Натрупвания

Странно как всичко – сняг, кал, боклуци, предразсъдъци, се натрупва в края на годината и започва да тежи. Върху него се натрупват нови неща – киша, недоверие, отчаяние, опаковки от подаръци, гняв... Обикновено с началото на пролетта всички натрупвания излизат на яве. Проличават си и дупките в образованието, в асфалта, във възпитанието, в близката гора... Когато дупките се съчетаят лошо с натрупванията, се получават негативни отзиви в чуждестранната преса. Или спонтанни изблици на протест срещу статуквото, световната несправедливост, гадния живот и специфичната ни народопсихология. Но сега е краят на годината, декември, и е време за трупане. На пролет ще поговорим пак за дупките и за спецификата на чисто българското.

Пред мен в аптеката една жена над средната възраст купува аспирин. „Ама, ако може, да е на плочка, а не от тия дето съскат!” – уточнява жената. И както се редях на кратката опашка в аптеката, изведнъж ме завладя настроение да трупам чудеса.

„Един ли?” – пита аптекарката.

„Ми... дали стига за 50 кила чушки?” – пита жената и аптекарката за всеки случай подава три кутийки с по два блистера.

Жената върти в ръце кутийките и се съмнява. Не се съмнява в познанията на аптекарката или в действието на аспирина, ами по принцип, ей- така си се съмнява. То е друго нещо, идва отвътре, от времето и от натрупванията. Каквото и да е времето, щом си българин, си длъжен да се съмняваш, защото толкова много сме лъгани... Кой точно ни е лъгал – това е дълбоко пазена тайна. Изречението никога не се продължава, защото се предполага, че е ясно... каквото там трябва да е ясно...и на когото е ясно, ясно е... Но е факт – лъгани сме...

Едно от многобройните тазгодишни наводнения удави и панелните ни мазета. Съседката помоли да помогнем с изнасянето на багаж. Оказа се, че спасяваме...сапуни. Всякакви: сапуни „Бебе”, черни катранени сапунчета, тоалетен сапун „Хвойна”, немски и гръцки сапуни с екзотичен аромат, напълно умрял още преди трийсет години... П

онеже не беше възможно да се намери логична причина за складиране на сапун, реших да попитам. „Ама как, аз от толкова години ги събирам... какво да ги правя, да ги хвърля ли? Някога знаеш ли как ги нямаше?” – беше отговорът. И те – какво да правят – взели, че се натрупали в мазето, докато наводнението не ги разпени. Съседката ме гледа с нормалното за случая съмнение – права е, никога не ми е хрумвало да събирам сапуни, не разбирам идеята дори. Въпреки, че знам „как ги нямаше”. Вероятно причината за точно това натрупване се крие в магичното някога. „Някога” също има странното свойство да се натрупва заедно със сапуна, старите снимки и съмненията, с лимонадените шишета и с рецептите за туршия с аспирин. То така се е напластило в нас, че вече не е натрупване, проникнало е в кожата и костите ни и ни дава оправдание и причина за всичко. Само че върху натрупаното „някога” трудно вирее нещо ново и смислено...  

На рафтовете на библиотеката ми, освен прах и книги, с годините се трупат всякакви безполезни  дреболии – камъчета, донесени от някъде, две счупени стъклени играчки за елха, никога неизползван нож за писма, старо билетче от 0,06ст., абаносова фигурка – подарък от някого, кутийка за емфие от кост, копче, игли... Така е, някои трупат сапуни, други – безполезни дреболии, трети – съмнения. А декември – в традиционния си изненадващ стил, се очаква да натрупа сняг. Лошото е, че от година на година снегът става все по- малко, за сметка на съмненията. Въпреки старанието на кмета. 

Всеки знае, че катериците трупат орехи, лешници, семена и всякакви запаси. Не всеки обаче знае, че катериците обикновено забравят половината от струпаното и то остава неупотребено. Тези катеричи натрупвания всяка година дават началото на стотици нови растения. А горките гладни катерици бродят из зимните гори и се чудят къде ли би могло да е натрупаното?.. Сигурно затова съмнението е основна част от катеричата народопсихология. И сигурно причината е, че не трупат своите „някога”. Но пък живеят по- лесно.

Текстът е публикуван в сп. Тема

Драма

Сърцата на прокъсаните облаци

туптят над улицата ми от кал и кестени.

Небето има цвят на ято гълъби,

което иска само хляб и песни.

Парцалените облаци разнищват

една мъгла от твърде дребни хора

и вечните им, кални неуредици,

и вечната им, кисела умора.

И тясната ми кестенова улица

напразно се преструва на голяма

Сърцата на прокъсаните облаци

туптят. А другото е драма. 

Ние и Ноември

И този Десети ноември отмина – по същия начин както вече 25 години си отминава. Много добре си спомням къде бях, но не мисля, че това има значение. И този път се правиха равносметки, анализи, прогнози, от някъде се промъкна забравената дума „плурализъм“, която тогава беше особено модерна. Някои казаха „Пък не беше толкова зле, животът не е само дълги коси и дънки, дисциплина имаше, ред и порядък...“.  Други викнаха „Абе вие сте луди, бе! Животът трябваше да бъде свобода!“. Трети пък си рекоха „Какво ме интересува мен, че за някакви люде нямало банани преди 20-30 години?“  - и си замълчаха.

Да, припомняме си битовизмите от детството – ти, например, редил ли си се за банани? `Щото аз така, на опашката, се запознах едно време с първото си сериозно гадже. А в същото време се случваше и друго: родителите ни си разказваха вицове шепнешком като непослушни деца, редяха се като стадо и за книги, и за хладилници, подкупваха и се подмазваха за апартамент или специализация, едва се гледаха в огледалата, а съседът денонощно и заплашително тракаше на пишещата си машина и всички знаехме, че пише доноси (защото после родителите ги викаха в ОФ-то на ъгъла на блока, а те се прибираха угрижени и порицани). Няма да забравя лудата мечта на майка ни да сме като другите деца – обикновени, без кой-знае какви амбиции и способности, ако може - невидими. Все казваше тъжно-тъжно: „Не стига, че не сте глупави, пък не сте и грозни, не знам как ще живеете...“. Ние, разбира се, правехме каквото можем – сестра ми недоучваше и се подстригваше доброволно, аз се обличах ужасно, престилката ми рядко срещаше ютия, но пък беше с дантелена якичка. Заради тази плетена якичка в десети клас класната ме разнасяше за ухото от първия до последния етаж на училището – всички да видят каква съм неразбрана и упорита, и ходя с неуниформена яка... Сега е смешно, сега дори не мога да си представя какво и е било на класната в главата, та да върши такива чудеса от храброст. Сигурно на жената и е дотегнало до смърт да я назидава някое началство заради фасоните на трийсет тийнейджърки и просто си го е изкарала на моята забележителна якичка. Ако сега я срещна, сигурно ще каже „Абе, Диана, как ги помниш тия неща! Имаше толкова по- важни работи!“. 

По- важното беше, че тя не можеше да понася различието – както и майка ми, тя се ужасяваше от него.  Тя беше малък и посредствен  човек, който непременно държеше да приложи малката си власт. Може би това беше едно от най- страшните неща в тази система – властта на малките хора. Нещо за някакви лагери, нещо за интернирани и застреляни по границата? Нещо за пропагандна машина? А защо да гледаме така отрицателно, разкажете по- добре за опашките за банани, за хляба по 26- стотинки и сиренето по 3,60, за безплатното образование по политикономия и древни технологии...

„Кои сте вие, че да искате?“ – така попита една възрастна жена тогава, малко след 1989-та, когато все още смеехме да искаме неща. Някак не влизахме в категорията на особените хора, които имат правото да искат – поне не и в очите на тогавашните възрастни. Признавам, че не знаехме какво да отговорим – двайсетгодишни, наивни до безобразие. Ами ние сме тези,  които ще трябва да управляват това деформирано подобие на държава след двайсет години. Тези, които ще изгладуват, изплачат и изплатят безплатното образование и здравеопазване – това трябваше да кажем. Ние сме тези, които ще трябва не само да отгледаме внуците ви, ами и да обясним защо сме такива каквито сме... Но не го казахме – от дисциплинираност и от насадения страх. Или просто не се досетихме, че ще се случи точно това.

