Околоколеден Сдух

Беше първият ден от астрономическата зима и Коледния дух отвори очи. После ги отвори по- широко, но не отбеляза промяна и реши пак да ги затвори. Отвори предпазливо лявото, после дясното, но... нямаше промяна – всичко наоколо тънеше в гъста, лепкава, непрогледна и гадна Мъгла.
- Какви са тия глупости? – провикна се ядосано Коледния дух, но понеже беше рано, нямаше кой да му отговори.
- Гъста, непрогледна, лепкава и гадна, веднага се вдигай! – изкомандва Коледния дух, но Мъглата тежеше на мястото си и изобщо не реагира. Всъщност, тя беше доста неразговорлива и не обичаше да споделя причините за своето появяване или вдигане.
- Ако нещата не се променят бързо, ще се сдухам! – рече той на възглавницата си. Тя от своя страна също беше неразговорлива и затова предпочете да се слегне без коментар.
Понеже въпреки Мъглата Коледа наближаваше, Коледният дух стана и си направи кафе. Застана до прозореца и погледна навън, като се надяваше това да оправи настроението му, но докъдето стигаше погледът му, снегът се топеше. Имаше мръсно- сив цвят и зърнесто- фирносана структура, което никак не помагаше за подобряване на ситуацията.
- Има ли поне едно нещо, което да напомня за Коледа тази година? – провикна се ядосано Коледният дух, но мъглата задуши ядосания му глас.
Времето летеше неумолимо и понеже си имаше работа, той се отправи към Града, за да види какво е ПредКоледното Положение. Хората бързаха по мръсните улици, защото беше делник, трамваите закъсняваха ( но не защото вали изненадващ сняг, а защото има Мъгла), изкуствените елхи просветваха в червено и златно и някак странно намирисваха на китайски дракони, а по витрините тъгуваха хиляди некупени подаръци. С една дума – ПредКоледното Положение никакво го нямаше. Коледният дух се завъртя около шапката на една Госпожа и се опита да се вмъкне под нея. Там обаче се беше настанила една дебела, огромна и безнадежна Апатия, която надаваше злокобен писък всеки път, когато нещо друго се опиташе да се вмъкне под шапката. След няколко неуспешни опита, Коледният дух се отказа. Положението беше подобно и в случаите, в които Духът се опитваше да се вмъкне в дебели глави без шапки. Това наистина го натъжи и той започна да се сдухва, уморен от безуспешни опити. Реши да почине малко до една истинска елха, украсена с късчета сребриста мъгла и тук- там остатъци от сняг, но от характерния мирис на мокри иглички му стана още по- тъжно.
- Ето на – сдухах се окончателно! – рече си Коледният дух. – Най- добре ще е да се прибера рано, да изпия нещо против настинка и да заспя пак.
- Ама разбира се, че е най- добре! – каза един сладникав глас и след него от Мъглата изпълзя най- дебелата, огромна и безнадежна Апатия, която Духът можеше да си представи. Тя седна до него и му се усмихна съчувствено. – Хайде, пък догодина лично ще ти изпека меденките и ще ти стопля млякото!
Коледният дух никога не е бил фен на Апатията, но направо нямаше избор. Той се отправи към слегнатата си възглавница и се остави да бъде убеден, че всичко ще е наред... ама друг път...
Така Коледният дух проспа Коледа. Лошото е, че догодина пак ще я проспи. А по- догодина изобщо може да забрави кога точно се явява Коледа. И постепенно от Коледен дух ще се превърне в постоянен, апатичен, мъгливо- фирносан Околоколеден Сдух.
Лоша работа е да се събудиш в Мъгла и да няма кой с една меденка да те почерпи за събуждане...

