Select Language

Принцове


На дъното на чашата ми плуват
две Пепеляшки, отмъстителна Снежанка
и Спящата красавица – събудена.
А над ръба на чашата е сянка.
В кошмарите ми думите ме мразят
и аз се лутам няма и безпочвена
като обида, хвърлена през прага,
като лъжа, изречена нарочно...
Изглежда, не е било толкоз страшно,
та да поискам да ти го разкажа.
Преструвай се на Принца за домашно!
Така ми липсват принцове в пезажа!....

Смисълът


Грешиш, ако мислиш, че наесен листата
хаотично се хвърлят в тротоарната кал.
Смисълът остава под кафявата маса.
Затаява дъха си и мълчи. Но е цял.
До пролет оцеляват само тънките жилки.
По пътя към себе си между тях се придвижваш.
Тротоарът прилича на костница.
А отдолу е смисълът –
полумъртъв и бос.
Само ти не го виждаш.

Без лято


Не може да е все лято –
не помня някога да се е случвало,
дори в най- лудата ми младост,
дори в сънищата ми беззвучни.

Имам един джоб спомени –
люпя и плюя в страни от пътя.
Поне един е силно отровен.
Два- три за черни дни ще скътам.

Пребродените пътища се натрупаха
под ноктите ми изпотрошени.
Без лято винаги се залутвам –
или пътеките са сгрешени?...

Есенно


Бих ти разказала за есента,
ако имаше какво да се разкаже.
Всичко се свежда до мокри листа
и мъгла – зад душата ми даже.

Вечер костите ми болят объркани
от соления смях на вятъра.
Тротоарите глъхнат разчовъркани.
Въртележките свиват шатъра.

Попих мътния цвят от очите си
преди някоя кула да срине.
Търкулиха се като кестени дните....
И това, Слава Богу, ще мине!...

Повод



Не стъпвай върху спомените ми!  
С тях се завивам,
когато нищо друго не остава.
С тях уморено, призори заспивам,
когато тишината натежава.
Не стъпвай върху тях, ще ми потрябват,
защото другото е многоточие:
насън незнайни пътища ме грабват,
наяве лепна в хаос и безочие.
А есента е повод да се счупя
като пресъхнала и мъртва клонка.
Не мога още лято да си купя –
и станах пак на дните си пионка.
Остана само споменът от вчера,
когато лятото ми се усмихна.
Събудих дух от стара табакера
и в дланите му есента притихна.

Късно

Морето е безкрайно уморено
от шум и смях на приливи и отливи.
Все по- зелено, и все по- студено
морето се затваря. Скърцат покриви.

Смокините разказаха за времето,
което се разпадна из часовника
щом лятото понечи да си тръгне.
Тълкувам чужди сънища в съновника.

Над грапавите улици се будят
пресипнали и все по- хищни гларуси...

Предесенно

По клоните на кестена седяха вещици
и късаха листата пожълтели.
Свариха чай от цветни шумотевици
и пяха до зори фалшиви трели.

Посмях се на обърканата муза,
която някак си ги вдъхновява
и с поглед на осъмнала медуза
поех към есента. Дали съм права?

Нещо друго


Аз съм просто една песъчинка.
Някога може би съм била скала,
а сега вълните ме търкалят.
Безполезна съм – нямам крила.

Аз съм тихия шепот в тревите -  
в най- ниското, близо до корена.
Аз съм хладния дом на мъглите.
Аз съм книга, отдавна затворена.

И когато ме будиш призори,
в оня синкав предутринен мраз,
все пропускаш простата истина:
нещо друго ти трябва, не аз...

За следващия живот


Не знам защо не се сетих навреме,
докато времето беше без значение,
докато делникът само дремеше
на рамото ми като видение.
Можеше да поискам поне веднъж
една шепа звезди заблудени,
светла капка от вчерашен дъжд,
и сърце, изгоряло за мене...
Не поисках.
Оставих ги да изтичат нататък,
а когато ми трябваха, вече ги нямаше.
Не съм знаела, че мигът е толкова кратък,
и че болката от нямане е така голяма...
В следващия живот ще поискам от всичко!
Само дано се досетя навреме -
преди желанието да изтлее самичко,
докато делникът на сянка дреме.

