Select Language

Ударено


И изтръпнаха безполезни пръстите,
ненарисували топлина по лицето ти.
И се опряха на тишината
от най- дълбокото на сърцето ти.
И се отприщи порой
от дъното на рекичката
а аз все не знам кой
е причината, и защо срича
по детелините и по камъка,
по маргаритите и по водата
онези прости истини,
които въртят земята.
Има ли истинско зло,
или е само понякога?
Удари ли гръм – мълчим.
И така плашим вятъра.
В тъмното гасне жар
И само лудият вижда –
някога е било пожар.
И няма правда и кривда...

Приказка за шапки


Имаше едно време един стар четирикрилен гардероб с резбовани врати. Той ден и  нощ скърцаше със зъби от студ – все му беше студено. Дори в най- горещите летни дни не можеше да се стопли, защото беше толкова далеч от прозореца, че слънцето никога не го достигаше. А вътре в него, на старите прашни рафтове лежаха разни чудеса и слушаха скърцането му.

Една Воалетка лежеше на най- горния рафт и страдаше безутешно.  Без сълзи, но и без надежда. Не беше виждала скоро огледало, но всяка нишка в нея знаеше, че е остаряла. Толкова отдавна никой не я беше търсил, че навярно всички бяха забравили за нея. Не тъгуваше особено за света отвън, тъгуваше за Цилиндъра, който отдавна беше захвърлен в другото крило на гардероба и също като нея сигурно страдаше безутешно. Нощем тя сънуваше прекрасни сънища: спомняше си шумните улици, балконите и високите стъпала на Операта, красивите костюми и рокли, шумът на шампанското в кристалните чаши... Най- често обаче сънуваше как Цилиндъра леко се накланя към нея и едва я докосва с периферията си. „Дали и той си спомня всичко това?” – питаше се тя и тюлът потрепваше сякаш докоснат от невидимото крило на спомените.
А Цилиндъра всъщност не страдаше. Той стоеше гордо на мястото си – защото на него се полагаше най- много място на рафта. Никой не беше посягал към него от много, наистина много време, но той знаеше цената си и никога не би си позволил да се усъмни в нея. Знаеше, че е специален, не за всяка глава и не за всеки повод, и затова стоеше изправен и чакаше своя час.
До него се мъдреше Бомбето. То никога не беше ходило на опера или балет, и затова Цилиндърът малко го съжаляваше. Веднъж случайно беше попаднало в театър, но смътно си спомняше само антракта. Иначе беше симпатично и добронамерено Бомбе, и винаги беше склонно да разкаже за оня антракт, или пък за малките сладкарнички, в които дори въздухът мирише на захарен сироп с ванилия.
До Бомбето лежеше Каскетът. Той страдаше от безсъние, защото понякога го вземаха посред нощ, а после го прибираха мокър и премръзнал и той не успяваше да изсъхне. Беше сигурен, че ако имаше кости, щеше да страда от страшен ревматизъм, а ако имаше дробове, щеше да кашля от постоянния прах, който сякаш се лепеше само за него. Каскетът се отнасяше с подозрение към Бомбето и Цилиндъра. Цилиндърът пък просто не се сещаше какво биха могли да си кажат, защото признаваше, че не знае нищо за ревматизъм и кашлица. Бомбето, от своя страна, нямаше нищо против да се отнасят с подозрение към него, ако в замяна на това го отървават от молци...

В другото крило на гардероба, до Воалетката, се спотайваше най- странната от всички шапки – Баретата, и денонощно се чудеше кой от тримата е по- подходящ да се влюби в него.  Тя артистично се накланяше на една страна и изглеждаше смела и предизвикателна, но всъщност предпочиташе да мълчи и да слуша скърцането на гардероба и да се чуди, отколкото да блести в погледа на някого, защото блестенето е много уморителна работа.
Една неделна сутрин гардеробът отвори всичките си врати с най- тягостното и болезнено скърцане на света. Светлина и свеж въздух се втурнаха към всички запрашени кътчета, а две нежни ръце внимателно извадиха всички чудеса навън.
-         Боже, какви неща! – каза домакинята и веднага постави Бомбето и Баретата в един плик за изхвърляне. Бомбето никак не се разсърди – беше дружелюбен оптимист до последно. Беше уверено, че все някъде поне една малка филцова нишка от него ще се усмихва и ще съществува под слънцето, и това му беше достатъчно. А на Баретата и беше все едно, стига да не се налага да блести... Пък и така ситуацията с влюбването се решаваше сама.
Цилиндърът и Воалетката най- сетне се намериха един до друг. „Ах, остарял е!” – рече си Воалетката и тюлът потрепна без сам да знае защо. „Бях забравил какви красиви шапки има!” – помисли си Цилиндърът и зае още по- горда поза, за да не издаде вълнението си.
Каскетът остана. Той получи свое място – стар ръждив пирон, забит нелогично в дървената дограма на вратата. Пиронът държеше Каскета и се гордееше с него, а Каскетът от своя страна се гордееше, че има свой пирон. Понякога го вземаха и казваха: „Това е каскет с история, бил е на главата на Еди-кой-си!” – и разглеждаха внимателно дупките от молци, с които беше украсен. На него му се искаше да се изправи гордо и да застане като Цилиндъра, или поне да заеме симпатична и дружелюбна поза като Бомбето, но не успяваше. Затова кашляше на ум и пак на ум страдаше от ревматизъм и безсъние, додето съвсем загуби значение това, на чия глава е стоял. Всъщност, молците никога не са се интересували от подробности.





