ме радва.
-          Е, не, че не искаме, ами нали сме хора... То, като си помисли човек, какво ли пък имат да си кажат хората толкова? Понякога говориш, говориш, а никой не те разбира... А друг път гледаш нищо да не казваш – а цялото село разбрало... Само  тя си знае какво и е...

Кимам разбиращо (или поне така мисля) и отминавам. История като всяка друга – ако не беше толкова тъжна, можеше да е смешна...
Привечер, на връщане обратно към полуживото от жега и прах село, я виждам отново. И тя се е уморила от броденето, моленето и надничането в очите на цветовете. Златист прашец е полепнал по лицето и, по косата, по избелялата дрешка... Отпуска се на земята, на края на нивата, почти в синора. Изглежда крехка, малка и съвсем без сили. Никаква усмивка не е останала в очите и, ръцете и ровят в сухата почва...
И чак тогава първо най- крайният, най- хилавият и невзрачният, а след това и останалите слънчогледи бавно свеждат златните си лица към нея – поглеждат я...
А аз никак не съм изненадана.

Текстът е публикуван в сп. Тема

Ударено


И изтръпнаха безполезни пръстите,
ненарисували топлина по лицето ти.
И се опряха на тишината
от най- дълбокото на сърцето ти.
И се отприщи порой
от дъното на рекичката
а аз все не знам кой
е причината, и защо срича
по детелините и по камъка,
по маргаритите и по водата
онези прости истини,
които въртят земята.
Има ли истинско зло,
или е само понякога?
Удари ли гръм – мълчим.
И така плашим вятъра.
В тъмното гасне жар
И само лудият вижда –
някога е било пожар.
И няма правда и кривда...

Приказка за шапки


Имаше едно време един стар четирикрилен гардероб с резбовани врати. Той ден и  нощ скърцаше със зъби от студ – все му беше студено. Дори в най- горещите летни дни не можеше да се стопли, защото беше толкова далеч от прозореца, че слънцето никога не го достигаше. А вътре в него, на старите прашни рафтове лежаха разни чудеса и слушаха скърцането му.

Една Воалетка лежеше на най- горния рафт и страдаше безутешно.  Без сълзи, но и без надежда. Не беше виждала скоро огледало, но всяка нишка в нея знаеше, че е остаряла. Толкова отдавна никой не я беше търсил, че навярно всички бяха забравили за нея. Не тъгуваше особено за света отвън, тъгуваше за Цилиндъра, който отдавна беше захвърлен в другото крило на гардероба и също като нея сигурно страдаше безутешно. Нощем тя сънуваше прекрасни сънища: спомняше си шумните улици, балконите и високите стъпала на Операта, красивите костюми и рокли, шумът на шампанското в кристалните чаши... Най- често обаче сънуваше как Цилиндъра леко се накланя към нея и едва я докосва с периферията си. „Дали и той си спомня всичко това?” – питаше се тя и тюлът потрепваше сякаш докоснат от невидимото крило на спомените.
А Цилиндъра всъщност не страдаше. Той стоеше гордо на мястото си – защото на него се полагаше най- много място на рафта. Никой не беше посягал към него от много, наистина много време, но той знаеше цената си и никога не би си позволил да се усъмни в нея. Знаеше, че е специален, не за всяка глава и не за всеки повод, и затова стоеше изправен и чакаше своя час.
До него се мъдреше Бомбето. То никога не беше ходило на опера или балет, и затова Цилиндърът малко го съжаляваше. Веднъж случайно беше попаднало в театър, но смътно си спомняше само антракта. Иначе беше симпатично и добронамерено Бомбе, и винаги беше склонно да разкаже за оня антракт, или пък за малките сладкарнички, в които дори въздухът мирише на захарен сироп с ванилия.
До Бомбето лежеше Каскетът. Той страдаше от безсъние, защото понякога го вземаха посред нощ, а после го прибираха мокър и премръзнал и той не успяваше да изсъхне. Беше сигурен, че ако имаше кости, щеше да страда от страшен ревматизъм, а ако имаше дробове, щеше да кашля от постоянния прах, който сякаш се лепеше само за него. Каскетът се отнасяше с подозрение към Бомбето и Цилиндъра. Цилиндърът пък просто не се сещаше какво биха могли да си кажат, защото признаваше, че не знае нищо за ревматизъм и кашлица. Бомбето, от своя страна, нямаше нищо против да се отнасят с подозрение към него, ако в замяна на това го отървават от молци...

