събота, 10 март 2018 г.

Светлината, сенките и момичето


Срещнах я в един черно-бял януарски ден, в типичен градски оазис – малко кафене, в което хората идват с книга или лаптоп. Яна Лозева е почти такава, каквато очаквах - усмихната, загледана в себе си, но в същото време внимателно наблюдаваща другите. И защото се виждаме, докато се гледаме, разговорът ни тръгва сякаш се познаваме отдавна.

Момичето

Яна, която създава прекрасни, вълнуващи, много лични фотографии, е съчетание между момичешка крехкост и устойчива дълбочина – от онези дълбочини, до които се стига с усилие. Опитва се да е перфектна във всичко – и в проекта си „Пряка светлина”, и в бутиковата си книга с фотографии „Дълго лято”, и в работата си за списание „Свема”. 
Когато разказва за себе си, винаги започва от щастливото детство в Любимец – малък, южен град, любим и липсващ. Родена е в края на знаменателната 1989 година и е част от поколението на прехода, попило и ентусиазирания антикомунизъм от началните години, и недоверието, хаоса и страха от последвалите дни. „От една страна ние нямаме нищо общо със социалистическото миналото, а от друга сме свързани с него през накъсаната родова памет и недоразказаните семейни истории.  Трябва да преработим и да осмислим всичко това”, казва Яна. Мисля, че тя го прави през фотографиите си, обърнати и навън, към настоящето и навътре, към миналото.   

Сенките

Яна е завършила фотография в НАТФИЗ след неуспешен опит да учи английска филология. „Просто не беше моето нещо”, казва тя.
Първият ѝ самостоятелен фотографски проект „Пряка светлина” показва особен, дълбок и различен поглед. В него са включени 20 черно-бели фотографии, които разкриват една друга реалност – тази на човека в тълпата. Началото му е поставено в далечната 2010-та, а е завършен през 2014-та – тогава е „узрял”, намерил е своята логика, защото Яна не иска да покаже просто красиви картини, а да намери вътрешния смисъл, който подрежда изображенията в правилния ред.
Да открива красивото в голямата, безразлична столица е все по-трудно. През нейните очи София е грозна, тъжна и нетърпима, без мисъл за своите обитатели. „Съответно хората са нещастни и агресивни. – казва Яна. - А такова съществуване отнема твърде много ресурс, изморява. Понякога ми минават едни „ескейпистки” идеи – да избягам, да се махна, но не знам дали това би проработило за мен. Мисля си, че единственият начин човек да се справи, е да върши това, което може. И да го върши възможно най-добре. Ако просто се откажеш и си тръгнеш – не съм сигурна, че това ще те направи щастлив, и дали ще си начисто със себе си. За съжаление днес неща като съпричастност, разбиране и уважение липсват в обществото. А всеки човек заслужава внимание и разбиране. Когато има внимание, старание – това е някакъв израз на любов. А любовта е най-важна, тя е началната точка...” 

Светлината

Фотографията за Яна е усещане, толкова дълбоко, че не си представя какво би правила, ако не беше фотограф. „Като дете снимах „в захлас” изгреви и залези, кучета и тревички – спомня си тя. – Майка ми се ядосваше, защото всички тези неважни снимки трябва да се проявяват”. Но после получила подарък - малка дигитална камера и нещата застанали по местата си. Малко по-късно осъзнала, че фотографията е онова, което иска да прави цял живот – въпреки, че един художествен фотограф на свободна практика в България никак не осъществява лесно проектите си, нито пък живее лесно. „Не знам дали точно реших да стана фотограф, по-скоро някаква страст градира в мен”,  обобщава тя.
Какво превръща една хубава снимка в художествена фотография? „Това, което е отвъд очевидното. Трябва да има още нещо, което да събужда емоция в зрителя. Трябва да те оставя с въпрос, а не просто да ти казва: „Това е красиво” – обяснява Яна. - Важно е и кой е зрителят. Защото ако имаш някакво знание, може да оцениш техниката, но като емоция съответното изображение да не те развълнува. Според мен дори не подозираме как едно нещо може да ни преобърне понякога... Сега всички снимат и се получава каша от визуални изображения, които сякаш изтощават сетивата - не успяваш да гледаш и да виждаш.”



Фокус

Определят фотографиите на Яна Лозева като вълнуващи, носталгични, тъжни. „Не бих казала, че съм тъжна. Тъгата не е самоцел или някакъв „нарочен дарк”, който върви след мен. В емоцията, която наричаме „тъга”, има нещо по сложно, някакъв втори план. Според мен е най-трудно, но и най-вълнуващо да се снимат хора, защото са живи и имаш страшно много варианти какво да покажеш. Понякога виждаш нещо, което не можеш да запечаташ в момента, друг път имаш за човека усещане, до което не можеш да стигнеш. Ако усетя, че човекът срещу мен се притеснява, аз се притеснявам още повече и по-скоро бих искала да го оставя на спокойствие. Това, което правя, не би трябвало да е тормоз, а интимно преживяване. В идеалния случай бих искала да снимам хора, които не знаят, че ги снимам. Не заради някаква папарашка страст, а защото се опитвам да избегна притеснението и позирането. В повечето случаи хората се разпознават в усещането ми за тях, което предавам през обектива – може би защото имам респект към тях”.

Заден план

В страни от този моментен портрет остава едно друго лице на Яна Лозева – това на майка на 6-годишния Андрей. „Опитвам се да го науча на баланс между лична свобода и уважение към хората, това ми се струва много важно - казва тя. - В моето детство никой не знаеше къде съм по 12 часа на ден. Разполагах с тотална свобода и спокойствие, които сега няма никъде. В големия град дишането във врата на децата отнема чувството им за лично пространство и усещането за свобода. Не знам как ще се прояви това на по-късен етап, когато порастнат...”

Публикувано в сп. DIVA!

Няма коментари:

Публикуване на коментар