Не знам как е при вас, но моят живот винаги е бил разделен
на две половини – планинска и морска, бърза и бавна, зелена и синя, сериозна и усмихната,
строга и... друга. Днес ще разказвам за другата – Варненската ми половина.
Някога си, около средата на миналия век,
се случило така, че майка ми се запознала с едно момче от Варна и се влюбила в
него. Обичала го дълго, с години, с писма и телефонни разговори, с онази
странна любов от разстояние, която изобщо не разбирам. После двамата пораснали,
завършили училище и майка ми самоотвержено решила да зареже София и да отиде да
следва във Варна. Само, че момчето се уплашило – майка ми била сираче, не била
нито богата, нито аристократка или партийно величие, просто била руса, синеока
и усмихната. И се скрило това момче, дръпнало се, оставило я сама в чуждия град
и никога повече не се обадило. Така, бродейки нещастна и объркана из Морската,
тя срещнала баща ми и всичко си дошло на мястото. С изключение на това, че моят
живот се раздели на Варненска и Софийска половина. Дебело ще подчертая, че двете
ми половини са абсолютно противоположни, но еднакво важни и любими по всяко
време на денонощието и във всеки сезон.
Легендата, че варненци не ходят на плаж
всъщност не е съвсем вярна. Ако имаха възможност, вероятно
биха отишли – когато бяхме деца през ваканциите прекарвахме дните на Офицерския
плаж - възрастните смятаха, че там е най- чисто, не помня защо. Състезавахме се
да плуваме, да се гмуркаме и да играем табла докато придобием един характерен
цвят на леко разтопен солен шоколад, за който никой солариум не може да
помогне. Родителите, разбира се, бяха на работа – моите в София, тези на
другите деца – из Варна, или „по корабите”. Винаги съм мислела, че е много
несправедливо да е лято, да си до морето, и да не ти остане свободно време и
сили, за да поплуваш. По същия начин варненци не разбират как е възможно да
живееш под Витоша и да не ходиш на ски в обедната си почивка. Освен плаж,
шезлонг и чадър, морето е шум, сол, мирис, начин на мислене... Винаги са ме
впечатлявали хора – обикновено възрастни – които седят до мръкнало на пейките и
гледат морето. Или слушат, вдишват, усещат морето. Баща ми правеше така, когато
вече не плуваше – мълчеше от пейките с часове, загледан в хоризонта, докато от
морето остане само звук. И аз правя така...
Малко назад във времето
Известните факти са, че Варна е едно от най- древните селища
по Черноморието, тук през 1972г. е открито и най- старото обработено злато в човешката
история (ок. 4400г. пр.н.е.). Мълвата разказва, че един 21- годишен младеж –
строител от Дългопол, докато копаел канал над Варненското езеро, намерил
предметите. Без да предполага за стойността им, той ги събрал в кутия за
обувки, а нея скрил в багера, с който работел. Занесъл кутията на майка си и тя
по традиция показала намереното на съседите. За щастие, съседът бил директор на
местния музей и оценил находката подобаващо. След което се оказало, че Райчо
Николов от Дългопол е открил с багера си най- богатия некропол от късния
халколит в Европа – в следващите 15 години археолозите намерили общо около 3000
златни предмета с общо тегло близо 6 кг. Цивилизацията, която ги е създала, е
наречена „Култура Варна” и е определена като най- старата известна цивилизация
в Европа.
На брега на Варненския залив, в близост до старо тракийско
селище се намирала и крепостта Одесос. Едноименният полис е основан от милетски
колонисти през VI в. Филип
II Македонски
обсадил Одесос, но жреците и
местната управа излязли извън укреплението, водили дълги преговори и градът станал
автономна част от империята му, вместо да бъде разрушен. През IX век името
вече е Варна. Османските хроники
свидетелстват, че външните крепостни стени са започвали от високия бряг до
днешния военоморски музей и заграждали града. През XVIII век в града се влизало
от 6 порти, от които тръгвали пътищата за страната. Населена била само
югоизточната половина на оградената територия, останалото било гробища, каменна
кариера, казарми и т.н. Едва през 1867г. българите в града измолили от
минаващия от там султан Абдул Азис да им „даде махала” и получили мястото зад
днешния Археологически музей.
Градът
Противно на всички очаквания, той не се състои предимно от
плаж, не се изчерпва и
с неизбежната Морска градина. Не е дори фара, вълнолома, аквариума или катедралата.
За мен градът започва от гарата, която е точно като гарата в Бургас, но сякаш е
направена специално, за да ме чака. От години си е все същата, каквато я помня,
само гларусите вече не са толкова много, както в детството ми. Иначе – гара
като гара, с характерния мирис на машинно масло и стари влакове... От гарата
обикновено отивам да се уверя, че морето все още съществува. През зимата май ми
се е случвало да съм свидетел на опити да се премести, но винаги съществува.
Това го прави един от най- постоянните фактори в живота ми. Неизменна част от
морето е вълноломът с фара. Първият фар на Варна бурун (нос Варна) е светел с
червена светлина, издигал се на височина 15 метра и се виждал на разстояние
шест мили от хоризонта – каквото и да значи това за обикновените хора, които не
са моряци. До колкото знам, червената светлина се вижда по- добре в мъгла, но
не съм сигурна, може би просто са искали техният фар да е различен. При едно
земетресение през 1901г. фарът се пропукал и се наложило да бъде построен нов,
защото всяко пристанище трябва да си има фар. Сегашният фар не е онзи,
червения, дори не е този, с който заедно посрещахме утрото като диви
тийнейджъри. Сегашният е друг,
върши работа – свети, крепи го мозайка с лика на Св. Николай, но не го
познавам...