Днешните млади не знаели нищо за периода, казва тъжно статистиката. Та кой би искал да научи, че родителят му е бил или престъпно различен до степен съседите и колегите му да искат да го унищожат, или от малките хора, които унищожават за малко власт? Нямаше трети вид хора – това е измислица. Нямаше и откъде да има. Другите видове се пръкнаха след това. И светът стана демократичен, криминален и несправедлив изведнъж. Не, че сме го искали такъв. А бананите са налице, никакъв проблем няма с тях, дори ми идват в повече...

Текстът е публикуван в сп. Тема

Стъпала

На първото стъпало - светлосенки.
И мисъл за отворена врата.
Почукай - и навярно ще отворя.
Останалото ще е суета.

На средното стъпало ще те чакам
ако при себе си поискаш да се върнеш.
Попитай - и навярно ще ти кажа,
че още чакам птица да прегърнеш.

На третото стъпало се изгубих.
Нататъка е пусто - само бурен.
Стоя лице в лице със тъмнината...
Животът ли? Той все си е разтурен...

Неправилни огледала

Има дни, в които огледалата разказват страшни приказки. Особено сутрин. И не е заради оглеждащите се – просто денят е такъв. Или ще е твърде светъл, или твърде мрачен, но нещо в такъв ден сякаш изменя светлините и сенките.

Това си мислеше Павката, докато се опитваше да измие махмурлука и „перде”-то от очите си.  Павка го наричаха приятелите и съседите от квартала още от ученически години. Иначе, за останалите, цял живот беше другаря Павлов. Същото това огледало само преди някакви си трийсет години го закачиха заедно с жена му, Бог да я прости... Е, на другаря Павлов огледалото тогава му харесваше. На Павката също, макар че понякога изпадаха в смешни ситуации да не се разбират изобщо – като днес например. В огледалото Павката виждаше запазен мъж, в разцвета на силите си, успял... Личеше си житейския опит – в стойката, в походката... Може би само тези бръчки по челото и край устните показват малко умора, но такива бяха обстоятелствата, така се случи животът. Пък няма да се предаваме, като са били такива обстоятелствата! Я как красиво е посребряла косата – не прекалено, точно колкото трябва, за да вдъхва доверие и респект, и да подскаже, че този човек знае как да се справя във всякакви ситуации. Ризата е леко захабена, но пък е чиста. Вратовръзката е стара, но пък е стилна. Костюмът и той е стар, но пък е от хубав плат – едно време струваше луди пари... Обаче огледалото се е захабило от годините, май му е време да се сменя.

Павката излезе и заключи след себе си. Пред блока се бяха събрали комшии, по- точно порасналите деца на комшиите, говореха нещо. Кимнаха, като го видяха, и всеки пое по пътя си. Само Петрова от третия етаж тръгна в неговата посока. И тя към пощата.

Преди да излезе, Петрова също прекара доста време пред огледалото. Свали ролките от косата си, внимателно подреди буклите, напръска с лак за коса. Отвори чекмеджето и извади пудра, руж, червило, молив за устни, молив за очи, сенки, спирала... Нищо, че е „по сред бял ден”, и без това излиза толкова рядко. От огледалото я гледа запазена жена, почти момиче. С прекрасна, многозначителна и съблазнителна усмивка. С красива коса, в модерен пепеляворус цвят. С живи, блестящи очи. Е, има какво да се желае от фигурата, ама пак е ясно, че е запазена жена. Такива крака природата не дава всекиму, пък да не говорим за безупречната кожа. И то без никакви специални кремове! Никой не би й дал повече от... да речем, 35 години. А преди 35 години, какво чудо беше тя – пълна с живот, с идеи, с любов... Усмихна се предизвикателно на отражението си и забоде в косата си една фиба- маргаритка. „А така, малко самочувствие, още не сме за изхвърляне!” – рече си тя. Обаче това огледало, съвсем е остаряло. Май е време да се смени. Петрова излезе и внимателно заключи след себе си.

„Тая жена, цял живот си е такава шантава! – мислеше си Павката. – Маргаритки в косата, синьо по очите, сигурно цяла нощ е спала на ролки... Как пък не пропусна да се боядиса и да се гримира, сякаш само затова живее! И цял живот е сама, не че ѝ е пречило някога. Вярно, хубавка беше на времето, ама времето минава. Фигурата ѝ е натежала, а си личи опакото ѝ характерче... Навремето беше уважавана жена, партиен член, бригадирка в завода... Ех, добре, че поне на мен годините никак не ми личат...”.

„Павка, Павка, виж как си остарял... – мислеше си Петрова докато крачеше след него към пощата. – Неприятно е, но хич не са те пожалили годините. Старостта идва различно при всеки – един остарява като катедрала, друг като чехъл. И ти май си от вторите. А какъв човек беше – партиен секретар, уважение, авторитет... Жена ти все с шити рокли ходеше, не с конфекция, Бог да я прости. Виж как са се сгърбили раменете ти, походката се е провлачила, ризата – стара, костюмът – и той, а под очите едни торби... Старост – нерадост му казвам аз на това. Добре, че някои остаряваме като катедрали...”

Пред пощата, на две пресечки от блока им, вече имаше опашка. „Кога се събраха толкова старци, сигурно цяла нощ не са спали, само да дойдат рано за пенсията!” – каза си Павката. Точно същото прозвуча и в главата на Петрова.

Текстът е публикуван в сп. Тема

Есенно

Под шапката на ситите ми мисли
вали един нечакан, мокър сняг.
Сънувам те докато спиш до мене.
Събуждам се - вали. И тръпне мрак.

Не бих ти казала, но не се сещаш -
причината е проста като драка.
В зеленото око на есента ни
заседна кленов лист. И тя заплака.

Черна котка

Трудно е да намериш черна котка в тъмна стая, казва Конфуций. Общо взето, е прав. По- трудно е да намериш своята черна котка сред още 29 котки, всичките в разни нюанси на черното, и всичките в тъмна стая. А най- трудно е да свършиш това, ако котката въобще не е там...

Тази перифраза на популярната максима не звучи добре като предизборен слоган, но е съвсем валидна поне за обикновения избирател като мен, който за втори път в тази година е поставен в ситуация да търси своята котка в стая, в която тя никога не е стъпвала. За цветовете няма смисъл да уточнявам.

Любовта е голяма сила, обикновено тя е движещото начало на всички добри промени, както и на търсенето на черната котка. Всички обичат България – всеки по свой начин, всеки със своята голяма обич. В някакъв момент обаче се прокрадва въпросът „А няма ли да е по- добре вместо да е чак толкова влюбен, да е и малко мислещ?..” Любовта има разни измерения – за някои тя е саниране на сградния фонд, за други – специален закон за тютюна и тютюневите изделия, за трети – затваряне на границата, а за мен, кой знае защо, е възможност за нормален живот в рамките на тази (доста странна) държава. Разбира се, началото на нормален живот може да бъде саниране на панелката. Но аз го свърших преди 8 години, защото иначе детето ми щеше да прихване астма или нещо по- лошо от фугите и влагата. Както повечето неща в държавата – ако не намериш начин да го свършиш сам, малко вероятно е да се случи. За жалост, това не допринесе кой- знае колко за истински ново начало или пък за нормален живот в общоприетия смисъл. Промяната би могла да тръгне и от закон за тютюна, ако на мнозинството от населението му хрумне да отглежда по балконите си тютюн вместо мушкато. Всъщност, не съм против – цветовете на тютюна са особено красиви...

В тъмната стая могат да се чуят и конкретни обяснения в безкрайна любов, споменаване на Бог без особена причина, пожелания за справедливост, свобода, стабилност и дълъг живот навреме... Даже право на избор се предлага – има хора, които допускат, че е възможно някой да повярва, че държи бъдещето си (и това на котката си) в собствените си ръце. Изобщо, любовта приема всякакви форми, склонна е към метаморфози и коалиране в името на какво ли не. Всички обичат България, а кой най- много я обича? И дали говорим за моментно влюбване, или за истинската, единствена и неповторима любов до живот? И, последно, но не по-важност, тези, които вкупом, непрекъснато и така дълбоко обичат България, обичат ли мен (искрено, лично и безкористно)? Не, че имам нужда от допълнителна любов, но съществувайки в битие на избирател, ми се струва логично в някакъв момент и аз да съм облагодетелствана... Нали все разправят, че държавата – това сме всички ние? Но да обичаш България, високите сини планини, реки и разни равнини, не е като да обичаш българите – с всичкия им негативизъм, първично твърдоглавие, недоверие към институции, пословична бедност и т.н.

