Усмивката

Докато слушам как ръжда разяжда ключалката и прах се трупа върху клепачите ми, една мисъл не ми дава покой: хората съумяват да напишат цели томове за щастието, за това какво е щастие, как да го постигнем в най- кратки срокове, как да го съхраним в стерилна среда за вечни времена и как да го употребяваме правилно и по предназначение... а аз? Не може да се каже, че съм нещастна, но и от успех и равновесие съм на светлинни години разстояние...

Още щом утрото с трясък се стовари на балкона, се втурвам да търся литература, която да ми разясни на човешки език що е то щастие според умните и успелите хора, и да запълня зловещо зеещата дупка. А то – литератури да искаш! Само дето, чудна работа, всички капацитети в областта се намират поне през един океан от мен. Всички щастливи, успешни, хармонични и равновесни личности ли са американци, или се намират и британци, питам се?

След цял ден четене на красиви гланцови книги се чувствам като превтасал хляб – т.е. идва ми в повече. Възможно ли е усмивката и вербализирането на положителни емоции да работят само извън нашата държава? От друга страна, задълбочаването и „предъвкването” на проблеми е погрешен подход, което твърдо би трябвало да значи, че не бива да ми пука! Отдавна подозирах, че всичко се свежда до простия, добър, стар непукизъм... То не, че аз съм кой знае колко чувствителна, защото и да ми пука, и да ми трещи – каквото има да става, става...  

Решавам да последвам светлия пример на успелите, и започвам да се усмихвам убедено, хармоничнои положително. Отначало плахо, после все по- уверено: на хората в трамвая, на тези по улицата, на тези в магазина... Разбираемо е, че срещам предпазливи погледи, които питат дали съм с всичкия си. Разбираемо е също, че ефектът от това упражнение е по- скоро отрицателен, но аз твърдо съм решила да преобърна живота си с щастието нагоре и затова гледам позитивно дори когато просякът, на когото се усмихвам състрадателно, вика след мен: „Хилиш ли се, а? Що се хилиш, ма, много ли ти е весело...”. Е, викам си, чак пък много... чак пък да ми е весело... рано е още...

Пазарувам. Усмихвам се, нищо, че не ми отвръщат. Понеже не бива да повтаряме старите грешки, не купувам кренвирши. Затварям очи и хармонично и равновесно избирам сирене.С всички сили вярвам, че то няма да се превърне в мармалад до в къщи. Прибирам се. Не гледам „ДокторХаус” и аргументираната му мизантропия, а бързам да си легна, за да съкратя времето до пристигането на щастието.

До сега не бях се сетила да вярвам в себе си и в положителното отношение на вселената към мен. Ровя в паметта си, за да се сетя за нещо потвърждаващо това отношение. Например, как след като осем години бях безработна, изведнъж си намерих работа... Или как точно тогава мъжът ми си намери трета работа и платихме парното... Или как бях харесала една зелена рокля, която знаех, че не мога да си позволя, а когато отидох в магазина Вселената се беше намесила и точно тази рокля я бяха купили... Ей- такива едни дребни вселенски помощи, които досега не оценявах подобаващо.Само не знам защо въпреки силата на мисълта ми вселената не разтоварва малко положителни мисли във вид на асфалт пред блока и не запълни дупките, които така позитивно ми трошат колата. В подсъзнанието ми изниква дилема от преди няколко месеца: съседката си купи евтин уред – не защото искаше да се запали, а защото искаше се стопли. С много позитивизъм го употребяваше, дълбоко и искрено вярваше в него,  но той все пак запали балатума. Та се чудех, дали е бил недостатъчен позитивизма й, или вселената редовно не си мие ушите?

Докато слушам как ръждата се разпространява от ключалката към арматурата на панелния ни блок, разбирам, че позитивизмът ми е отпътувал с нощния влак,колкото и неоправдан да е рискът от такова начинание. С трясък на балкона се стоварваполунощ, а лицето ми е застинало в усмивка, която упорито, фалшиво и чуждоезично ми повтаря: „Първо правило: Усмихвай се!...” . Дали е разрешено в тъмното да престана да се хиля идиотски, или това ще обърка вселенските планове за мен? „Да не си посмяла! – предупреждава ме алармата на часовника – Спреш ли да се усмихваш – край на щастието и започвам да крещя с всички сили!”. И аз се усмихвам, какво да правя....

Текстът е публикуван в сп. Тема