Денят на....




Независимото ми Аз завърта ключа на печката, включва котлона и си прави кафе. Завърта крана на водата и си налива вода. Завърта ключа и заключва апартамента си, сгушен в панелната ниша между още четири панелни кутийки – отвсякъде Независими. Завърта хитроумното приспособление, с което затваря и заключва едновременно входната врата зад себе си. Напуска с Независима усмивка между зъбите и се отправя към мястото, определено от някого за празнуване на Независимост.
Въртим се независимо, но празнично - като електрони, насочени от внезапен алтруизъм. Питам се, защо първият паметник на Независимостта беше открит едва преди 3 години? Може би някой е сметнал, че сме започнали безвъзвратно да забравяме същността на понятието, поради което е необходимо да засвидетелстваме в гранитен блок, че все още си спомняме за Нея?
По есенните улици няма движение – освен кварталните нещастни и смачкани чичковци от ъгъла, които употребяват водка с кафето, защото са Независими и могат да си го позволят. Кварталните чичковци не празнуват своята независимост, те я прилагат на практика. Думите, с които потвърждават това ежечасно, не са за пред публика, но причината е времето, резултата от вчерашния мач, политиката, в краен случай –жената или децата... Нецензурните думи са като есенните болежки – винаги има няколко причини за тях, а корените им задължително са в нещо отдавна отминало.
В трамвая е пълно с Независими бабички, които отиват да сверяват цените по пазарите и хипермаркетите, защото е време за промоция, за лютеница, и в допълнение – за Независимост. Щъкат щастливи Независими деца, които размахват знаменца и отиват да посетят някоя сравнително чиста и здрава детска площадка на другия край на града – вероятно с опознавателна цел, за да разберат придружаващите ги родители колко точно е широк света.
И измежду всички тях се пъхам Независимата Аз. Замислих се, кога точно станах Независима? Денят, в който напуснах дома на родителите си изобщо не го помня. Беше вторник – или сряда? Имам бегли спомени за късна делнична вечер, търсене на единствените ми (тогава) официални обувки, такси, което ме чака пред блока, един сак с дрехи, книги и камъни...и факта, че си забравих китарата в хаоса... Изобщо не беше празник, по- скоро се питах със страх какво ще се случи от тук нататък, ще се справя ли, правилно ли постъпвам... Винаги съм смятала, че моментът в който един човек става самостоятелна личност е закономерен и логичен, може би затова съм пропуснала да запомня датата и сега оставам без личен Ден на Независимостта.
Макар че, ако под независимост се разбира, че сама си плащам сметките и обувките... Колкото и да я празнуваме, Независимостта си остава в пожелателно наклонение. Имаше време, в което поривът за независимост се изчерпваше с пътуване „на стоп” до Варна през юли, тесни дънки и дълга коса. После пораснахме и дойде друго време, в което думата „независимост” изобщо изгуби смисъл. Получихме свобода и право на избор, колкото душа поиска – и абсолютна невъзможност те да бъдат употребени по предназначение. Да избереш да си Независим означава да съществуваш съвсем сам в съвсем малък свят, но дори да избереш това, неминуемо ще се появи необходимост да опитомяваш лисици, рози или хора... Мечтаем за нея непрекъснато, и някак все не признаваме, че тя не ни е необходима. Какво бих правила без тоталната ми пристрастеност към децата, родителите, любимите? В обществен план опитите също са жалки: всяка държава празнува свой Ден на независимостта – и накрая какво? Програми за субсидиране, други програми за интегриране, трети програми за подпомагане развитието, та дори спасителни програми... Без тях Независимата държава е наникъде, с тях независимостта изчезва в небитието.
Наскоро научих, че съществува Ден на правото да знам (28.09) – въпреки, че няма ден на възможността да не ме интересува. Има ден на думата “Обичам те” (28.09) и на целувката (06.07) – но някак е пропуснато да се уточни ден на възможността да бъдеш искрен в думи и целувки...
Денят на Независимостта е в пълно противоречие с живота ни в нашето съвместно обществено общежитие. И за съжаление, никога няма да има ден на щастливата зависимост от чуждото щастие...

Публикувано в сп. Тема

Няма коментари:

Публикуване на коментар