Това разсъждение води до друга перифраза на мисълта на Конфуций, която гласи : ”Трудно е да намериш черна котка в тъмна стая, особено ако котката хапе и дращи”. И тази перифраза е вярна, от опит знам. Всичките 29 котки в тази конкретна тъмна стая хапят и дращят, но причината не е любовта към България или пък към българите. Може би са нервни, може би са уплашени, а може би просто вече ги хваща страх от тъмното. Че то колко години минаха вече, а ние все в тъмното търсим, и все забравяме, че котката може и да е в коридора.  

Перифразата има и друг вариант: „Това, че не виждаш своята черна котка в тъмната стая изобщо не означава, че тя не е там”. Този вариант е много малко вероятен, и е за предпочитане пред варианта в тъмната стая да има ротвайлер. Или пък пред варианта „Много е трудно да намериш честен политик – в каквато и да е стая, независимо от цвета му”. Но нямам полезен ход, освен да вляза и да проверя. Така или иначе, трябва да вярваме в светлото бъдеще, дори то да не вярва в нас. Пък и нали всичко е заради любовта към котките и децата...  

Текстът е публикуван в сп. Тема 

Относно дъжда

 Може би мога да разкажа за дъжда –

за вечно празната му, много стара шапка,

за чувството за тежест и беда

и за смеха по улицата кратка...

За оня куп монети и звезди,

дето валят над чуждите картини,

за многото размазани следи,

за локвата, която не отминах...

Вали. Аз бавно се превръщам във река

без право на посока и на име.

А приказката свършва ей така:

под някой дъжд нас няма да ни има...

Усмивката

Докато слушам как ръжда разяжда ключалката и прах се трупа върху клепачите ми, една мисъл не ми дава покой: хората съумяват да напишат цели томове за щастието, за това какво е щастие, как да го постигнем в най- кратки срокове, как да го съхраним в стерилна среда за вечни времена и как да го употребяваме правилно и по предназначение... а аз? Не може да се каже, че съм нещастна, но и от успех и равновесие съм на светлинни години разстояние...

Още щом утрото с трясък се стовари на балкона, се втурвам да търся литература, която да ми разясни на човешки език що е то щастие според умните и успелите хора, и да запълня зловещо зеещата дупка. А то – литератури да искаш! Само дето, чудна работа, всички капацитети в областта се намират поне през един океан от мен. Всички щастливи, успешни, хармонични и равновесни личности ли са американци, или се намират и британци, питам се?

След цял ден четене на красиви гланцови книги се чувствам като превтасал хляб – т.е. идва ми в повече. Възможно ли е усмивката и вербализирането на положителни емоции да работят само извън нашата държава? От друга страна, задълбочаването и „предъвкването” на проблеми е погрешен подход, което твърдо би трябвало да значи, че не бива да ми пука! Отдавна подозирах, че всичко се свежда до простия, добър, стар непукизъм... То не, че аз съм кой знае колко чувствителна, защото и да ми пука, и да ми трещи – каквото има да става, става...  

Решавам да последвам светлия пример на успелите, и започвам да се усмихвам убедено, хармоничнои положително. Отначало плахо, после все по- уверено: на хората в трамвая, на тези по улицата, на тези в магазина... Разбираемо е, че срещам предпазливи погледи, които питат дали съм с всичкия си. Разбираемо е също, че ефектът от това упражнение е по- скоро отрицателен, но аз твърдо съм решила да преобърна живота си с щастието нагоре и затова гледам позитивно дори когато просякът, на когото се усмихвам състрадателно, вика след мен: „Хилиш ли се, а? Що се хилиш, ма, много ли ти е весело...”. Е, викам си, чак пък много... чак пък да ми е весело... рано е още...

Пазарувам. Усмихвам се, нищо, че не ми отвръщат. Понеже не бива да повтаряме старите грешки, не купувам кренвирши. Затварям очи и хармонично и равновесно избирам сирене.С всички сили вярвам, че то няма да се превърне в мармалад до в къщи. Прибирам се. Не гледам „ДокторХаус” и аргументираната му мизантропия, а бързам да си легна, за да съкратя времето до пристигането на щастието.

До сега не бях се сетила да вярвам в себе си и в положителното отношение на вселената към мен. Ровя в паметта си, за да се сетя за нещо потвърждаващо това отношение. Например, как след като осем години бях безработна, изведнъж си намерих работа... Или как точно тогава мъжът ми си намери трета работа и платихме парното... Или как бях харесала една зелена рокля, която знаех, че не мога да си позволя, а когато отидох в магазина Вселената се беше намесила и точно тази рокля я бяха купили... Ей- такива едни дребни вселенски помощи, които досега не оценявах подобаващо.Само не знам защо въпреки силата на мисълта ми вселената не разтоварва малко положителни мисли във вид на асфалт пред блока и не запълни дупките, които така позитивно ми трошат колата. В подсъзнанието ми изниква дилема от преди няколко месеца: съседката си купи евтин уред – не защото искаше да се запали, а защото искаше се стопли. С много позитивизъм го употребяваше, дълбоко и искрено вярваше в него,  но той все пак запали балатума. Та се чудех, дали е бил недостатъчен позитивизма й, или вселената редовно не си мие ушите?

Докато слушам как ръждата се разпространява от ключалката към арматурата на панелния ни блок, разбирам, че позитивизмът ми е отпътувал с нощния влак,колкото и неоправдан да е рискът от такова начинание. С трясък на балкона се стоварваполунощ, а лицето ми е застинало в усмивка, която упорито, фалшиво и чуждоезично ми повтаря: „Първо правило: Усмихвай се!...” . Дали е разрешено в тъмното да престана да се хиля идиотски, или това ще обърка вселенските планове за мен? „Да не си посмяла! – предупреждава ме алармата на часовника – Спреш ли да се усмихваш – край на щастието и започвам да крещя с всички сили!”. И аз се усмихвам, какво да правя....

Текстът е публикуван в сп. Тема

Вятърна приказка

Една рухнала къща подпира на рамо
два прокъсани хълма. И друго няма."
Това каза реката на вятъра тих,
който бавно подреждаше есенен стих...

Но стихът се разсипа като пясък из двора,
защото не срещна нито птици, ни хора,
нито глас на дете, нито плясък на щука...
Даже кривата ябълка е умряла от скука.

И понеже не знаеше какво друго да стори
вятърът думите на реката повтори:
"Една рухнала къща подпира на рамо
два прокъсани хълма. Всичко друго е нямо.

По женски

Стъпвам леко по тая земя – като нестинарка.
Мога да съм невидима като листопад.
Ако поискаш – ще те изпратя с песен.
Ако поискам – ще те посрещна с плач.

Мога да меся хляб, да готвя коприва...
От кръвта ми прогледнаха маргарити в полето.
Научих конете си да препускат до самия залез
и закърпих с бял конец ризата на битието.

Нямам път, само праг и корени.
Път или праг – сам за себе си избери.
Стъпвам леко по тая земя. А съмне ли
пея тихо с неродените си дъщери....

Слънчогледи

Слънчогледите живеят в друго време и пространство. Когато за хората сутринта едва е наченала, при тях отдавна е ден. Отдавна са изпили сутрешната си порция роса, отдавна са намерили слънцето и са обърнали към него лица. А ние търсим ли, търсим накъде да се обърнем... И всичко е заради светлината.

Момичето беше най- обикновено, на пръв поглед не се отличаваше от малцината останали  девойки в селото. Пък и селото сякаш не се отличаваше с нищо, освен с безкрайното поле, което стигаше до хоризонта. Тя беше просто точица насред него, някъде в началото на пътя до безкрайността. На пръв поглед, нямаше причина да е сред слънчогледите, а на втори – сякаш точно там и беше мястото. Ходеше от цвят на цвят, вдигаше поглед към златните главици и молеше с тихичък глас: „Погледни ме! Погледни ме, де!”...

Когато се убедеше, че цветът няма да завърти към нея лице, тя отиваше при друг и повтаряше молбата си. Никой от цветовете не склоняваше да й обърне внимание, но тя беше убедена, че все някога ще се случи. И когато това се случи, тя ще е тяхното слънце... Странна беше, затова и не я наричаха по име, а подвикваха подире и: „Ей, момиче...”