Южна дъга пред Коледа

Седя в къщи на ниска табуретка и суша мокри документи. През рацете ми минава целият живот на един 80- годишен човек, с когото по принцип не си говорим много. Той ми е свекър и е човекът, чиято къща е напълно унищожена от скорошното наводнение на т.нар. Южна дъга. След като затварям в речниците си мокри здравни и рецептурни книжки, нотариален акт, удостоверение за раждане и прочие “важни” документи, подреждам по дивана якета, пуловери и чорапи. Той седи до печката и мълчаливо ме наблюдава.
- Къщата замръзна, ще се събори – отбелязва бавно.
- Ами замръзнала е, декември месец е...- потвърждавам очевидното, защото просто не знам какво друго да кажа.
- Трябва някой от отговорните лица да дойде, да види... – продължава той.
- Нали дойдоха, видяха... Написаха становище и си отидоха. – пак потвърждавам очевидното, защото друго не мога да направя.
- Да, ама становището е че къщата не става за живеене! Сега какво да правя? Аз я строих тая къща 1954 –та година, синовете ми в нея израснаха! Никога не е имало наводнение, а сега – потоп!
- Виж, през лятото ще я стегнем, ще съберем пари и ще направим ремонт, а до тогава – нищо не може да се направи, освен да ти изсуша пуловерите и здравните книжки. Не се ядосвай, че като вдигнеш кръвното аз какво да те правя?
- Това казвам – отговорните лица нещо трябва да направят, не ти. Ние сме хора обикновени – не разбираме. Има си отговорни лица, ще дойдат, ще вземат отношение...
На това място краткият ни разговор прекъсва, защото аз запалвам цигара и отивам да пуша на прозореца. От една страна – може и да има някакъв смисъл в думите му. Защото наистина все са били дъждове, но такова чудо никога не е било – къщата се напълни с вода до горния ръб на прозорците. Някой трябва да си поеме вината за този резултат. Всяко нещо не е без нищо, гласи любима китайска мъдрост, която е особено актуална за случая. От друга страна, ако тоя човек нямаше син и снаха – кой щеше да се погрижи за него? Той като нищо можеше да се удави, с мокрите си дрехи и обувки ще хване някоя пневмония и кой ще го лекува в тая криза на здравеопазване с неговите 80 години? От трета страна, ако седна да чакам “отговорните лица” – направо мога да се застрелям, защото знам, че нищо няма да направят за него.
Димът от цигарата ми бавно се понася в студената привечер. Ситни, злобни, ледени късчета се въртят из въздуха навън и се опитват да ме накарат да се почувствам празнично – след малко повече от седмица е Коледа.
- Утре сутринта ще ида до общината, да им кажа... – продължава старецът с неговата упорита философия, че “отговорните лица” трябва да поемат отговорност и за него, и за къщата му, и за проваления му живот...
- Какво ще им кажеш? – питам аз от учтивост.
- Ами ще им кажа, че това ако беше станало преди 30 години, до сега някой да е взел отношение. Във ваш`та държава като няма партия да се грижи за народа – ей така ще си коледувам на улицата!
Иде ми да споря, да го пратя в неговата държава от преди 30 години, да му кажа, че човек ако не се погрижи сам за себе си, никой не е длъжен... но не го правя. Не съм от умните, отговорни лица, които определят живота на обикновените хора. Просто сядам на ниската табуретка пред “духалката” и хващам за “раменете” един пуловер...