Вълноломът, който води към него, също е забележителен. Не
само заради джулайските спомени и
липсата на такива. Странните бетонни неща, които укрепват вълноломната стена –
тетраподите - не са направени, за да тичат по тях боси деца, нито за да се възкачи
върху тях рибар или да си направиш селфи с морето. Тетраподите са измислени за
да „гасят” вълните при щорм. Изглежда невероятно вдъхновяващо, когато вбесеното
море се втурне към брега, когато вълната срещне тетрапода и се разбие със
страшна сила на хиляди капчици, и когато, вече безсилна, се отдръпне обратно
покрай бетонните ръбове. И тогава идва следващата. Но нали за това е вълноломът
– да ломи вълни, да успокоява морето и да привежда нещата в ред. Не знам дали
само за мен високите вълни са толкова важни, но и днес си остават най-
дълбокото ми вдъхновение, от онези, след които остава само възхитено мълчание.
Следващото много важно нещо в града за мен е пощата. Отдавна,
когато бях дете, с баба ходехме два пъти месечно да дадем отчет пред нашите в
София как са нещата. За сведение на неосведомените, в едни далечни и тъмни
години хората не само нямаха телефон под ръка, ами и изобщо нямаха никакъв
телефон, което правеше ходенето до пощата изключителен момент, почти ритуален. Трябваше да имаш
доказано уважителна причина да притежаваш „чудото на съвременната техника”,
например да те търсят от Партията, а ние бяхме обикновени безпартийни баба и
внуче. Когато телефонът стана по- лесно достъпен, вече бях тийнейджър и не
бързах да се обаждам в София. В някогашната поща беше хладно и шумно по всяко
време на годината. Всички викаха в слушалките имената на близките си и се
налагаше и аз да викам: „Мамо! Обичам ви! Добре съм!! Не ме взимайте!!!”...
Пространството на пощата ми се струваше огромно, строго и много официално,
гласът ми кънтеше издайнически и много се притеснявах, че всички ще чуят
голямата ми тайна – не искам да се връщам в София.
Още едно много важно нещо е Тракия - централен квартал, имаше
едно от най- удобните кина в града. Там видях за пръв път филми като
„Междузвездни войни”, „Клеопатра”, „Време разделно” и пр. На отсрещната страна
на булеварда имаше един чичо, който продаваше сироп – бърка с лъжица в буркан,
сипва концентрат, после ледена вода и
получаваш най- вкусния сироп на света. Не знам дали все още има кино, но сироп
със сигурност няма, което е наистина жалко.
Разбира се, че има и други много важни кътчета –
Катедралата, Рибния пазар, Аспаруховия мост, Аквариума и Делфинариума, Общината
със спомена за Пламен Горанов, Басейна и чешмичката с дракони пред него, Галата...
Друг път ще разкажа и за тях.
Моята любима Варна се е сгушила в малките улички, които
всичките сякаш се стичат към морето. На
една от тях имам любима галерия – можеш да поседиш, да погледаш маринистика и
специално подбрани портрети, да изпиеш едно дълго, ароматно кафе и да се
почувстваш нов човек. На друга имам любима смокиня – крива, дълбоко сраснала с
паважа, стара и уморена да дава плодове, но около нея винаги се носи оня
магичен дъх, който не може да се опише с думи. На трета живееше приятелка, но
отдавна замина „с корабите” и нямам представа в коя част на света е днес, но
винаги поглеждам към прозореца ѝ когато се случи да мина по уличката.
„Курортистите” не бродят по малките улички, или поне повечето от тях – не.
Хората
Езикът им е мек, пъстър от чуждици и различен. Помня, че съм
опитвала няколко пъти – все неуспешно - да обясня разликата между „чунким”,
„санким” и „галиба”. Това са все турцизми и всичките изразяват съмнение, но
различно съмнение – скептично, добронамерено, агресивно или безразлично.
Тънките нюанси са много важни и наистина ги ценя. Изобщо, хората тук не са като
хората там, не са от доверчивите, дори на пръв поглед да изглежда така. Не са
от припряните, нито от категоричните, не са и безкритично толерантни, нито
благовъзпитано прощаващи. Има хиляди неща, които правят живота в този град уникален,
и едно от тях са именно хората, с всичката им характерна самобитност, с
трогателната им патриархалност, с любовта към семейството, със смирението пред
непреодолимото и преклонението пред знанието. Не, че на друго място ги няма,
просто тук звучат някак по- дълбоко.
Днес
градът не е онази „перла на българското черноморие”, която
се гордееше с историята, архитектурата и културата си. По- скоро е една
поуморена и загубила блясъка си перла. Но след дългите години на лутане, в
които варненци сякаш се умориха от липсата на перспектива, може би вече е време
отново да заблести. Защото притежава онзи постоянен вълшебен фактор – морето. То
има свойството и да лекува, и да убива, и да затаи глас. И винаги ще е
обичаната и магнетична сила, която крепи града.
Публикувано в сп.DIVA!
Публикувано в сп.DIVA!
Няма коментари:
Публикуване на коментар