В другото крило на гардероба, до Воалетката, се спотайваше най- странната от всички шапки – Баретата, и денонощно се чудеше кой от тримата е по- подходящ да се влюби в него.  Тя артистично се накланяше на една страна и изглеждаше смела и предизвикателна, но всъщност предпочиташе да мълчи и да слуша скърцането на гардероба и да се чуди, отколкото да блести в погледа на някого, защото блестенето е много уморителна работа.
Една неделна сутрин гардеробът отвори всичките си врати с най- тягостното и болезнено скърцане на света. Светлина и свеж въздух се втурнаха към всички запрашени кътчета, а две нежни ръце внимателно извадиха всички чудеса навън.
-         Боже, какви неща! – каза домакинята и веднага постави Бомбето и Баретата в един плик за изхвърляне. Бомбето никак не се разсърди – беше дружелюбен оптимист до последно. Беше уверено, че все някъде поне една малка филцова нишка от него ще се усмихва и ще съществува под слънцето, и това му беше достатъчно. А на Баретата и беше все едно, стига да не се налага да блести... Пък и така ситуацията с влюбването се решаваше сама.
Цилиндърът и Воалетката най- сетне се намериха един до друг. „Ах, остарял е!” – рече си Воалетката и тюлът потрепна без сам да знае защо. „Бях забравил какви красиви шапки има!” – помисли си Цилиндърът и зае още по- горда поза, за да не издаде вълнението си.
Каскетът остана. Той получи свое място – стар ръждив пирон, забит нелогично в дървената дограма на вратата. Пиронът държеше Каскета и се гордееше с него, а Каскетът от своя страна се гордееше, че има свой пирон. Понякога го вземаха и казваха: „Това е каскет с история, бил е на главата на Еди-кой-си!” – и разглеждаха внимателно дупките от молци, с които беше украсен. На него му се искаше да се изправи гордо и да застане като Цилиндъра, или поне да заеме симпатична и дружелюбна поза като Бомбето, но не успяваше. Затова кашляше на ум и пак на ум страдаше от ревматизъм и безсъние, додето съвсем загуби значение това, на чия глава е стоял. Всъщност, молците никога не са се интересували от подробности.





Текстът е публикуван в сп. Тема

Вечност

Успокой се, небе, успокой се!
Има вечност до края на лятото -
ще успеем да стиснем живота си
между зъбите на познатото.
Островърхата ни ирония
се оттича в канала с трясък.
За какво ни е да сме будни
щом очите ни са пълни с пясък?
А нещастните гнезда на гълъби
ще се срутят над някой завой.
Сега мога само да моля:
успокой се, небе! И брой!

Монодом


"Домът ми мълчи на различни езици."
Левена Филчева

В моят дом ветрове безпосочни нощуват.
По стените му дращят спомени за разказване.
Утаява прахът от отсрещната улица
и ме мрази – ако няма друго за мразене.

В моят дом има хляб за птици и скитници,
а прозорците се затръшват сами – против надничане.
Той скърца със зъби в тихото – от безсилие
и ме обича. А има толкова други неща за обичане... 