Паметник

Тази дума идва от “памет” – онази, която пази и добри, и лоши спомени. Тя е непостоянна, но и услужлива, случва се да пропусне неудобен момент, или пък да запечата за вечни времена десет секунди слава. От своя страна паметникът е този, който ще припомни необходимото, когато погледът спре върху него – ако го има.
Виждала съм хиляди паметници. Половината от тях са наистина грозни и безсмислени. Другата половина са просто плочи с надписи – “Еди-кой-си направи тая чешма през Еди-коя си година” и пр.. Има и една отделна категория паметници. Те са наистина малко, но винаги си заслужава да ги погледне човек в очите. Такъв е паметникът на Малката русалка в Копенхаген – за в случай, че нечия памет съвсем неуслужливо е забравила приказката, заедно с любовта и надеждата. Не знам как жителите на Копенхаген никога не са повдигали въпросът “Дали пък да не го разрушим?”.
Аз живея в град, в който има твърде много паметници. Разхождайки се из една градинка, си спомних паметникът на баба Парашкева, който стоеше до люлките. Когато бях дете и играех в тази градинка, питах майка ми защо са сложили този паметник точно тук. Майка ми поглеждаше в страни и отговаряше, че бабата сигурно е обичала да гледа как играят децата. Този паметник отдавна е откраднат и продаден, но едва ли някой страда от липсата му. Най- внушителния паметник в София е издигнат за в случай, че някой си позволи да забрави какво точно е направила Съветската армия от и за България. И той няма да ми липсва. Друг внушителен паметник е онази конструкция пред НДК, която някога наричахме с всякакви имена. Той е посветен всъщност на 1300 – годишнината от създаването на България – навярно за в случай, че някой вземе да забрави кога точно е създадена държавата или факта, че през 1981г. е била чествана такава годишнина. Този паметник ще ми липсва –нямам идея какво друго ще предизвиква такова недоумение всеки път, когато погледът се опита да установи къде точно е паметното в него. Докато ожесточено се спори да останат ли тези паметници, или да се разрушат, времето уталожва страстите.
Комунизма беше тук – такава табелка ми липсва. Не, че има опасност нечия памет да изневери и да пренебрегне тоя факт. Вместо табелка ще получа цял музей, посветен на комунизма. Мога да предложа кофичка от "Снежанка", пионерска и комсомолска значки, крайно любопитен учебник по "Обществознание", характеристиката, в която пише, че съм анархистка, защото пуша и не рецитирам "Добрият ученик"... За съжаление, не мога да предложа хладилник "Зил", защото баща ми още го използва - за шкаф...Знам, че тези неща няма да намерят място в музея - те са моите паметници, които ми помагат да не загубя смисъла. Понеже не са масивни или метални, няма опасност някой да ги предаде на "Вторични суровини", нито пък подлежат на взривяване. Ако имаше начин да игнорирам присъствието им в себе си, бих платила за тяхното унищожаване.
Чудя се какъв паметник биха уважили децата ми – навярно на човекът в палатка, който загуби идеите и идеалите си, или пък на кучето, което лае след заминаващия керван... Аз не употребявам паметниците по предназначение – имам добра памет все още. И наистина предпочитам паметникът на Малката русалка пред всичките костници, мавзолеи, шестоъгълни еди-какво-си и чужди армии... Паметниците би трябвало да се заслужават. Ако не бях получила онази "лоша" характеристика, кой знае какво щеше да излезе от мене...

Денят на....