От съвсем ранна утрин тя броди неуморно из нивите и говори на цветовете:

-          А един художник, малко луд обаче, нарисувал ваза със слънчогледи. Защо ли му е било? Слънчогледите, когато са във ваза, не виждат слънцето и не знаят накъде да се обърнат, затова и се объркват. Всеки се обръща на своя си посока и не знае вярна ли му е, или не. То, всеки може да се обърка, ако не вижда слънцето... Хайде сега, погледни ме! Погледни ме, де!...

Гледам я, и си мисля, че никога не съм гледала на слънчогледите по този начин, особено онези на Ван Гог. Но пък е напълно възможно да се объркват... Не че всеки има нужда от „пътеводна светлина” – аз, например, предпочитам нощите.

-          Луда е, не я слушайте – казва местната всезнайка, от която си купувам хляб и цигари. – Преди време една каруца я удари... Ама без да искат, много бързаха, че бяха натоварили железа... Пък после и майка й почина, и тя самичка остана. Само със слънчогледите си приказва, а с хората не ще...

-          А вие искате ли? – изговарям един безсмислен въпрос. Всезнайката не знае какво да ми отговори, което кой- знае защо ме радва.

-          Е, не, че не искаме, ами нали сме хора... То, като си помисли човек, какво ли пък имат да си кажат хората толкова? Понякога говориш, говориш, а никой не те разбира... А друг път гледаш нищо да не казваш – а цялото село разбрало... Само  тя си знае какво и е...

Кимам разбиращо (или поне така мисля) и отминавам. История като всяка друга – ако не беше толкова тъжна, можеше да е смешна...

Привечер, на връщане обратно към полуживото от жега и прах село, я виждам отново. И тя се е уморила от броденето, моленето и надничането в очите на цветовете. Златист прашец е полепнал по лицето и, по косата, по избелялата дрешка... Отпуска се на земята, на края на нивата, почти в синора. Изглежда крехка, малка и съвсем без сили. Никаква усмивка не е останала в очите и, ръцете и ровят в сухата почва...

И чак тогава първо най- крайният, най- хилавият и невзрачният, а след това и останалите слънчогледи бавно свеждат златните си лица към нея – поглеждат я...

А аз никак не съм изненадана.

Текстът е публикуван в сп. Тема

Ударено

И изтръпнаха безполезни пръстите,
ненарисували топлина по лицето ти.
И се опряха на тишината
от най- дълбокото на сърцето ти.
И се отприщи порой
от дъното на рекичката
а аз все не знам кой
е причината, и защо срича
по детелините и по камъка,
по маргаритите и по водата
онези прости истини,
които въртят земята.
Има ли истинско зло,
или е само понякога?
Удари ли гръм – мълчим.
И така плашим вятъра.
В тъмното гасне жар
И само лудият вижда –
някога е било пожар.
И няма правда и кривда...

Вечност

Успокой се, небе, успокой се!
Има вечност до края на лятото -
ще успеем да стиснем живота си
между зъбите на познатото.
Островърхата ни ирония
се оттича в канала с трясък.
За какво ни е да сме будни
щом очите ни са пълни с пясък?
А нещастните гнезда на гълъби
ще се срутят над някой завой.
Сега мога само да моля:
успокой се, небе! И брой!

Монодом

"Домът ми мълчи на различни езици."
Левена Филчева

В моят дом ветрове безпосочни нощуват.
По стените му дращят спомени за разказване.
Утаява прахът от отсрещната улица
и ме мрази – ако няма друго за мразене.

В моят дом има хляб за птици и скитници,
а прозорците се затръшват сами – против надничане.
Той скърца със зъби в тихото – от безсилие
и ме обича. А има толкова други неща за обичане... 

# Кой?

Кой каквото ще да казва, светът е несправедлив, плосък и ограничен. Разбира се, чувала съм тези приказки, че всъщност бил кръгъл и пълен с чудеса, но това са извадки от рекламни брошури, а и всеки здравомислещ човек се съмнява до последно. Освен, че е плосък и ограничен между София и морето (Черното, а не западното!), времето в този свят боледува – куцука, крета едва-едва и честичко спира за почивка. В другия смисъл на думата, времето също боледува – извиват се едни бури, смерчове, градушки, порои, та човек да се чуди с какво е заслужил всичкия гняв на боговете на бурите, които и да са те. 

Отпърво си помислих, че за това състояние е виновно Правителството. После обаче поразсъдих, и установих, че то Правителство имаше и миналото лято, а чак такива бури – не.  Е, в общия и преносния смисъл, бури изобщо не е преставало да има в последните 40 – 50 години, но за конкретната гръмотевична, градоносна, наводнителна и страховита буря това Правителство просто не би могло да бъде обвинено. Пък и ако градушката беше с големина на орех, можеше да се търси съответствие, а тя беше с големина на яйце, някои потърпевши даже споменаваха портокали...

„Щом не е това правителство, викам си аз на акъла, ще трябва да е предишното!“. По времето на предишното правителство имаше и мъгляви и гръмотевични работи, облачността беше ниска и слоеста, но въпросът е дали предишното, или пък по- предишното правителство следва да понесе отговорността за сегашната градушка? Защото всяка крушка си има опашка, та щом ще се поема отговорност, може да е по-по-предишното, и там си спомням, че едни мъгли се точеха, едни светкавици прехвърчаха... От друга страна, кой от правителството е отговорен за състоянието на градушката? Към кой по- точно ресор следва да се причисли тя? Дали е проблем от екологично естество, или от регионално, или следва да се наблегне на здравния и социалния характер – че то хората се изпоплашиха, кръвно вдигнаха, а да не говорим колко крака се измокриха... Изобщо, буря е това, не е шега работа.

Деепричаствайки в национална посока, се сещам за Президента. Ами да – кой друг, ако не той, ще да е виновен? И, разбира се, най- много вина носи за това, че в бурята се изпочупиха стъклата на Съдебната палата. Кой следва да защитава съдебната власт от посегателството на ледени късове колкото портокали? Къде е държавата в тази критична ситуация? Главният прокурор е безсилен в случая, защото следствието не си е свършило работата, не е дало достатъчно основания за повдигане на обвинение, а в такъв случай негативите трябва да се отнесат до най- високо ниво... Вицепрезидента, разбира се, би могла солидарно да понесе част от вината... или пък не, в зависимост от частта и от солидарността...

Разбира се, изпочупиха се и обикновени стъкла, на обикновени прозорци, за което Президентът няма как да поеме отговорност, и в този случай вината следва да се поеме от някой виновен – може да е Кметът. Защо, всъщност, цялата вина да не се понесе от Кмета? Първо, тя отговаря за града, за това той да е сигурно място за жителите, нали в края на краищата за това плащаме данъци? Второ, един Кмет на мястото си щеше седмица предварително да е взел предпазни мерки. Можеше, например, да се опъне мрежа над града, за да се изловят тези ледени късове, можеше да се раздадат на хората тапи за уши, за да не се плашат от тракането и от гръмотевиците, и плавници, за да не си мокрят краката... Можеше предварително да се изрежат не само клони, а и цели дървета в засегнатия район. Можеше да се обясни на гражданите положителния ефект от липсата на дървета по улиците, и те щяха да я разберат. Можеше, ама нищо от това не се свърши...

Стигнахме до партийната линия – носят ли вина управляващите, опозицията и в частност Една партия, или не? Във време, в което се готвят избори, всяка провокация би следвало много внимателно да се разглежда. Та, възможно е да има партийна намеса, или поне не бива да бързаме да изключваме тази възможност.

Ето, това си мисля, докато слънцето щастливо и нетрайно се радва на възможността да изсуши мазетата и да надникне през изпотрошените стъкла на колата ми. Винаги трябва да има виновен, и (Слава Богу!) никога виновният не съм аз. Защото каква вина бих могла да нося за природно бедствие? Но пък, все някой трябва да я понесе, та до последно подозирам един банкер и воюващият с него депутат от Една партия... Поне един от двамата трябва да е виновен, иначе равновесието в плоския свят с болното време се нарушава трайно. А равновесието е жизненоважно за плоския свят – всяко залитане в една или друга посока може да е гибелно. Все пак, една константа остава – светът е несправедлив. Защото реално погледнато, няма причина боговете на градушката да са сърдити точно на мен и да стоварят гнева си върху моите стъкла – аз не съм се кандидатирала за лидер на партия-столетница, нямам политически амбиции, банка или вестник, дори заплашителни SMS-и не съм изпращала никога... 

