Относно Сена

Някой каза, че в утрините си Сена е бяла –

като сол.

Като вчерашна пепел.

Като скритият цвят на косата ми.

Като камък, изсушен от подхвърляне.

Като липса, която не съм осъзнала.

Като грешна и крива пътека в мъглата...

И чак после, в деня, става друга.

От думи,

от сълзи, които се хвърлят през моста,

от облаци и от вино...

От себе си свечерява в прозрачно до розово...

Мътно розово, като пепел от нещастни цветя.

Отминава нататък различна,

до плач. До удавяне в мътното.

Нарисувано – тебеширена, Тя....

Казвам ти, сутрин съм неочаквано бяла.

Обичам. Прощавам.

Дори поздравявам на френски.

Побирам се в ерозиралите си брегове.

Не шумя – тихо плискам води и раздавам...

И чак после, в деня, ставам друга.

И преди да ми е хрумнало да полетя

свечерявам безропотно. Свечерявам до розово.

И се нося като пепел от нещастни цветя...