***

Привързах дългия край на деня
за чужда, фалшива усмивка.
Привечер морето позеленя
и замечта за почивка.

Оставих сладко- кисели спомени
сами да крачат по плажа.
Знам, че не знаеш защо мълча
и няма да ти подскажа.

Ти си моето бездънно море,
с което не си говорим.
Лятото думите ни ще събере.
...Кому е нужно да спорим?

Тайна

Не съм ти казвала,
обаче знам
какво живее в оня тъмен ъгъл,
който е вечно прашен, зъл и сам,
а паяк името си е изстъргал.

Не съм ти казвала,
обаче там
на тъмно и студено семки чопли
страхът, че лятото ще си отиде
преди да съм успяла да се стопля...

***


Намерих те
в чашата с тежко, горчиво кафе,
в неполятите кактуси
по балкона.
Разделих
краешника от хляба на две.
Закачих
едно мрънкане на пирона.
Не те чакам,
но кафето ти взе , че изстина,
а в прозореца слезе
една призрачна вечер.
Май поредния кактус
от жажда загина.
И пак те загубих.
Кое време е вече?...

***

Аз съм лятото.
Ясно- синьо изгрявам,
а очите ми зеленеят.
Като житен клас се склонявам.
Като глухарче се пилея.

Ти си лятото.
Огнено- златно залязваш,
от ръцете ти жега лъхва.
Нощем мълнии те прорязват.
Като път пред прага въздъхваш.

Ние сме лятото –
дълга целувка на пясъка.
Една лятна луна търкаляме.
Без да бързаме, просто ей- така
около себе си обикаляме.

Лятото

Лятото слезе
в нивата с малки слънца –
тежко и дълго,
като въздишка по нещо отминало.
Светят лунички
по всичките му лица.
Лятото няма думи,
то помни всичко.
Всяка пътека
през всякоя няма гора,
всяка целувка
под всяка луна пребледняла,
всяка сълза –
като сребърна, дребна пара...
Толкова много лета
съм надживяла...
После навярно
случаен часовник е спрял,
времето срязало всяко въже
и полетяло,
нейде един фар
в солени мечти е умрял...
Само сред нивата
Лятото
без думи пяло...

Сутрин



По пода думи се въргалят –
изобщо не ги помня.
Миризма на кафе обикаля,
тишината тежи огромна...
Опитах се да задържа съня –
беше толкова тих и топъл.
Чуваш ли, как се смее денят?
Сигурна съм, че не е вопъл!
Чувам как тежко отваряш очи
несъбудено и мъгляво.

Чао, тръгвам. Ти си лежи.
Кафето те чака. Вляво.

Грешки на растежа



Не искам да ми показваш посоката,
мога сама.
Сама ще намеря очите на лятото
точно навреме.
И дългия ден ще прекъсна
в мига преди нищото,
а после ще легна в нозете на прилива,
и той ще ме вземе...
Пътеката тръгна нататък,
и бърза без мен.
Намерих очите на лятото –
плачеха есенно.
Денят се преля в нищетата на нищото,
в мрака зелен,
а отлива дръпна следите ми слепи
обратно в огнището.

По коленете ми се затъркаляха грапаво
мъдри, дълбоки, препатили белези.

Все още не искам да ми показваш посоката.
Не съм ли ти казвала, че се научих да падам?
И въпреки, че така и не станах висока,
поне се научих красиво, с усмивка да страдам.

Думите


Прозорците се превърнаха в мокри очи,
дебнат в тъмното за твойте стъпки.
Мракът в далечния ъгъл мълчи.
Така думите стават кръпки :
тишината безкрай изтънява
и нямам с какво да я запълня,
в камината няма жарава,
а пепелта не покълна.
Тогава изсипахме думи –
куп парцалчета разноцветни.
Всичките бяха красиви,
бездушни и безпредметни.

Спомени

-...помниш ли, 
дълго държах ръката ти
в една студена и мрачна пролет...
Помниш ли, някой завиждаха,
други пък ни се радваха,
зелени вълни прииждаха
после бурени се прокрадваха...
 
- ...не помня.
Помня само очите ти
с цвета на силен и топъл чай.
Сладкия дъх на косите ти...
Като че ли беше май?...
Помня, че те обичах
в едни времена отминали.
Друго нищичко не помня.
И всъщност, друго има ли?