Първият петък на м. Октомври е международен ден на усмивката. Денят на сърцето е преди това – на 26.09. Има също Ден на правото да знам (28.09) – въпреки, че няма ден на възможността да не ме интересува. Има ден на приятелството (09.06), на думата “Обичам те” (28.09) и на целувката (06.07) – но някак е пропуснато да се уточни ден на възможността да бъдеш искрен в думи, целувки и чувства... Има и ден на грамотността (08.09), на левичарите (13.08), на блондинките (31.05), на красотата (09.09), на морските фарове (20.08), на поезията (21.03) ... Вероятно има още много Международни дни, за които ще научавам с изненада. Последно се изненадах от Световен ден на тоалетната, който се чества на 19.11. Не, че имам нещо против поводът за празник, или пък против тоалетните – не дай, Боже! Имам обаче много против начинът на отбелязване на този светъл ден – организира се трета (!) национална конференция “Toilets.bg”. Форумът ще разисква “позицията и ролята на институциите, бизнеса и обществеността по отношение на обществените тоалетни”, а също и “тенденциите в архитектурата и дизайна по отношение на обществените тоалетни като цяло”. Изобщо, при такова поднасяне на нещата, в един момент човек забравя къде се намира всъщност. В съзнанието ми изникна случка от м. Септември, когато пътувах до един малък град и реших да ползвам по предназначение съответното санитарно помещение на автогарата. Учтива възрастна жена ме погледна сериозно и без никакво чувство за хумор ми отправи категоричен въпрос :”Спешно ли е?”. Отговорих, че не, не е спешно, но ми предстои още път докато стигна до другия край на градчето, така, че би било добре... Жената се смути и се заоправдава :”Ами аз... защото, нали няма вода днеска... та ако не е спешно...”. Естествено, отказах се. И през ум не ми мина да се замисля как е издържана в архитектурно отношение неработещата тоалетна. Другото, което ми изникна в съзнанието, е една чужденка, която преброди геройски тъмния, кален двор на едно заведение, за да стигне до съответното място. Разбира се, скоро се върна разочарована, тъй като “там няма тоалетна, има само дупка”. Та, мисълта ми е, следната: нямам точна идея колко струва една национална конференция, но при всички положения е повече от една тоалетна. Нормално ли е изобщо да разискваме въпроса на високо ниво, да обсъждаме архитектура и дизайн или пък позицията на институциите? С приказки въпросът няма да се реши. Той е проблем като всички други проблеми – решава се с действие. Разбира се, важно е да се признае, че проблем съществува, да се осмисли и признае нуждата от действия за неговото решаване. Дали след три (!) национални конференции на тема “Тоалетни” ще намеря поне едно годно за ползване такова помещение на автогара или ж.п. гара? Нека помисля.... ами, не. Защото тези, които разискват по конференции, не употребяват автогари и ж.п. гари, нито пък техните тоалетни. А обикновените хора са свикнали “Ако не е спешно...” (и ако има вода) да си употребяват домашните “дизайнерски” такива.
Честит ден на... конференциите!

Нещо малко

Не знам какво ми трябва,
но ще е нещо дребно -
нещо, което да грабва,
или пък нещо вълшебно...
Копче за ризата стара?
Трета струна за китара?
Може би малка водка?
Или персийска котка?
Нещо толкова малко,
че може да бъде жалко...

Само, че не знам какво е
и то не може да бъде мое...

Дневен коктейл

Една голяма доза Истина:
без лепкава Доброжелателност,
Романтика на вкус (май повече),
и без утайки от признателност.

Ледът да бъде ситно натрошен,
Спокойствието - щедра доза,
и капчица Късмет - за мен
и всички, за които се тревожа.

Изпих го - и главата ме боли.
Дори във съжаление се хванах!
И не умрях, светът не се смали,
нито пък по- силна станах...

Есенна неделя

Проспах неделята съзнателно –
пак нямаше какво да кажа.
А в тихото иносказателно
мъгла пълзеше из пейзажа.

На ябълки мирише, на канела,
на тъжна, опустяла къща...
Сънувах чудеса в неделя :
че времето назад се връща...

Есенно настроение

...И те изгубих в мократа мъгла,
която есента слепи за мене.
Извиках те по вятъра : "Ела!
Ще обещая светло слънце денем!"

Но утрото в слана ще изгори
остатъка от пурпура и златото,
а привечер студено ще вали...
Как щедро есента оплаква лятото!

Черната котка

Черната котка
в тъмната стая
пристъпва тихо,
неуловимо.
След нея в сенките
сама блуждая...
Все се надявам -
непоправимо.

Черната котка
бавно вечеря -
взех, че и дадох
самотата си.
Нямам представа
какво ще намеря
ако се разровя
в душата си...

Черната котка
сама решава
кога е време
да се намерим.
В тъмната стая
по- топло става :
обичаме се,
не лицемерим...

Погрешно

Някой е написал погрешно

редовете, които се случват :

тиха, студена неделя,

нещата пак се закучват...

Дали ще може за малко

да си получа живота ?

Да хвана стопа за Варна,

да включа автопилота,

да се събудя призори

в пясъчно - златно ложе...


А после да се пречупя,

защото знам, че не може...

Художникът

Художникът рисуваше усмивка –
защото лятото си тръгна без посока,
защото вятърът подгони листите,
а пък реката стана по- дълбока...

Художникът безкрайно се стараеше
да улови момента на усмихване,
в който светлината си играе
на прилив преди тягостно притихване.