# Кой?


Кой каквото ще да казва, светът е несправедлив, плосък и ограничен. Разбира се, чувала съм тези приказки, че всъщност бил кръгъл и пълен с чудеса, но това са извадки от рекламни брошури, а и всеки здравомислещ човек се съмнява до последно. Освен, че е плосък и ограничен между София и морето (Черното, а не западното!), времето в този свят боледува – куцука, крета едва-едва и честичко спира за почивка. В другия смисъл на думата, времето също боледува – извиват се едни бури, смерчове, градушки, порои, та човек да се чуди с какво е заслужил всичкия гняв на боговете на бурите, които и да са те. 
Отпърво си помислих, че за това състояние е виновно Правителството. После обаче поразсъдих, и установих, че то Правителство имаше и миналото лято, а чак такива бури – не.  Е, в общия и преносния смисъл, бури изобщо не е преставало да има в последните 40 – 50 години, но за конкретната гръмотевична, градоносна, наводнителна и страховита буря това Правителство просто не би могло да бъде обвинено. Пък и ако градушката беше с големина на орех, можеше да се търси съответствие, а тя беше с големина на яйце, някои потърпевши даже споменаваха портокали...
„Щом не е това правителство, викам си аз на акъла, ще трябва да е предишното!“. По времето на предишното правителство имаше и мъгляви и гръмотевични работи, облачността беше ниска и слоеста, но въпросът е дали предишното, или пък по- предишното правителство следва да понесе отговорността за сегашната градушка? Защото всяка крушка си има опашка, та щом ще се поема отговорност, може да е по-по-предишното, и там си спомням, че едни мъгли се точеха, едни светкавици прехвърчаха... От друга страна, кой от правителството е отговорен за състоянието на градушката? Към кой по- точно ресор следва да се причисли тя? Дали е проблем от екологично естество, или от регионално, или следва да се наблегне на здравния и социалния характер – че то хората се изпоплашиха, кръвно вдигнаха, а да не говорим колко крака се измокриха... Изобщо, буря е това, не е шега работа.
Деепричаствайки в национална посока, се сещам за Президента. Ами да – кой друг, ако не той, ще да е виновен? И, разбира се, най- много вина носи за това, че в бурята се изпочупиха стъклата на Съдебната палата. Кой следва да защитава съдебната власт от посегателството на ледени късове колкото портокали? Къде е държавата в тази критична ситуация? Главният прокурор е безсилен в случая, защото следствието не си е свършило работата, не е дало достатъчно основания за повдигане на обвинение, а в такъв случай негативите трябва да се отнесат до най- високо ниво... Вицепрезидента, разбира се, би могла солидарно да понесе част от вината... или пък не, в зависимост от частта и от солидарността...
Разбира се, изпочупиха се и обикновени стъкла, на обикновени прозорци, за което Президентът няма как да поеме отговорност, и в този случай вината следва да се поеме от някой виновен – може да е Кметът. Защо, всъщност, цялата вина да не се понесе от Кмета? Първо, тя отговаря за града, за това той да е сигурно място за жителите, нали в края на краищата за това плащаме данъци? Второ, един Кмет на мястото си щеше седмица предварително да е взел предпазни мерки. Можеше, например, да се опъне мрежа над града, за да се изловят тези ледени късове, можеше да се раздадат на хората тапи за уши, за да не се плашат от тракането и от гръмотевиците, и плавници, за да не си мокрят краката... Можеше предварително да се изрежат не само клони, а и цели дървета в засегнатия район. Можеше да се обясни на гражданите положителния ефект от липсата на дървета по улиците, и те щяха да я разберат. Можеше, ама нищо от това не се свърши...
Стигнахме до партийната линия – носят ли вина управляващите, опозицията и в частност Една партия, или не? Във време, в което се готвят избори, всяка провокация би следвало много внимателно да се разглежда. Та, възможно е да има партийна намеса, или поне не бива да бързаме да изключваме тази възможност.

Ето, това си мисля, докато слънцето щастливо и нетрайно се радва на възможността да изсуши мазетата и да надникне през изпотрошените стъкла на колата ми. Винаги трябва да има виновен, и (Слава Богу!) никога виновният не съм аз. Защото каква вина бих могла да нося за природно бедствие? Но пък, все някой трябва да я понесе, та до последно подозирам един банкер и воюващият с него депутат от Една партия... Поне един от двамата трябва да е виновен, иначе равновесието в плоския свят с болното време се нарушава трайно. А равновесието е жизненоважно за плоския свят – всяко залитане в една или друга посока може да е гибелно. Все пак, една константа остава – светът е несправедлив. Защото реално погледнато, няма причина боговете на градушката да са сърдити точно на мен и да стоварят гнева си върху моите стъкла – аз не съм се кандидатирала за лидер на партия-столетница, нямам политически амбиции, банка или вестник, дори заплашителни SMS-и не съм изпращала никога... 