Текстът е публикуван в сп. Тема

Причини

Скъсах логическата верижка,

която ме държеше 

на безопасно разстояние

от хората 

и дребните зверчета между тях.

Разсипаха се недоимъци.

Оказа се, причината за изгрева

не е слънцето, а земното въртене.

Което значи, че причината да хапя

не си ти....

Тридеседседемдесед и три

Ако се чудите какво е това, недейте, аз доброволно ще поясня. Това е броят на избирателите, вписани в списъка за гласуване за „Евроизбори 2014” в изборната секция в гр. Гент, Белгия. Протоколът е съставен, подписан и предаден от секционната избирателна комисия, както си му е редът. Броят на действителните гласове, според този протокол, е шест. От тях двестапедесет и едно е броят на гласовете за една партия, която при желание можете да идентифицирате в посочения протокол. Изборният ден е минал в „нормална и спокойна атмосвера”, както би било редно да се очаква. Преференции разбира се, няма. Не защото нула  се пише (или чете) по- лесно, а защото преференция е къде-къде по- сложна измислица от тридеседседемдесед. Протоколът е действителен и може да бъде намерен сканиран на страницата на ЦИК. (http://results.cik.bg/ep2014/pdf/32/0300011.pdf) Ако се чудите как е възможно такъв протокол да е валиден, недейте. Платото Наска или загадката на кристалните черепи са много по- подходящ повод за чудене.

Според изборния кодекс (реформиран, осъвременен, и каквото там… преработен) секционните комисии се назначават от ЦИК. Всъщност, никъде не срещнах изискване членовете на тези комисии да бъдат грамотни на български език, или поне да могат да броят до тридеседседемдесед. Старателно изписаните „д” – та в протокола идват да подскажат, че членовете на тази комисия са завършили (поне) средно образование. Формално, няма нарушение, но някак оставам с усещането, че нещо не е както трябва…

В България непосредствено след изборите за Европейски парламент се проведоха матури за седмокласници и зрелостници. Една от задачите за абитуриенти в теста по български език беше да се определи думата „наредба” в цитиран правен текст – дали е териториален диалект, юридически термин, експресивно натоварена частица  или вариант на гювеч по касапски. Признавам, че се затрудних, което вероятно ме определя като незряла. Затруднението дойде от факта, че наредбите винаги са косвено свързани с експресивна натовареност. След дълъг и конструктивен размисъл, все пак заложих на гювеча.

От зрелостниците научаваме неподозирани истини всяка година – така научих, че „Яворов имал и съпруга, и любовница, но въпреки това е умрял твърде млад”; че „Далчев не трябва да се оплаква така, а да види как да излезе от депресията, защото с писане и четене явно не става”... Ей такива едни чудеса на младежката мисъл, дързост и вдъхновение. От тазгодишните умотворения научих, че славеите много обичат да ръмят в крайпътните дървета, докато две коли се срещат в удар. Освен това научих неоспоримия факт, че „Вапцаров е творил по време на българската литература”.

Не е трудно да се измислят толкова дълбоки мисли и да се подредят така неочаквано думите, просто трябва да нямаш понятие за какво хабиш химикал и листове... А да нямаш понятие е лесно. И още по- лесно се превръща от лош навик в начин на живот.  

От трета страна, тук, в гр. Казанлък, България, живее най- добрата млада жена физик в света. Приета е във всички най- престижни университети, но е санкционирана от родната система за обучение, защото... направила недопустими неизвинени отсъствия, докато кандидатствала за университета в Кеймбридж . Жалко за нея, тя никога няма да научи нито тридеседседемдесед, нито неговият велик смисъл за родната политика, икономика и бъдещо обществено развитие. Дали държавата има интерес да задържи тази млада жена, да я провокира да работи и да живее тук? Как ли пък не! На нас ни трябват повече от тези двестапедесет, които под строй отиват и дават гласовете си за правилния човек. Иначе ще настане хаос, ако знаете какво е това... Не, че ако не знаете, няма да настане... 

Което и произведение да беше се паднало, от който и да е автор – бисери на зрелостните изпити щеше да има. Далеч съм от мисълта, че „по наше време беше друго”. И ние изплювахме по някой бисер, и на нас са се смяли... Но в момента, в който и родителите, и „зрелостниците” престанат да разбират кое точно е смешното, протоколи като този от Гент ще се приемат за нещо съвсем в реда на нещата. А тези от нас, които не само знаем що е то преференция, ами смятаме да я употребяваме? Ами освен да си върнем в първи клас, да научим правилните числа и правилните хора, друго не ни остава. Какво бих могла да направя аз, с моята нещастна бюлетина и още по- нещастна грамотност, срещу величието на тридеседседемдесед? 

Текстът е публикуван в сп. Тема

Саркастична миниатюра

От хрупкавите мигли на деня
се рони саркастичен нихилизъм.
Интимната ми лирика умря
защото я кръстосах с нелогизъм.

От бледите ръце на вечерта
се скъса гръм и плисна дъжд пороен.
Интимно повечеряхме. Отвън
сарказмът ми заспиваше спокоен.

Свободата ми

Свободата ми, милата, кърпи чорапи.

И избира по- здрави конци.

Случва се на разсъмване да се разклати.

Случва се и привечер да нагорчи.

Свободата ми, скъпата, трудно решава:

Пусто или Празно? Тъмнина или Мрак?

Тихо избухва, когато вземат

че незаслужено ѝ подложат крак...

Свободата ми, малката, бавно слиза

от разрушената си камбанария

и си купува въже. Защо ѝ е?

Нямам представа, не мога да скрия...

Относно Сена

Някой каза, че в утрините си Сена е бяла –

като сол.

Като вчерашна пепел.

Като скритият цвят на косата ми.

Като камък, изсушен от подхвърляне.

Като липса, която не съм осъзнала.

Като грешна и крива пътека в мъглата...

И чак после, в деня, става друга.

От думи,

от сълзи, които се хвърлят през моста,

от облаци и от вино...

От себе си свечерява в прозрачно до розово...

Мътно розово, като пепел от нещастни цветя.

Отминава нататък различна,

до плач. До удавяне в мътното.

Нарисувано – тебеширена, Тя....

Казвам ти, сутрин съм неочаквано бяла.

Обичам. Прощавам.

Дори поздравявам на френски.

Побирам се в ерозиралите си брегове.

Не шумя – тихо плискам води и раздавам...

И чак после, в деня, ставам друга.

И преди да ми е хрумнало да полетя

свечерявам безропотно. Свечерявам до розово.

И се нося като пепел от нещастни цветя...

Златният заек

Бай Жижо беше странен човек. Трудно можеше да се каже какво му е в главата, пък на душата – съвсем. Едно време майка му го наричаше Жижо – на галено, от Георги, защото смяташе, че така повече му отива, и че Георги е твърде сериозно име за такова унесено в добрина дете. Така му остана име за цял живот. С годините към детското умалително име се прибави едно „Бай“, от уважение към белите му коси и към странностите в характера му, та съчетанието стана съвсем като за него. А странности имаше - например, излиза бай Жижо из гората за гъби, и изведнъж забравя за гъбите, сяда на поляна, зазяпва се в небето през клоните на дърветата и зяпа по облаците додето притъмнее. Чак тогава се усеща, че пак ще се прибира без гъби. Или захване да си говори с птиците, а те сякаш го разбират и му отвръщат.Или пък погледне към ясното небе, и рече „Аз ще взема да се прибирам, че ей-сега ще завали!“ - и наистина вземе, че се изсипе дъжд като из ведро... Ей такива едни – не можеш да разбереш дали го прави случайно, или защото нещо го е стегнало, или си е такъв по природа.

Една съботна сутрин Бай Жижо и Пънчето решиха да излязат из гората за мечи лук, много бил полезен. То полезността не се знае точно колко е, но е много вкусен в салата, та затова... Пънчето, както си подсказва и името му, повървя, повървя, пък започна да се оглежда за пънче, да поседне. Като поседнаха, починаха и попушиха, захванаха един разговор, дето никога преди не беше им идвал наум.

