Select Language

Относно Сена


Някой каза, че в утрините си Сена е бяла –

като сол.

Като вчерашна пепел.

Като скритият цвят на косата ми.

Като камък, изсушен от подхвърляне.

Като липса, която не съм осъзнала.

Като грешна и крива пътека в мъглата...

И чак после, в деня, става друга.

От думи,

от сълзи, които се хвърлят през моста,

от облаци и от вино...

От себе си свечерява в прозрачно до розово...

Мътно розово, като пепел от нещастни цветя.

Отминава нататък различна,

до плач. До удавяне в мътното.

Нарисувано – тебеширена, Тя....

Казвам ти, сутрин съм неочаквано бяла.

Обичам. Прощавам.

Дори поздравявам на френски.

Побирам се в ерозиралите си брегове.

Не шумя – тихо плискам води и раздавам...

И чак после, в деня, ставам друга.

И преди да ми е хрумнало да полетя

свечерявам безропотно. Свечерявам до розово.

И се нося като пепел от нещастни цветя...

Златният заек

Бай Жижо беше странен човек. Трудно можеше да се каже какво му е в главата, пък на душата – съвсем. Едно време майка му го наричаше Жижо – на галено, от Георги, защото смяташе, че така повече му отива, и че Георги е твърде сериозно име за такова унесено в добрина дете. Така му остана име за цял живот. С годините към детското умалително име се прибави едно „Бай“, от уважение към белите му коси и към странностите в характера му, та съчетанието стана съвсем като за него. А странности имаше - например, излиза бай Жижо из гората за гъби, и изведнъж забравя за гъбите, сяда на поляна, зазяпва се в небето през клоните на дърветата и зяпа по облаците додето притъмнее. Чак тогава се усеща, че пак ще се прибира без гъби. Или захване да си говори с птиците, а те сякаш го разбират и му отвръщат.Или пък погледне към ясното небе, и рече „Аз ще взема да се прибирам, че ей-сега ще завали!“ - и наистина вземе, че се изсипе дъжд като из ведро... Ей такива едни – не можеш да разбереш дали го прави случайно, или защото нещо го е стегнало, или си е такъв по природа.

Една съботна сутрин Бай Жижо и Пънчето решиха да излязат из гората за мечи лук, много бил полезен. То полезността не се знае точно колко е, но е много вкусен в салата, та затова... Пънчето, както си подсказва и името му, повървя, повървя, пък започна да се оглежда за пънче, да поседне. Като поседнаха, починаха и попушиха, захванаха един разговор, дето никога преди не беше им идвал наум.

- Представяш ли си, бае Жижо, сега от ей- оня храст да изскочи златния заек, и ние с тебе вземем, че го хванем – рече Пънчето ни в клин, ни в ръкав.
- Е? - отвърна събеседникът му, сякаш това би било съвсем нормално събитие.
- Е, ти какво например ще си пожелаеш?Нали има приказка за златната рибка, дето като я хванеш, изпълнява три желания? Ние, като не ходим за риба, в гората можем да срещнем златния заек, и той да ни изпълни... - обясни идеята Пънчето. - Ама те питам, ти какво например ще поискаш?
Бай Жижо се замисли, загледа се към върховете на дърветата и към небето над тях.
- Сякаш бих си пожелал най- вече да спрат да секат гората... - рече той. Наистина, в последните години доста оредя тяхната гора, сечища изникваха, трупи се товареха в тъмна доба и се караха незнайно къде...
- Ти пък! - изгледа го Пънчето. - Поискай нещо за себе си. Ама ти наистина не я знаеш приказката за рибата, а? Рибаря поискал къща, жена, богатство...
- Знам я – кротко каза бай Жижо и плю презрително в ланшната шума. - И като поискал,какво? Получил– и пак същото...
- Не е така, бае Жижо! - скочи Пънчето, сякаш защитаваше най- съкровенната идея в живота си. - Всичко е както си го направиш сам. Само веднъж да получиш шанс... Само от тебе зависи, от собствените ти сили и идеи...
- Ти тия ги разправяй на гаргите! - поклати глава бай Жижо. - Що не поискаш децата ти да се върнат от чужбината?
- Не е честно! - наведе глава Пънчето и седна обратно. Децата му живееха от години далеч, не беше ги виждал, в последните три- четири години не бяха пращали и снимки... А така му се искаше да поиграе с внуци, да поспори със синове, да се усмихне на дъщеря си...
- Че кой пък ти говори за честност? - учуди се бай Жижо. - Ти го захвана тоя разговор, и аз ще ти кажа моето казване. Като хванем златния заек, ще го пуснем така или иначе. Какво да му поискам? Да се върне синът – какво ще прави тук, как ще живее, какво ще работи? Не, че не искам да се върне, но повече искам да е добре. Къща да поискам – ами кой ще плаща данъци, кой ще я гледа тая къща и как ще се поддържа? Богатство не ми трябва – хем ще ме ограбят, хем ще ме мразят и ще ми завиждат. Ако поискам кола – ще се строши по пътищата, или някой пиян ще мине през мен. Може да поискам да съм здрав, ама защо ми е да стоя да подпирам света и да гледам отвисоко чуждите болежки? Жена да поискам – моята Гергана си беше добра, ама си отиде. Да тръгна да я връщам от мъртвите, само да я ядосвам? Власт да поискам – на един с власт се падат поне десет, които искат да му я отнемат. И защо ми е всяка минута да се чудя как да се опазя от врагове? Бързаш, Пънче, желаеш, трупаш, пък после се чудиш къде да дяваш натрупаното...

Пънчето се умълча. Сякаш правилно говореше бай Жижо, но на Пънчето все му се искаше да си поиска нещо от златния заек. А излиза, че няма какво – каквото и да поиска, или ще навлече по- големи беди, или без време ще се затрие...
- Ще си поискам да спрат да секат гората! - отсече Пънчето и се загледа заедно с бай Жижо към върховете на дърветата. - Точно това ще си поискам, и нищо друго! Само да го хванем тоя златен заек...


Текстът е публикуван в сп. "Тема"

Двор


Това пространство вече не е двор,
отдавна вече не очаква никой.
Дърветата погребват в него взор,
а ниските треви крещят: „Не викай!“

Това пространство помни моя смях,
и затова обича тишината.
Живяла ли съм? Помня, че живях,
преди да стана чужда на земята.

На ореха е вързана една
измислена за мен щастлива люлка.
Над нея се люлее синева,
а долу спи изпусната светулка...

Това пространство е ограничено
от призрака на дом, зарит в листата,
от болката, която хлипа в мене -
защото исках някой да ме чака.