Дъждовно


Пътят сменя своята кожа –
сив, по- сив, после най- сив...
Тук дъждът безучастно отмива
счупени сенки в речитатив...
Прах от уморени звезди призори,
от нецъфнали слънчогледи по обяд,
от замръкнали скитници привечер,
и прах от спомени – за късмет...
Пътят пие дъждовните капки
като стара ракия – на глътки.
Мълчаливо, като на бдение -
първо по- малко, за настроение,
после повече, за опиване,
после – все едно, за забравяне.
Всяка глътка е преоткриване.
И е черна – като отравяне.

Пътят тук неусетно чернее –
черен, по- черен, най- черен...
И така до ръба на облака.
После завива. Неверен е...

Нещо в теб

Нещо в теб ми напомня мозайка -
цветни камъни, гладко полирани,
хаотична, безименна шарка...
Красотата е в хаоса, видиш ли...

Нещо в теб ми напомня на птица -
може би липсата на криле,
или просто очаквам да литнеш
и не знам... и не знам накъде...

Нещо в теб ме притегля в дълбокото,
под безумния смях на лятото.
Напомни ми, къде бяхме тръгнали?
Всичко тук ми е непознато!

Нещата, които не са това, което са


„Добро утро!” щастливо ме поздрави телевизорът. „Добро да е!” , отвърщам аз сънено и започвам да осъзнавам света. Сглобявам си набързо един чаромат и чакам някой да го усети и да се присъедини към мен, за да послушаме заедно приказките на телевизора.
Никой не дойде – сигурно защото прозорците и вратите ми не са просто прозорци и врати, а са добре уплътнени такива... Останах си самичка с чаромата!
В това време Бен Крос ме уведомява, че е от Лондон, поради което му се полага ... всичко. Понеже нищо не е такова, каквото изглежда, нещата се свеждат пак до кредитни карти и приказката ми доскучава. Въпреки, че е рядко забавна и оригинална, стига да не се съпостави с приказката за пандите и тоалетната хартия. Мисля си, какво ли би станало, ако кредитните карти бяха просто кредитни карти, а не начин да прередиш околните с финес? Вероятно нищо, просто светът щеше да е по- прост и разбираем, което не е целта.
Правя си сандвич – обикновен, препечен. Затварям очи (за да вляза напълно в ролята на гризач) и....иииииииииии, не е с кашкаваааал. Нито пък с маслоооо! С извара и червен пипер ееее! И какво от това? И луканката не дрънка, защото въобще я няма, а бих я употребила за мезе на изварата. Поне наденица да имаше, ама - не. „И шо ке праиме сега без наденица???”, питам се аз и чароматът около мен започва да се променя. Неделя е, аз съм сама и безгрижна, и просто се чудя каква магия да си съчиня. Телевизорът тъкмо разказва онази приказка, в която слоницата е женена за стоножка, поради което има прекрасен ароматизатор за въздух. Питам се, дали аз имам нужда от такъв при положение, че мъж ми не е стонож, а аз съм още далеч от габаритите на слоница? Решавам да отворя прозорците, които не са това, което са, и да проветря, за да усетя прясно почистения (за 1 ден) въздух на София. Тази магия  обаче не се получава, защото някой не е прибрал прясно събрания боклук и сега се оказва, че контейнерът на отсрещната улица прелива от цветове, аромати и... найлонови пликчета. Може би все пак ще игнорирам факта, че мъж ми не е стонож и ще купя един ароматизатор...
Днес бих могла спонтанно да обявя ден за скоростно почистване на плесенясали мисли. Откраднах идеята от една телевизия, но понеже това е креативна и позитивна идея, съм сигурна, че лицето Анна няма да ми се разсърди. Затова си сглобявам втори чаромат и започвам. След кратко ровене се оказва, че в главата ми има твърде много плесенясали неща, които не могат да бъдат почистени туку-така, защото за целта е нужна сериозна техника, каквато не съм предвидила. Вместо да вземам спонтанни решения, щеше да е по- добре да потърся съдействието на общината и на мобилните групи за почистване по места, но – кой да се сети... Може би, ако тези групи не бяха нещо друго, а групи, които почистват, щеше да е по- чисто? Може би, ако прозорецът ми беше просто прозорец, щеше да е по- лесно? Може би, ако наденицата не беше екзистенциален въпрос, а просто наденица... Или пък ако денят за почистване не беше изключение...
Както и да е, след като явно няма да се почиства, нито пък ще се правят сложни магии, да взема да направя една моя магия. Тя се нарича с гръмкото, френско име „Супа от лапад”. Обичам си я от край време, първо защото я знам от баба ми, и второ, защото кара всички около мен да ме обичат по обяд. Без шоколад, без омекотител, без ароматизатор за въздух, дори без кредитна карта – просто лапад, лук, морков, ориз и застройка. Обаче супата не е просто супа, тя може да бъде и начин да кажеш нещо важно. Например, че все още можеш да готвиш без помощта на лиофилизирани зеленчуци и стабилизатори. Или пък, че много, много ти се иска да те обичат не само по обяд... Само не бива да се прекалява с казването, защото супата може да се пресоли. Тогава ще бъде зле – супата ще си остане просто пресолена супа и всички сложни замисли ще останат в бекграунда. Всичко би могло да е това, което е, но тогава нещата ще са прекалено прости, а явно не това е целта...

