„Добро утро!” щастливо ме поздрави телевизорът. „Добро да е!” , отвърщам аз сънено и започвам да осъзнавам света. Сглобявам си набързо един чаромат и чакам някой да го усети и да се присъедини към мен, за да послушаме заедно приказките на телевизора.
Никой не дойде – сигурно защото прозорците и вратите ми не са просто прозорци и врати, а са добре уплътнени такива... Останах си самичка с чаромата!
В това време Бен Крос ме уведомява, че е от Лондон, поради което му се полага ... всичко. Понеже нищо не е такова, каквото изглежда, нещата се свеждат пак до кредитни карти и приказката ми доскучава. Въпреки, че е рядко забавна и оригинална, стига да не се съпостави с приказката за пандите и тоалетната хартия. Мисля си, какво ли би станало, ако кредитните карти бяха просто кредитни карти, а не начин да прередиш околните с финес? Вероятно нищо, просто светът щеше да е по- прост и разбираем, което не е целта.
Правя си сандвич – обикновен, препечен. Затварям очи (за да вляза напълно в ролята на гризач) и....иииииииииии, не е с кашкаваааал. Нито пък с маслоооо! С извара и червен пипер ееее! И какво от това? И луканката не дрънка, защото въобще я няма, а бих я употребила за мезе на изварата. Поне наденица да имаше, ама - не. „И шо ке праиме сега без наденица???”, питам се аз и чароматът около мен започва да се променя. Неделя е, аз съм сама и безгрижна, и просто се чудя каква магия да си съчиня. Телевизорът тъкмо разказва онази приказка, в която слоницата е женена за стоножка, поради което има прекрасен ароматизатор за въздух. Питам се, дали аз имам нужда от такъв при положение, че мъж ми не е стонож, а аз съм още далеч от габаритите на слоница? Решавам да отворя прозорците, които не са това, което са, и да проветря, за да усетя прясно почистения (за 1 ден) въздух на София. Тази магия обаче не се получава, защото някой не е прибрал прясно събрания боклук и сега се оказва, че контейнерът на отсрещната улица прелива от цветове, аромати и... найлонови пликчета. Може би все пак ще игнорирам факта, че мъж ми не е стонож и ще купя един ароматизатор...
Днес бих могла спонтанно да обявя ден за скоростно почистване на плесенясали мисли. Откраднах идеята от една телевизия, но понеже това е креативна и позитивна идея, съм сигурна, че лицето Анна няма да ми се разсърди. Затова си сглобявам втори чаромат и започвам. След кратко ровене се оказва, че в главата ми има твърде много плесенясали неща, които не могат да бъдат почистени туку-така, защото за целта е нужна сериозна техника, каквато не съм предвидила. Вместо да вземам спонтанни решения, щеше да е по- добре да потърся съдействието на общината и на мобилните групи за почистване по места, но – кой да се сети... Може би, ако тези групи не бяха нещо друго, а групи, които почистват, щеше да е по- чисто? Може би, ако прозорецът ми беше просто прозорец, щеше да е по- лесно? Може би, ако наденицата не беше екзистенциален въпрос, а просто наденица... Или пък ако денят за почистване не беше изключение...
Както и да е, след като явно няма да се почиства, нито пък ще се правят сложни магии, да взема да направя една моя магия. Тя се нарича с гръмкото, френско име „Супа от лапад”. Обичам си я от край време, първо защото я знам от баба ми, и второ, защото кара всички около мен да ме обичат по обяд. Без шоколад, без омекотител, без ароматизатор за въздух, дори без кредитна карта – просто лапад, лук, морков, ориз и застройка. Обаче супата не е просто супа, тя може да бъде и начин да кажеш нещо важно. Например, че все още можеш да готвиш без помощта на лиофилизирани зеленчуци и стабилизатори. Или пък, че много, много ти се иска да те обичат не само по обяд... Само не бива да се прекалява с казването, защото супата може да се пресоли. Тогава ще бъде зле – супата ще си остане просто пресолена супа и всички сложни замисли ще останат в бекграунда. Всичко би могло да е това, което е, но тогава нещата ще са прекалено прости, а явно не това е целта...