- Представяш ли си, бае Жижо, сега от ей- оня храст да изскочи златния заек, и ние с тебе вземем, че го хванем – рече Пънчето ни в клин, ни в ръкав.
- Е? - отвърна събеседникът му, сякаш това би било съвсем нормално събитие.
- Е, ти какво например ще си пожелаеш?Нали има приказка за златната рибка, дето като я хванеш, изпълнява три желания? Ние, като не ходим за риба, в гората можем да срещнем златния заек, и той да ни изпълни... - обясни идеята Пънчето. - Ама те питам, ти какво например ще поискаш?

Бай Жижо се замисли, загледа се към върховете на дърветата и към небето над тях.

- Сякаш бих си пожелал най- вече да спрат да секат гората... - рече той. Наистина, в последните години доста оредя тяхната гора, сечища изникваха, трупи се товареха в тъмна доба и се караха незнайно къде...
- Ти пък! - изгледа го Пънчето. - Поискай нещо за себе си. Ама ти наистина не я знаеш приказката за рибата, а? Рибаря поискал къща, жена, богатство...
- Знам я – кротко каза бай Жижо и плю презрително в ланшната шума. - И като поискал,какво? Получил– и пак същото...
- Не е така, бае Жижо! - скочи Пънчето, сякаш защитаваше най- съкровенната идея в живота си. - Всичко е както си го направиш сам. Само веднъж да получиш шанс... Само от тебе зависи, от собствените ти сили и идеи...
- Ти тия ги разправяй на гаргите! - поклати глава бай Жижо. - Що не поискаш децата ти да се върнат от чужбината?
- Не е честно! - наведе глава Пънчето и седна обратно. Децата му живееха от години далеч, не беше ги виждал, в последните три- четири години не бяха пращали и снимки... А така му се искаше да поиграе с внуци, да поспори със синове, да се усмихне на дъщеря си...
- Че кой пък ти говори за честност? - учуди се бай Жижо. - Ти го захвана тоя разговор, и аз ще ти кажа моето казване. Като хванем златния заек, ще го пуснем така или иначе. Какво да му поискам? Да се върне синът – какво ще прави тук, как ще живее, какво ще работи? Не, че не искам да се върне, но повече искам да е добре. Къща да поискам – ами кой ще плаща данъци, кой ще я гледа тая къща и как ще се поддържа? Богатство не ми трябва – хем ще ме ограбят, хем ще ме мразят и ще ми завиждат. Ако поискам кола – ще се строши по пътищата, или някой пиян ще мине през мен. Може да поискам да съм здрав, ама защо ми е да стоя да подпирам света и да гледам отвисоко чуждите болежки? Жена да поискам – моята Гергана си беше добра, ама си отиде. Да тръгна да я връщам от мъртвите, само да я ядосвам? Власт да поискам – на един с власт се падат поне десет, които искат да му я отнемат. И защо ми е всяка минута да се чудя как да се опазя от врагове? Бързаш, Пънче, желаеш, трупаш, пък после се чудиш къде да дяваш натрупаното...

Пънчето се умълча. Сякаш правилно говореше бай Жижо, но на Пънчето все му се искаше да си поиска нещо от златния заек. А излиза, че няма какво – каквото и да поиска, или ще навлече по- големи беди, или без време ще се затрие...

- Ще си поискам да спрат да секат гората! - отсече Пънчето и се загледа заедно с бай Жижо към върховете на дърветата. - Точно това ще си поискам, и нищо друго! Само да го хванем тоя златен заек...

Текстът е публикуван в сп. "Тема"

Двор

Това пространство вече не е двор,

отдавна вече не очаква никой.

Дърветата погребват в него взор,

а ниските треви крещят: „Не викай!“

Това пространство помни моя смях,

и затова обича тишината.

Живяла ли съм? Помня, че живях,

преди да стана чужда на земята.

На ореха е вързана една

измислена за мен щастлива люлка.

Над нея се люлее синева,

а долу спи изпусната светулка...

Това пространство е ограничено

от призрака на дом, зарит в листата,

от болката, която хлипа в мене -

защото исках някой да ме чака.

Рехаво

Детски смях се люлее на сребърна люлка...

Не ми е весело, слънце, не ми е...

Не се научих какво ме прави силна

и какво иска просто да ме убие.

Детски смях плете утро от цъфнали клони.

И дано слънцето да се задържи!

Сериозно ли от кал сме направени, Господи,

и защо си замесил в калта и лъжи?

Детски смях накипява в тревата пред мръкнало.

На съседната улица плаче луна.

Сплитам рехав живот от неслучени сънища

и разплитам надежди – една по една...

Балчик

Рано или късно
всички стръмни улици
извират от белия камък
и се вливат без памет в морето.
Рано е.
Слънчогледите още
не знаят какво са,
и какво им тежи,
и какво е отнето...
Рано е.
И дъхът на смокините
още не се е наситил
с топлия смях на морето,
с надеждите ни разбити.
Рано е.
Както жеравите ще си заминете,
както тях ще се върнете после
по следите си...
Ще е късно.
Сърцето на слънцето
ще се загуби зад слънчогледите.
Вятърът ще мирише на мокър варовик
и ще носи спомени - колкото може.
И е късно да се науча тепърва
да плача,
да те чакам,
или да те изгарям на клада...
Както жеравите ще си замина...
Ти ще ме чакаш ли
да се върна в ада?

Трамвайна история

Трамваят е капсула, която преминава през града. В нея има от всичко по малко - добрина и делнична заядливост, умора и детско любопитство, тъга и безразличие, картини и драсканици... Човекът споделя ограниченото си пространство с други хора и това не е щедрост, а начин на придвижване. Или сцена - за онази самотна жена, която търси внимание. Или възможност - за възрастния господин, който иска да бъде оценен. Или поредното шумно място за разглеждане - за детето. Или просто начин на придвижване - за коминочистачът до мен...

Трябваше да започна с това, че до мен днес седи коминочистач. Дребен човечец с черно малко личице, което изглежда още по-малко под шапката. Очите му светят от смях. Държи пред себе си рошава черна четка. Седи спокойно, гледа през прозореца и съзнателно не се обръща към хората, които го оглеждат с любопитство. Тъкмо се питам дали ще е много невъзпитано, ако съвсем лекичко го пипна по рамото, и той - сякаш е прочел мислите ми - внимателно допира показалец до моето рамо и се усмихва широко. Коминочистачът ми подари малко късмет от върха на показалеца си!...

От автогарата се качва възрастна жена с хиляди чанти, торби и торбички. Току-що е слязла от автобуса, който докарва енергични възрастни жени от близките до София села.

- Ма що не помагате, помогнете де! - заявява тя на висок глас, убедена, че е в правото си да получи помощ. - Момче, хайде де, направи място, че виж - права не мога да стоя...

„Момчето“ на видима възраст около 50 години, разбира се, отстъпва мястото си. Сигурна съм, че наум се пита как, като „права не може да стои“, е пренесла тия всичките торби и торбички кой знае откъде. Възцарява се неловко мълчание, докато жената подреди около себе си всичкия си багаж, без да смачка краката на близкостоящите и без да възникне опасност торбите да се разсипят. От едната торба стърчат пера зелен лук, ръкав от плетена дрешка и китка поомачкани градински цветя, прилежно загънати в стар вестник.

- Бабо, добре ли беше на село? - пита „момчето“.

- Ааа, много добре, сине! - сякаш само този въпрос е чакала, бабата се втурва да обяснява. -

Друго е на село! Всииичко почна вече да се показва. Тук - лучец, там - копривка... Въздухът чииист, не е като тука. Водичката и тя чиииста, право от планината слиза. Животинките се обаждат час по час, цветенцата по градинката се събуждат. Мене там си ми е животът...

- Ами като е така, защо не си стоиш на село? - пита „момчето“ и в гласа му вече няма и следа от добронамерен смях. За сметка на това ние, неволните слушатели на разговора, се чудим къде да скрием усмивките си. Бабата замлъква и обидено се обръща към прозореца, като придърпва торбите по-близо до себе си.

- Гуспужа, да не се обидиш! - казва жизнерадостно дядото, който седи зад нея. – Те, младите, мислят, че само за тях е градът, ама не е така. Нали? Аз пък го харесвам града, откак съм дошел през 62-ра, все го харесвам. Ако ти духа от прозореца, да го дръпна? Или ти е задушно и на тебе?