Текстът е публикуван в сп. Тема

Причини

Скъсах логическата верижка,
която ме държеше 
на безопасно разстояние
от хората 
и дребните зверчета между тях.
Разсипаха се недоимъци.
Оказа се, причината за изгрева
не е слънцето, а земното въртене.
Което значи, че причината да хапя

не си ти....

Тридеседседемдесед и три


Ако се чудите какво е това, недейте, аз доброволно ще поясня. Това е броят на избирателите, вписани в списъка за гласуване за „Евроизбори 2014” в изборната секция в гр. Гент, Белгия. Протоколът е съставен, подписан и предаден от секционната избирателна комисия, както си му е редът. Броят на действителните гласове, според този протокол, е шест. От тях двестапедесет и едно е броят на гласовете за една партия, която при желание можете да идентифицирате в посочения протокол. Изборният ден е минал в „нормална и спокойна атмосвера”, както би било редно да се очаква. Преференции разбира се, няма. Не защото нула  се пише (или чете) по- лесно, а защото преференция е къде-къде по- сложна измислица от тридеседседемдесед. Протоколът е действителен и може да бъде намерен сканиран на страницата на ЦИК. (http://results.cik.bg/ep2014/pdf/32/0300011.pdf) Ако се чудите как е възможно такъв протокол да е валиден, недейте. Платото Наска или загадката на кристалните черепи са много по- подходящ повод за чудене.
Според изборния кодекс (реформиран, осъвременен, и каквото там… преработен) секционните комисии се назначават от ЦИК. Всъщност, никъде не срещнах изискване членовете на тези комисии да бъдат грамотни на български език, или поне да могат да броят до тридеседседемдесед. Старателно изписаните „д” – та в протокола идват да подскажат, че членовете на тази комисия са завършили (поне) средно образование. Формално, няма нарушение, но някак оставам с усещането, че нещо не е както трябва…
В България непосредствено след изборите за Европейски парламент се проведоха матури за седмокласници и зрелостници. Една от задачите за абитуриенти в теста по български език беше да се определи думата „наредба” в цитиран правен текст – дали е териториален диалект, юридически термин, експресивно натоварена частица  или вариант на гювеч по касапски. Признавам, че се затрудних, което вероятно ме определя като незряла. Затруднението дойде от факта, че наредбите винаги са косвено свързани с експресивна натовареност. След дълъг и конструктивен размисъл, все пак заложих на гювеча.
От зрелостниците научаваме неподозирани истини всяка година – така научих, че „Яворов имал и съпруга, и любовница, но въпреки това е умрял твърде млад”; че „Далчев не трябва да се оплаква така, а да види как да излезе от депресията, защото с писане и четене явно не става”... Ей такива едни чудеса на младежката мисъл, дързост и вдъхновение. От тазгодишните умотворения научих, че славеите много обичат да ръмят в крайпътните дървета, докато две коли се срещат в удар. Освен това научих неоспоримия факт, че „Вапцаров е творил по време на българската литература”.
Не е трудно да се измислят толкова дълбоки мисли и да се подредят така неочаквано думите, просто трябва да нямаш понятие за какво хабиш химикал и листове... А да нямаш понятие е лесно. И още по- лесно се превръща от лош навик в начин на живот.  
От трета страна, тук, в гр. Казанлък, България, живее най- добрата млада жена физик в света. Приета е във всички най- престижни университети, но е санкционирана от родната система за обучение, защото... направила недопустими неизвинени отсъствия, докато кандидатствала за университета в Кеймбридж . Жалко за нея, тя никога няма да научи нито тридеседседемдесед, нито неговият велик смисъл за родната политика, икономика и бъдещо обществено развитие. Дали държавата има интерес да задържи тази млада жена, да я провокира да работи и да живее тук? Как ли пък не! На нас ни трябват повече от тези двестапедесет, които под строй отиват и дават гласовете си за правилния човек. Иначе ще настане хаос, ако знаете какво е това... Не, че ако не знаете, няма да настане... 