„Лоши думи”

Няма „лоши” думи. Има неточни думи, неподходящи, нецензурни, но не и „лоши”. Думите не нараняват, чрез тях наранява този който ги е употребил. Така, че сами по себе си те не са носители на качества и не могат да бъдет „лоши”. Спомних си как преди години ме викнаха в училище на разговор с класната на сина ми, защото той употребявал „лоши” думи. В случая, лошите думи бяха „адски тъпо” и бяха изтърсени по повод песента „Бяла роза”, която се оказала любима на госпожата. Ами... разлика в музикалните предпочитания, какво да се прави :). Но думите не са виновни, за да бъдат обиждани.
Някога, когато бях малка, „лоша” дума беше „полицай”. Ако случайно някой сбърка да я употреби, веднага биваше поправен, защото легитимната и „добра” дума беше „милиционер”. Поне в моето семейство и двете думи бяха от тези, които е по- добре да се избягват (на принципа „Да не чуе дяволът”).  Сега е обратното – „милиционер” е нещо тъпо като социалистическо ченге, а „полицай” е нещо добро и услужливо, при това не винаги тъпо. При цялата тази съществена разлика, остава едно недоразумение : защо „ченге” остава „лоша” дума във всички положения? Може би хората са забравили колко лош може да бъде един милиционер, или пък не са разбрали колко добър може да бъде полицая? „Катаджия” пък е особен вид „ченге” – нито е милиционер, нито „полицай”, той сам по себе си е „лоша” дума.
В този смисъл е и разбирането (и усещането) за думата „продавачка” – обикновено кисела, стипчива и горчива като посолен лимон. Чувах, че имало хора, които са си кръстили дъщерите с това име. Навярно на тях им се е случило нещо прекрасно, но невиждано у нас – някъде го наричат „любезна продавачка”, но на мен това словосъчетание ми е непонятно като замисъл. Нещо подобно, но доста по- категорично, се случва и с думата „депутат” – не обезателно с кисел привкус, по- скоро напълно безвкусна, доста често с натрапчиви, горчиви нотки. Относно „министър” – ами, не мога да определя дали е „добра” или „лоша” дума, това винаги излиза наяве няколко месеца след приключването на мандата. Дори да съм била 100% сигурна, че в случая думата е добра, в последствие излизат далавери, подкупи, корупция, в някой случаи се стига даже до неспасяемо лошата дума „ченге”... И словосъчетанието „държавна администрация” заминава натам и едва ли нещо може да го спаси. Всъщност, в моето битие тази дума присъства в контекста на „тример за нос” – нещо, което вероятно би било полезно някому, ако въобще се досети да го употреби някога. Което, разбира се, не прави непременно „лоши” думите „държавна администрация” и „тример за нос”.  За разлика от „държавна администрация”, думата „държава” е определено „добра”, което се дължи на факта, че по света съществуват още много такива формирования, освен добре познатото на нас. За нечие щастие, те носят полза някъде, някому и за нещо, което прави звученето на думата позитивно и креативно. Навярно трябва да преразгледам вижданията си за „лошите” думи в този смисъл – много е възможно някъде да има положителни примери за  „продавачка”, „полицай”, „депутат”, „министър”... Проблемът е в това, че колкото и да се опитвам да мисля позитивно за думи като „държавна администрация”, те сами като че ли не искат да минат в лагера на „добрите”. Това ме навежда на асоции като „кално блато” – „лошо” словосъчетание, в което сериозно може да се затъне без шанс за измъкване. Не е лесно да се мисли позитивно за „кално” или пък за „блато”. И мислейки за това дали думата определя поведението (от „продавачка” до „министър”), усещам, че има голяма опасност да попадна в кално блато и да определя нещата с „лошото”, безпомощно, но вярно словосъчетание на сина ми : ”Адски тъпо!”.