Бабата обаче е много сърдите и въобще не отговаря. Или пък 62-ра не е била добра година за нея и не й се иска да си припомня.

Вече сме в центъра. Пъстра група почитатели на Кришна подскачат, въртят се и пеят на тротоара. До тях майки с колички чакат светофара да светне зелено и да пресекат булеварда. А ние с коминочистача продължаваме в нашата капсула, която си има свои правила и измерения.

- Аз ще взема да отида при тях... - казва ми коминочистачът дълбокомислено. Виждам, че гледа разнородната група, която тъкмо пресича булеварда, но не знам дали има предвид майките или кришнарите. Всеки има нужда от още малко късмет...

- Добре... - съгласявам се аз, защото няма как да не се съглася, и добавям:

- Приятен ден!

- Ами да! Задължително! - усмихва се той. Фигурката му се изгубва зад торбите с пресен лук, електронната книга на студентката до вратата и широките рамене на младежа със спортен сак на рамо.

„Всеки с неволите си, и аз - с моите“ - казвам си наум и едва дочаквам последната спирка. Капсулата се отваря и изсипва в наситения разтвор от градска забързаност своето съдържимо. И ние - сърдитата баба, „момчето“ с чувство за хумор, студентката, жизнерадостният дядо, всички се втурваме презглава да правим деня си приятен, при това задължително. Или просто да употребяваме късмета, който сме получили от върха на показалеца на един малък черен коминочистач. Защото не се случват всеки ден такива подаръци...

Текстът е публикуван в списание "Тема"

Видове любов

Обич моя, 

уморена до мълчаливост,
нека да поседя до тебе в тъмното.
Уж няма причина да ми е сиво,
уж има толкова часове до съмнало…

Аз не празнувам онази любов,
дето бързо притичва по вените,
и дори не помни песните
на русалките и на сирените…

Не празнувам и онази, тежката,
колко два воденични камъка,
дето въздиша горещо
като нощна пеперуда на пламъка.

Все пак, можем да вдигнем чаши
за топлината в празните си ръце,
и за онази любов, която
тупти тихо и равно – като сърце.

Обич моя,
обезверена до безразличие,
имаш ли сили да попразнуваме?
Ще си поделим топлината в тъмното
и ще си вярваме, че съществуваме…   

Стихчето, което получи диплом и поощрение на Тринадесетия национален поетичен конкурс  "Любовта е пиянство или пиянство от любов" - Силистра. 

 

Дороти и асансьорът

„Не искам да вземам властта! - провикна се Дороти - Искам само да взема асансьора!“

Колко ли трябва да му е писнало на човек, за да замени първичното желание за власт с желание за... асансьор?

Човек един асансьор не може да вземе - първо трябва да вземе техник, който да приведе асансьора в действие, и чак после, ако евентуално стане магията, може да се мисли за вземане на асансьор. Подкрепям Дороти, защото не ползвам асансьор, но пък и аз не искам да вземам властта. Кому е притрябвала власт, когато нито има над кого да властваш, нито какво да владееш?

„Искам да взема заплата!“ - викаше в същото време един докаран до безумие работник, чиято заплата се беше загубила в дебрите от непокрити стари задължения на предприятието.

„Искам да взема самолета!“ - яростно крещеше една жена, чиято мечта от съвсем ранна детска възраст вероятно е била да стане камериерка някъде на запад... или на юг.

„Искам да взема лекарство!“ - шепнеше един болен, чиито сили бяха изчерпани, както и клиничната му пътека...

„Искам да взема думата!“ - настояваше един зависим депутат, до който все не стигаше ред.

Взех, че се въодушевих от пролетното слънце и реших и аз да викна: „Искам!...“

- Не сте патриоти вие... - убедено и мъдро, сякаш поставяше диагноза, каза един просяк, когото отминах.

Кога патриотите стават идиоти? Когато поетите като Далчев стават депресанти в очите на идното поколение. Кога революционерите стават терористи? Пак тогава.

Кога революцията става депресия? Е, това вече е свързано с икономическия крах, с безработицата, безперспективността и спекулата, и няма нищо общо с поезията.

И като се огледам – ето ги, навсякъде около мен, всичките заедно: и идиоти, и депресанти, и терористи, и спекуланти, и просяци, и поети... Само дето няма и няма кой да оправи един асансьор в държавно учреждение в центъра на столицата. То пък едно учреждение, то пък една столица, то пък една държава...

Ей- така си замръзна моето „Искам!“, дори не можах да го измисля докрай. Не защото не знам какво е свобода. Не защото не знам дали я искам, или защото не осъзнавам всичката тежест на многобройните й значения. Моята свобода означава ли несвобода за друг? И, ако да, това ли е свободата? Или всичко се свежда само до способността да вербализирам желанията си? Свободата ли е онова неизговорено желание, което пали революциите, или революциите са формата, която приема свободата, когато е пораснала твърде много?

А Дороти не е онази малка авантюристка, която знае къде е страната на Оз. Доколкото знам, не познава магьосници, но има достатъчно обувки в рубинов цвят. Дороти е от онези обикновени жени, които сутрин отиват на работа, през деня си вършат работата съвестно и вечер се прибират уморени до смърт, за да кажат „Здрасти“ на децата си. Тя умее да е щастлива – от работата си, от децата си, от себе си, от свободата си... И най-вече от малки, с нищо незаменими красоти – като мокри листа в късна есен, или подранили кокичета напролет. Дороти взема думата винаги, когато има какво да каже. Взема самолет, когато реши да провери какъв е вкусът на времето. Взема и заплата, и лекарства, но това вече са битовизми. Веднъж, когато взе самолет с цел да се самопочерпи със сок от нар по безповод на един средиземноморски остров, Дороти попадна на тясна и стръмна уличка. Беше идеален слънчев ден, а от двете страни на уличката имаше двуетажни къщички, чиито прозорци, прагове и входни врати бяха боядисани в лазурносиньо. По прозорците и стъпалата цъфтяха цветя и ухаеше неповторимо, защото уличката водеше до лазурносиньото море. Дороти се запита дали обитателите й групово се предпазват от „лоши очи“, или просто обичат синия цвят. После погледна с най-добрите си очи и намери малко кафене, в което да изпие своя сок от нар. Тогава се случи: съчетанието на лазурносиньо с лазурносиньо изпи въпросите, които вече нямаха нужда от отговор и Дороти беше свободна – от желания и от действия, от възможности и от вероятности.

Когато си тръгна от вълшебното място, в нея, разбира се, пак нахлуха старите усещания за съмнения, несвободи, възможни и невъзможни революции и жертви...

Помежду една моментна синя почивка и една поредна революция, Дороти направи инвентаризация на желанията, жертвите и революциите си. И извика с всичката сила, която носеше в рубинените си обувки и в свободното си (понякога) сърце:

„Не искам да вземам властта! Искам само да взема асансьора!“

Текстът е публикуван в сп. Тема

Хвърлен камък / Hvurlen kamuk _26.02.2014г І Диана Юсколова

Hvurlen kamuk / Хвърлен камък - Чакълчета, 19.02.2014 Диана Юсколова

Лидерът

Стоя отстрани на безопасно разстояние и наблюдавам нашето малко съобщество – социализираме се, употребяваме времето си пълноценно, усъвършенстваме комуникативните си умения, кипим от емоции... Такива сме си ние, продуктите на цивилизацията, умеем да се закрепяме на най- високото стъпало на разума, дори понякога действията ни да изглеждат напълно лишени от логика. Различни сме, но разликите ни сближават. Най- важното е, че отдавна сме преодоляли силата на естествения подбор и съществуваме въпреки него.

Ако се загледа внимателно човек, веднага ще забележи кой е лидерът. Не съм аз – аз съм този, който обича да открива света сам и не му пука дали някой го следва. Това е най- безопасната и сигурна стратегия за съществуване, независимо какво смятат учените. Още не съм решил дали въобще някога ще поискам да деля откритията си с някого. Имам си свои правила и си ги спазвам, когато искам. С лидера нещата стоят по друг начин – около него винаги има поне трима желаещи да спазват неговите правила, дори те да са напълно безсмислени. Винаги му се налага да оставя трохи за последователите си, но явно повече му харесва това, че въобще има последователи. А правилата му – не съм склонен да се определям като опозиция, но има някои наистина тъпи... Сигурно са прави онези, които мислят, че лидерските качества и умения не могат да се усвоят, а човек се ражда с тях. Мисля, че един „обучен“ лидер е като левичар, когото са научили да работи с дясната ръка – винаги инстинктивно ще се опитва да направи нещата по своя начин. Нашият лидер обаче не е от „обучените“, той е роден такъв. Толерантността ми започва да се развива в момента, в който осъзнавам, че не го обвинявам за това.