Което и произведение да беше се паднало, от който и да е автор – бисери на зрелостните изпити щеше да има. Далеч съм от мисълта, че „по наше време беше друго”. И ние изплювахме по някой бисер, и на нас са се смяли... Но в момента, в който и родителите, и „зрелостниците” престанат да разбират кое точно е смешното, протоколи като този от Гент ще се приемат за нещо съвсем в реда на нещата. А тези от нас, които не само знаем що е то преференция, ами смятаме да я употребяваме? Ами освен да си върнем в първи клас, да научим правилните числа и правилните хора, друго не ни остава. Какво бих могла да направя аз, с моята нещастна бюлетина и още по- нещастна грамотност, срещу величието на тридеседседемдесед? 

Текстът е публикуван в сп. Тема

Саркастична миниатюра

От хрупкавите мигли на деня
се рони саркастичен нихилизъм.
Интимната ми лирика умря
защото я кръстосах с нелогизъм.

От бледите ръце на вечерта

се скъса гръм и плисна дъжд пороен.
Интимно повечеряхме. Отвън
сарказмът ми заспиваше спокоен.

Свободата ми


Свободата ми, милата, кърпи чорапи.
И избира по- здрави конци.
Случва се на разсъмване да се разклати.
Случва се и привечер да нагорчи.
Свободата ми, скъпата, трудно решава:
Пусто или Празно? Тъмнина или Мрак?
Тихо избухва, когато вземат
че незаслужено ѝ подложат крак...
Свободата ми, малката, бавно слиза
от разрушената си камбанария
и си купува въже. Защо ѝ е?

Нямам представа, не мога да скрия...

Кебапчетата и гнилите ябълки


В тази прекрасна майска сутрин Яна се събуди от трополенето на малки крачета по паркета на стаята. Синът ѝ явно се беше събудил рано и идваше... Малко, русокосо 5-годишно момченце се покатери на леглото и седна върху нея. Дръпна лекичко косата ѝ, и каза:
- Айде де, нали  неска ше имам кибапчита?
При сериозния и загрижен тон на детето и комичната реплика, тя не издържа и се разсмя. Загъделичка го, а после, докато и двамата се заливаха в смях, каза:
-          Щом съм ти обещала, няма как... Първо ще отидем да свършим една важна работа, после и двамата ще имаме „кибапчита”... Хайде, сега да се мием и да се обличаме...
Докато се приготвяше, тя си спомни за това, как някога, когато беше малко момиченце, в денят, в който се провеждаха избори цялото семейство ставаше рано, обличаха нови дрехи и отиваха в близкото училище заедно... и не гласуваха. Първо в тъмната стаичка  влизаше баща ѝ, и тя с него. Вземаха плик, не слагаха нищо в него, и внимателно го запечатваха. После излизаха, пускаха го с усмивка в голямата кутия с пликове и излизаха на двора при съседите.