Суета



Ненаписани стихове
се пилеят по пясъка,
побеляват от сол
и горчат... И горчат!
Суета е – събирам ги,
връщам им блясъка,
после тихо ги моля
да мълчат... Да мълчат!
Побелях като пепел
в студено огнище,
а ръцете ми празни
все болят... и болят...
Суета е – събудих се,
пак нямам нищо...
Ненаписани стихове
си приготвих за път.

Самосъжалително

Понякога е трудно да те обичам –
сякаш тичам по мокри камъни.
Брегът все остава невидим,
а аз съм малко, нещастно човече...
Спирам до тебе тогава,
и чакам да минат вече
мътните води на съмнението,
черните води от забрава,
дори и онези златните
от празни приказки и плява...
Твоята тишина ме плаши
и нямам думи за нея.
Налях тишината в чаши.
Друго какво да налея?
Мислех си, че на този кораб
ние двамата ще сме екипажа...
От самосъжаление забравих
какво всъщност исках да кажа...

Чужда улица

Тази улица е стара и крива,
в тъмнината две локви дебнат,
там, където внезапно завива
един кестен е мълчи враждебно.

Непоръбени, зли тротоари
ме препъват без явна причина...
Тази нощ пролетта ме завари
на чужда улица... И ме подмина.

Разпиляните стихове

Разпиляните стихове
объркано лепнат
по ръцете, по празните листи...
Има мигове, в които
светът се обръща.
А нали всички бяхме артисти?

Разпиляните стихове
прилежно събират
неразказани сънища за неслучени срещи.
И пропуснати мигове...
Толкова мигове -
изиграни, отровени, грешни....

***


Незнайни са онези пътеки,
по които снегът все се връща.
Нищо на света не е случайно –
той подозира, че пак съм същата.


Все така чакам на прозореца,

все така кърпя надеждата,
сама си пия болките,
сама си късам преждата...


Снегът внезапно си тръгва

с крачки широки и мокри...
И облекчено въздъхва
моят препатил, стар покрив. 

***

Знам, че понякога се смее,
защото мрази да плаче.
Тя сякаш в друг свят живее,
там не ме пуска обаче.
Успокоих я : "Обичам те!",
а в очите и буря се мярва...
Тази жена в огледалото
сякаш никога не ми вярва!

Краят на зимата

Днес вятърът остана да нощува
в изпотрошените ми, мокри клони.
Луната се престори, че не чува
и всеки стих от слабост се изрони.

Останките от блудкаво прощаване
оставиха следи в калта на двора.
Не се очаква ново заледяване,
а само лека пролетна умора.

"за преди вечеря"

Зеленото в очите ми не пасна
на снежно- пасторалната картина.
Дали пък рамката не беше тясна,
или защото вън е още зима?

Накрая все пак нещо ще се случи
и някаква усмивка ще намеря.
Човек на всичко може да се учи -
и на усмивка "за преди вечеря"!

Снегът

Снегът е само съвършена липса
на цветове, на топлина, на грешки.
сега нямам какво да ти кажа -
дори думите не звучат човешки.

Нощем ехото замръзва сляпо
под натежала от мисли стряха.
Под снежно- бялото покривало
пътеките ми без дъх умряха...

Кошмари

Луната е неистинска, мъглива.
Сама събира сребърните мрежи
от локвите, от улицата крива,
от моите задъхани копнежи...

Прозорецът не свети – мен ме няма
и вещите ми трупат прах и смисъл.
Луната е пропаднала във яма,
а стиховете друг ги е написал.

В мъглата, дето лепне по пейзажа,
ме чакат две самотни, тъжни гари...
Когато се събудя, ще ти кажа,
че просто съм сънувала кошмари.