Моята работа е да съм умен – защото съм си такъв, и това не изисква кой знае какви усилия от моя страна. Неговата работа е да води хората, да дава интересни идеи, да мисли перспективно, да е смел и дързък, да поема рискове и отговорности... Освен това задължително трябва да изглежда перфектно, дори да се е наакал. Лидерът, за разлика от мен, непрекъснато се опитва да се хареса на всички. Всъщност, не му е много трудно, така както на мен не ми е трудно да съм умен. Той е забавен, лъже перфектно и никой не би се усъмнил в него, защото е толкова, толкова самоуверен. Умее да прави комплименти, когато се налага. Умее да пророни някоя сантиментална сълза, ако положението стане твърде напечено. Умее да накара хората да вярват, че е наистина прав. Има моменти, в които дори аз не бих посмял да се усъмня в неговата правота. Но правотата сама по себе си нищо не значи.

В момента лидерът строи път. Не му се получава много добре, защото върши всичко по своите си правила и не взема под внимание експертното ми мнение, но за мен няма значение, аз наблюдавам от безопасния ъгъл. Двама-трима от привържениците му помагат, останалите се радват. Накрая лидерът е горд със свършената работа и се оттегля на заслужена почивка. Разбира се, веднага пристига опозицията, превзема всичко, което става за превземане и започва ремонт на пътя. Лидерът наблюдава отстрани заедно с мен. Направо е бесен, но не смее да го признае от дипломатичност. Съветвам го да влезе в коалиция и да привлече нови привърженици, за да победи опозицията и да си върне пътя. Той е обнадежден, води преговори, усмихва се с най- чаровната си усмивка, предлага щедро бонуси и постове... Вярват му – в сравнение с опозиционния лидер той е по-красив, обещава повече, а най- вече блести с безкрайната си увереност в собствената правота. Такъв лидер просто не може да не изведе съобществото ни до мечтаното от всички светло бъдеще. Такъв лидер с едно мигване може да построи мечтания път.

Лошо. Опозиционният лидер също е взел мерки. Предстои грозна компроматна война, а може да се стигне и до открити сблъсъци. Напрежението се изостря, силовите структури за опазване на реда вземат спешни мерки. Опозиционният лидер хулиганства, демонстрира мускули и никакво желание за консунсус. Нашият лидер е на път да употреби сантименталните сълзи като оръжие за масово поразяване.

За съжаление, точно в този момент ме вземат от детската градина и не мога да проследя пряко развоя на драматичните събития. Строго секретна информация е, че камионът, за който е предназначен новия път, е мой, градинския Дядо Коледа ми го донесе. Това не би трябвало да има значение, но може да се използва от недоброжелатели - един вид, заради тебе, и твоят камион, и това, че ти е нужен път... Жалко, че ще трябва да чакам още един.

Утре всичко ще започне отначало – от строеж на път и сключване на коалиции.

Лидерът, разбира се, ще е същият.

Аз, разбира се, ще наблюдавам отстрани.

Текстът е публикуван в сп. Тема

Лебедова полупесен

Тази зима – белоока и белопръста

раздипли тънък лед по гърба на морето,

а гладните очи на лебедите

се напълниха със сълзи – и ето,

нехармонични и неромантични

телата им преодоляват студения пясък,

а в толкова белите им шии

няма място за песен,

няма място за крясък...

И точно тези безгласи птици

ми напомниха как те обичам -

както ледът обича своята зима,

както морето обича своя бряг...

Ако ти си светлата ми половина,

нека не съм най- тъмния ти мрак!

Или

Ти не си – или ти си

оня крясък на сова,

който блъсна душата ми

в почернелите клони.

Аз не съм – или аз съм

сълзата в окото ти,

дето много внимаваш

да не се отрони...

Ти не си – или ти си

оня студен вятър,

с който в себе си се завърна

необичана зима.

Аз не съм – или аз съм

друга дума за болка.

Или болка за друга дума.

Или просто болка – необяснима.

Опит за опитване

Уважаеми,

Този разговор вече е записан с цел подобряване качеството на обслужване на нечии лични интереси, възможни бъдещи ползи за националната сигурност и разведряване на международното положение, което тази сутрин, между другото, е ведро.

Разбираме Вашето желание да получавате информация за стоки, услуги и всичко, от което не разбирате, и сме на Ваше разположение по всяко време. За нас е особено важно да сте наш доволен или недоволен, но клиент. Единствено с цел да сме полезни, Ви информираме, че за да достигнете до ниво на развитие, което позволява задаването на въпроси, всичките Ви други потребности трябва да са задоволени. Преди да Ви потрябва знание за каквото и да е, имате нужда от храна, вода, сън, здраве и секс, а също от безопасност и сигурност.

Ако изведнъж сте се присетили, че имате необходимост от задоволяване на някоя от тези базови потребности, моля, прекъснете връзката още сега, и задоволете базовите си потребности.

Преди да продължите с опита да получите информация, погледнете в хладилника си и в кутията си за хляб, след което проверете цвета на водата, която тече от чешмата Ви. Уверете се, че притежавате здравна книжка, здрави зъби и здрави нерви. Междувременно се опитайте да намерите общ език с лице, с което имате желание да правите секс. Тъй като безопасността и сигурността изобщо не зависят от вас, просто се огледайте и ще разберете, че няма никакъв смисъл да търсите информация за каквото и да е.

Ние сме убедени, че знаете, но все пак сме длъжни да Ви напомним, че човекът, дори и българинът, има потребност от принадлежност, преди да достигне до идеята, че му е нужна информация. Ако принадлежите към семейство или общност, Ви предлагаме да проверите дали всички членове са все още в страната, в добро здравословно състояние и на разположение за допълнителна проверка при необходимост. Възможно е да няма необходимост, а само допълнителна проверка с цел сверяване на предизборни списъци, издирване на длъжници, или издирване на успели роднини в чужбина. Уверете се, че все още принадлежите не само към група в социална мрежа, а към реално съобщество от живи хора.

Ако казаното дотук не Ви е достатъчно, за да се откажете от идеята да задавате въпроси, ще използваме повода на Вашето обаждане да Ви напомним, че имате потребност от неща като социален статус, самоуважение и реализация в професията. Неминуемо притежавате социален статус, или поне статус в социална мрежа, но ако смятате, че самоуважението и реализацията Ви са на необходимото ниво, бихме предложили консултация със специалист по съответната клинична пътека (Намерихте си здравната книжка, нали?). Разбира се, възможно е и да притежавате някакво самоуважение и да сте постигнали известна професионална реализация, но обективното наблюдение на ситуацията показва, че една съществена част от населението има доста неточно и абстрактно понятие за самоуважението, и минимални критерии за професионална реализация. Ако не знаете какво е обективно наблюдение, моля, прекъснете разговора, тъй като машината не е програмирана да ползва педагогически похвати, и престанете да си въобразявате, че можете да питате.

Бихме искали да Ви уведомим, че даването на конкретен, ясен и точен отговор категорично противоречи на дългогодишната традиция, установена в държавата. Съответно нарушаването на традицията би могло да се третира като заплаха за националната сигурност, а в случай, че деянието се повтаря, би могло да се третира и като акт на тероризъм. Естествено, такова деяние се преследва от закона с цялата му строгост.

В случай, че вече не си спомняте какво точно искахте да попитате, натиснете някой бутон, или прекъснете разговора.

В случай, че си спомняте, но вече нямате желание да питате каквото и да е, натиснете друг бутон, или прекъснете разговора.

Ако все пак и въпреки всичко желаете да зададете въпрос, моля, изчакайте. Разговорът рано или късно ще прекъсне сам.

Сърдечни благодарности затова, че опитахте да се опитате!

Опитайте пак!

Очакваме Ви!

Текстът е публикуван в сп. Тема