-          Гласувахте ли? – питаше чичо Иван от третия етаж.
-          Е, как не, гласувахме разбира се! – казваше баща ѝ с усмивка и кой- знае защо потупваше джоба на ризата си. Майка ѝ винаги гласуваше с по- малката  ѝ сестра и излизаха от училището след тях.
-          Ахаа, ето ви и вас... – сякаш се учудваше чичо Иван и повтаряше въпроса: – Гласувахте ли?
-          Ами нали затова сме дошли, гласувахме... – казваше майка ѝ, и кой- знае защо стисваше под мишница чантата си...
А после идваше времето на кебапчета, сладолед, люлки, смях и всякакви приятни занимания. И до сега, когато станеше дума за избори, в нея се пробуждаше споменът за весела неделна разходка... После, когато порасна, започна да си задава въпроса какъв е смисълът да се пускат празни пликове и защо пликовете на родителите и са празни. Веднъж чу съобщение, че 98% от населението е гласувало, помисли внимателно и с ужас разбра кои са тези двама, които не са направили каквото трябва – нейните родители. Уплаши се не на шега – ами ако някой освен нея разбере? Но никой не разбра, а после вече настанаха други времена.
Когато за първи път отиде с баща си и постави в плика бюлетина, беше горда със себе си, с това, че прави избор за бъдещето си като истински гражданин... После от година на година ставаше все по- безпредметно не само да се гласува, а сякаш и въобще да се съществува. Изборните дни  минаваха и отминаваха, цените скачаха и падаха, а заплатите стояха на място като циментирани. Както и да се гласува, каквото и да се „реформира”, нещата си оставаха все същите, а хората се измориха да се опитват да оцеляват. Кебапчетата станаха символ на „купени гласове”, човек вече не смее да си почерпи детето... Не, че правото на избор има нужда от празнуване и почерпка. Нито пък възможността да упражниш това си право.
Докато вървеше към училището, хванала здраво ръчичката на момченцето си, Яна срещаше съседи и съседки, които бързаха да се приберат обратно в къщи. Само един възрастен съсед я спря с неизменния въпрос:
-          Гласувахте ли?
-          Още не, чичо Иване... Сега отиваме – Отговори Яна и се усмихна, сякаш отговаряше на някогашния чичо Иван от третия етаж.
-          И внимавайте, от торбата с гнилите ябълки трябва да изберете крушата! – каза чичото и поклати глава поучително.
След час вече седяха в малко ресторантче, а пред тях се мъдреха чинии с кебапчета и чаши с безалкохолно.
-          Ето, това се казва хубав ден – рече майката и се усмихна на щастливото си дете. – Имаш ли  достатъчно кебапчета?
-          А ти избра ли си гнила ябълка? – попита съвсем сериозно малкият.
-          Знам ли? Уж се опитах да избера крушата, но още е рано да се каже... Те, гнилите ябълки, напоследък съвсем са заприличали на круши... – отговори майката и двамата задъвкаха, обмисляйки дали да си позволят по един сладолед, или да побързат да се приберат.


Текстът е публикуван в сп. ТЕМА


Относно Сена


Някой каза, че в утрините си Сена е бяла –

като сол.

Като вчерашна пепел.

Като скритият цвят на косата ми.

Като камък, изсушен от подхвърляне.

Като липса, която не съм осъзнала.

Като грешна и крива пътека в мъглата...

И чак после, в деня, става друга.

От думи,

от сълзи, които се хвърлят през моста,

от облаци и от вино...

От себе си свечерява в прозрачно до розово...

Мътно розово, като пепел от нещастни цветя.

Отминава нататък различна,

до плач. До удавяне в мътното.

Нарисувано – тебеширена, Тя....

Казвам ти, сутрин съм неочаквано бяла.

Обичам. Прощавам.

Дори поздравявам на френски.

Побирам се в ерозиралите си брегове.

Не шумя – тихо плискам води и раздавам...

И чак после, в деня, ставам друга.

И преди да ми е хрумнало да полетя

свечерявам безропотно. Свечерявам до розово.

И се нося като пепел от нещастни цветя...

Златният заек

Бай Жижо беше странен човек. Трудно можеше да се каже какво му е в главата, пък на душата – съвсем. Едно време майка му го наричаше Жижо – на галено, от Георги, защото смяташе, че така повече му отива, и че Георги е твърде сериозно име за такова унесено в добрина дете. Така му остана име за цял живот. С годините към детското умалително име се прибави едно „Бай“, от уважение към белите му коси и към странностите в характера му, та съчетанието стана съвсем като за него. А странности имаше - например, излиза бай Жижо из гората за гъби, и изведнъж забравя за гъбите, сяда на поляна, зазяпва се в небето през клоните на дърветата и зяпа по облаците додето притъмнее. Чак тогава се усеща, че пак ще се прибира без гъби. Или захване да си говори с птиците, а те сякаш го разбират и му отвръщат.Или пък погледне към ясното небе, и рече „Аз ще взема да се прибирам, че ей-сега ще завали!“ - и наистина вземе, че се изсипе дъжд като из ведро... Ей такива едни – не можеш да разбереш дали го прави случайно, или защото нещо го е стегнало, или си е такъв по природа.