Художникът унесено рисуваше,
додето зимата не взе боите му.
Усмивката му се получи тъжна.
И бавно пропълзя в очите му...

Отговор

„Да заминеш” не е просто дума, която по- често се мечтае, отколкото се осъществява. Това е онова тръпчиво желание, което стои в основата на всички ежедневни действия. Пътят е половината от същността ми – изходените сиви шосета, пребродените горски пътеки, и най- вече незнайните, още недокоснати от жадния ми поглед пътища... Всички те носят познатото усещане за свобода, за нещо ново и непознато. Пътят е нещо, което е направено от човек за човека, за да ни свързва и да ни води един към друг. Обичам факта, че зайците и сърните само пресичат човешките пътища - къде ли щях да стигна, ако по пътя се заприказвам с изгубени и тъжни сърни?
Насред път можеш да срещнеш всичко, включително и съдбата си. На път можеш да видиш в човека до себе си нови (или добре забравени стари) неща. Можеш да зададеш верните въпроси и да получиш верните отговори. Можеш и да се отклониш, да се пъхнеш в крайпътните ниви и да прекараш деня в компанията на слънчогледи, а после да продължиш накъдето ти видят очите... Докато пътят ти те изведе някъде, където се чувстваш добре.
Та така, смисълът на цялото това копнежно писание е в простия факт, че това лято няма да пътувам никъде, дори съвсем наблизо. Това ме натъжава и даже малко ме плаши. Сигурно защото е необичайно състояние за мен. „Да заминеш” е начин на мислене, който дава ново начало с всяко връщане... „Да заминеш” не е просто дума, това е постоянен копнеж и в същото време крайна необходимост. Но всичкото това е от лятото, жегата и размекнатият ми мозък...
П.с. Не, не ми се препрочита „По пътя”, по- скоро предпочитам „Спасителя в ръжта”. Не, засега не употребявам наркотици, предпочитам добрата водка с добрата кола и добър лед. Не, не ми се слуша „Бийтълс”, слуша ми се тишината на междуселска пътечка нощно време. Ако въобще може да се приеме, че това е тишина – щурци, птици, дървета и таралежи вдигат шум до бога, а луната крещи с цяло гърло, че още не е време за връщане....

Разпиляване

Ослушах се за стъпките на Лятото,
а чух как пукат крехките му кости,
как светлия му смях заглъхва някъде,
как стават всички отговори прости :

"Защо" е много близо до "безсмислено",
"Кога" е само спомен за безвремие,
"Дали" погрешно просто е измислено -
"Дали" не е въпрос, а е сравнение...

Останахме сами да тръпнем с Лятото,
а костите ни пукаха премазани.
До нас приседна тежко Тишината
и думите се пръснаха неказани...

Мълчанието

Много ме уморява мълчанието. Сигурно защото в него се крие неизвестното. Чудех се, защо хората мълчат дори когато имат какво да кажат ? Простият отговор пак е в неизвестното – или в страха от него. Една арабска поговорка казваше: „ Тревожи се за думите, но не съжалявай за премълчаното”. Сигурно защото мълчанието е удобното, топло местенце, от което всеки може да наблюдава безучастно. То е сигурно, познато, безопасно... Но пък, ако всички наблюдаваме от потайните си, удобни местенца, кой ще дърпа колата нататък?
Децата, от своя страна, не страдат от такива страхове. Тази сутрин в любимия ми трамвай пътуваха татко, майка и малко момченце. Момченцето ближеше стъклото на трамвая и зяпаше околните с дръзки очи. Очаквано – таткото направи забележка. Очаквано – детето не я чу. Таткото повтори забележката. Тогава детето се обърна към него, погледна го намръщено и каза : „ И на тебе мама все ти повтаря да не пишкаш в мивката, а ти не слушаш!” Ах - ах! Таткото се изчерви до корените на косата си! Самоотвержено посрещна смеха в очите на околните и едва дочака трамваят да спре на спирката. Детето беше стиснато за ръчичка и семейството избяга от сподавения смях с облекчение. Почти съм сигурна, че този татко вече ще внимава къде пишка, а на детето ще бъде изнесен урок за това, че не бива да се говорят такива неща пред чужди хора. Това ще е първата крачка към обезличаването на горкото момченце – след години то навярно ще стане мълчалив, затворен човек, който пази мислите от всичко и от всички. Като всички сериозни, големи хора, които внимават какво казват, но два пъти повече внимават какво премълчават. И навярно няма да си спомня тази смешна, трамвайна случка, но тя ще държи основата на неговото мълчание.
И не, че се втурвам презглава да плещя каквото ми падне – просто мразя да имам нещо за казване, а да го пазя от страх, че на някой може и да не се хареса. Може би съм запазила детската си искреност, или пък предпочитам татковците да не пишкат в мивката, дори с цената на това да бъдат злепоставени. Някой има нужда от лъжа – една такава копринена, сатенена, с украса от старо сребро, романтична... Друг има нужда от истина – безпощадна, с прозрачни, студени очи, гладна... Трети има нужда от смях... Ако хората мълчат за всичко, което виждат и усещат, как ще успеят да се насладят на тишината?

