Окото на бурята

/на мама, която ме чака/



Още искам да стъпя в окото на бурята -
боса, и с очи като сухо сено - изветрели.
Ще стоя много мирно, и ще бъда зеница
и ще се разширявам, докато светлината ме вземе.

После - няма тъга: топъл хляб, топъл огън,
и /понякога/ цветна дъга край прозореца.
Долу в ниското няма подкрепящо рамо.
Из душата ми ровят полудели светулки.

Все си мислех, че ще има и още за казване,
но окото на бурята тежко премигна.
След секунда ще има място за двама...
Само, моля те, имай търпение, мамо!

Безименно

 Когато тръгвах беше твърде рано.

Прахът от пролетни усмивки тъкмо слягаше.

Безименни, конете ми препуснаха

натам, където пътят жадно бягаше.

Събуждах се, и знаех, че съм жива,

че щастието е за мен измислено.

Конете спряха в овършана нива

и нищо на света не стана смислено.

Безименните ми коне издъхнаха

и яростта ми беше съкрушена,

а кръвните ми връзки се прекъснаха.

Сега съм само смъртно уморена.

Свличане

Свлякох всичките
жалки, дребнави желания
и безсмислено, изтерзано очакване,
неразбраните,
тъмносини послания,
посреднощното ми разплакване...

Като рокля,
докосната от несръчен любовник
държат глезените ми и ме препъват.
Една сламка,
която крепеше удавник
потъва...

Шепоти

Тихия шепот, с който снегът си отива
нищо ново не каза, а слушах внимателно.
Тази пролет косата ми е по- сива,
костите сякаш болят по– осезателно.

Тихият шепот, с който сънят си отива
отброи всеки мизерен остатък от дните.
Сякаш с годините ставам все по- горчива -
така навярно презряват от жажда жените...

Тихия шепот, с който ти си отиваш
казва, че някое „утре” ще бъде различно.
Нещо в очите ти хапе, а ти го скриваш.
Аз пък придърпвам одеялото егоистично.

После оставям на вятъра тихите шепоти:
кой - накъдето поиска, натам да отива.
Вече не помня вкуса на объркани трепети.
Пътят не свършва край мойта ожъната нива.

***

Никога не съм била бряг,
сякаш винаги съм била Реката.
Блъскам се челно в сивия камънак
и нося труповете нататък.

Никога не съм била хоризонт.
Напоявах скучаещите величия
с поводи за неистова омраза.
И после си тръгвах - ничия.

Никога не съм била дом.
Бях само пътя към него.
Пеех песните си шепнешком,
а после мълчахме...Его...