Една съботна сутрин Бай Жижо и Пънчето решиха да излязат из гората за мечи лук, много бил полезен. То полезността не се знае точно колко е, но е много вкусен в салата, та затова... Пънчето, както си подсказва и името му, повървя, повървя, пък започна да се оглежда за пънче, да поседне. Като поседнаха, починаха и попушиха, захванаха един разговор, дето никога преди не беше им идвал наум.

- Представяш ли си, бае Жижо, сега от ей- оня храст да изскочи златния заек, и ние с тебе вземем, че го хванем – рече Пънчето ни в клин, ни в ръкав.
- Е? - отвърна събеседникът му, сякаш това би било съвсем нормално събитие.
- Е, ти какво например ще си пожелаеш?Нали има приказка за златната рибка, дето като я хванеш, изпълнява три желания? Ние, като не ходим за риба, в гората можем да срещнем златния заек, и той да ни изпълни... - обясни идеята Пънчето. - Ама те питам, ти какво например ще поискаш?
Бай Жижо се замисли, загледа се към върховете на дърветата и към небето над тях.
- Сякаш бих си пожелал най- вече да спрат да секат гората... - рече той. Наистина, в последните години доста оредя тяхната гора, сечища изникваха, трупи се товареха в тъмна доба и се караха незнайно къде...
- Ти пък! - изгледа го Пънчето. - Поискай нещо за себе си. Ама ти наистина не я знаеш приказката за рибата, а? Рибаря поискал къща, жена, богатство...
- Знам я – кротко каза бай Жижо и плю презрително в ланшната шума. - И като поискал,какво? Получил– и пак същото...
- Не е така, бае Жижо! - скочи Пънчето, сякаш защитаваше най- съкровенната идея в живота си. - Всичко е както си го направиш сам. Само веднъж да получиш шанс... Само от тебе зависи, от собствените ти сили и идеи...
- Ти тия ги разправяй на гаргите! - поклати глава бай Жижо. - Що не поискаш децата ти да се върнат от чужбината?
- Не е честно! - наведе глава Пънчето и седна обратно. Децата му живееха от години далеч, не беше ги виждал, в последните три- четири години не бяха пращали и снимки... А така му се искаше да поиграе с внуци, да поспори със синове, да се усмихне на дъщеря си...
- Че кой пък ти говори за честност? - учуди се бай Жижо. - Ти го захвана тоя разговор, и аз ще ти кажа моето казване. Като хванем златния заек, ще го пуснем така или иначе. Какво да му поискам? Да се върне синът – какво ще прави тук, как ще живее, какво ще работи? Не, че не искам да се върне, но повече искам да е добре. Къща да поискам – ами кой ще плаща данъци, кой ще я гледа тая къща и как ще се поддържа? Богатство не ми трябва – хем ще ме ограбят, хем ще ме мразят и ще ми завиждат. Ако поискам кола – ще се строши по пътищата, или някой пиян ще мине през мен. Може да поискам да съм здрав, ама защо ми е да стоя да подпирам света и да гледам отвисоко чуждите болежки? Жена да поискам – моята Гергана си беше добра, ама си отиде. Да тръгна да я връщам от мъртвите, само да я ядосвам? Власт да поискам – на един с власт се падат поне десет, които искат да му я отнемат. И защо ми е всяка минута да се чудя как да се опазя от врагове? Бързаш, Пънче, желаеш, трупаш, пък после се чудиш къде да дяваш натрупаното...

Пънчето се умълча. Сякаш правилно говореше бай Жижо, но на Пънчето все му се искаше да си поиска нещо от златния заек. А излиза, че няма какво – каквото и да поиска, или ще навлече по- големи беди, или без време ще се затрие...
- Ще си поискам да спрат да секат гората! - отсече Пънчето и се загледа заедно с бай Жижо към върховете на дърветата. - Точно това ще си поискам, и нищо друго! Само да го хванем тоя златен заек...


Текстът е публикуван в сп. "Тема"