Престъпление

Животът увисна в острия край
на тънка и дълга карфица.
Времето спря за следобеден чай,
крясна по мен една птица...

Тревата за миг стана сухо сено
с дъх на прииждаща есен.
Забодох си от пеперуда крило.
...И всъщност, животът е лесен!

Вътрешни причини

"Вътрешните", "собствените" причини са много трудно нещо. Защо съответния човек прави или не прави нещо? Отговора е поради някакви индивидуални потребности. Различните хора имат различни потребности. Става сложно, когато мислиш, че познаваш някой, а изведнъж се окаже, че той има някакви съвсем различни потребности, които са напълно неразбираеми. Понякога дори за самия него.
Вчера видях стар познат - някога беше интересен човек, завърши история с профил средновековие, родителите му бяха от сложния спектър - баща му някога беше зам. министър и те със сестра му бяха "голяма работа". Т.е. това, което този човек е днес, в никой случай не се дължи на социалния статус, образованието, липсата или наличието на условия. Всъщност днес Емо е почти клошар. Ходи безцелно по улиците, няма амбиции, няма перспективи, няма и желания. В къщата си в Княжево се прибира само когато когато вали. Попитах го : "Защо живееш така? Имаш ли нужда от помощ?". Отговорът някакси не ме изненада - човекът каза "За какво помощ? Просто иначе се задушавам. Пък ми се диша още малко...".
Понякога човек вижда в очите на другия, че това и само това е неговият избор, неговият начин на живот и неговият начин на дишане. Мога да съжалявам за избора, който другия е направил, но нищо не ми остава, освен да го приема. Защото колкото и да е абсурден и кошмарен тоя избор според мен - той явно е най- приемливият за другия човек. Някой ден - надявам се да не е скоро - някой ще ми каже, че животът е напуснал Емо. Тогава ще си помисля пак за избора и за дишането. Чудна работа, с всеки свой дъх този човек е щастлив от избора си... Изобщо не знам как го прави.
Всички малко или много се задушаваме в ежедневието, задълженията, монотонността. Просто някой от нас дотолкова се приспособяват към липсата на кислород, че приемат тази липса за нормално състояние. А други се оставят на свободата да ги отнесе в небитието. Кога свободата подлежи на контрол? Колко контрол е нужен, за да остане свободата свобода? Мисля си, че трябва да има някакво междинно състояние. Така мразя "златната среда"! Но явно в нея е ъгълчето за обикновени хора...

Перести облаци

Перести облаци -
не разперени пръсти,
рехаво скрили очите на слънцето,
а птичи пера,
побеляли от взиране,
нарисувани с рошава четка,
разцъфнали...
Перести облаци -
не донесоха дъжд,
нито точна идея за щастие...
Просто чакаха вятъра,
без да търсят разбиране,
без да слагат нарочна отметка,
пресъхнали...