Текстът е публикуван в сп. Тема

Вечност

Успокой се, небе, успокой се!
Има вечност до края на лятото -
ще успеем да стиснем живота си
между зъбите на познатото.
Островърхата ни ирония
се оттича в канала с трясък.
За какво ни е да сме будни
щом очите ни са пълни с пясък?
А нещастните гнезда на гълъби
ще се срутят над някой завой.
Сега мога само да моля:
успокой се, небе! И брой!

Монодом


"Домът ми мълчи на различни езици."
Левена Филчева

В моят дом ветрове безпосочни нощуват.
По стените му дращят спомени за разказване.
Утаява прахът от отсрещната улица
и ме мрази – ако няма друго за мразене.

В моят дом има хляб за птици и скитници,
а прозорците се затръшват сами – против надничане.
Той скърца със зъби в тихото – от безсилие
и ме обича. А има толкова други неща за обичане... 

# Кой?


Кой каквото ще да казва, светът е несправедлив, плосък и ограничен. Разбира се, чувала съм тези приказки, че всъщност бил кръгъл и пълен с чудеса, но това са извадки от рекламни брошури, а и всеки здравомислещ човек се съмнява до последно. Освен, че е плосък и ограничен между София и морето (Черното, а не западното!), времето в този свят боледува – куцука, крета едва-едва и честичко спира за почивка. В другия смисъл на думата, времето също боледува – извиват се едни бури, смерчове, градушки, порои, та човек да се чуди с какво е заслужил всичкия гняв на боговете на бурите, които и да са те. 
Отпърво си помислих, че за това състояние е виновно Правителството. После обаче поразсъдих, и установих, че то Правителство имаше и миналото лято, а чак такива бури – не.  Е, в общия и преносния смисъл, бури изобщо не е преставало да има в последните 40 – 50 години, но за конкретната гръмотевична, градоносна, наводнителна и страховита буря това Правителство просто не би могло да бъде обвинено. Пък и ако градушката беше с големина на орех, можеше да се търси съответствие, а тя беше с големина на яйце, някои потърпевши даже споменаваха портокали...
„Щом не е това правителство, викам си аз на акъла, ще трябва да е предишното!“. По времето на предишното правителство имаше и мъгляви и гръмотевични работи, облачността беше ниска и слоеста, но въпросът е дали предишното, или пък по- предишното правителство следва да понесе отговорността за сегашната градушка? Защото всяка крушка си има опашка, та щом ще се поема отговорност, може да е по-по-предишното, и там си спомням, че едни мъгли се точеха, едни светкавици прехвърчаха... От друга страна, кой от правителството е отговорен за състоянието на градушката? Към кой по- точно ресор следва да се причисли тя? Дали е проблем от екологично естество, или от регионално, или следва да се наблегне на здравния и социалния характер – че то хората се изпоплашиха, кръвно вдигнаха, а да не говорим колко крака се измокриха... Изобщо, буря е това, не е шега работа.
Деепричаствайки в национална посока, се сещам за Президента. Ами да – кой друг, ако не той, ще да е виновен? И, разбира се, най- много вина носи за това, че в бурята се изпочупиха стъклата на Съдебната палата. Кой следва да защитава съдебната власт от посегателството на ледени късове колкото портокали? Къде е държавата в тази критична ситуация? Главният прокурор е безсилен в случая, защото следствието не си е свършило работата, не е дало достатъчно основания за повдигане на обвинение, а в такъв случай негативите трябва да се отнесат до най- високо ниво... Вицепрезидента, разбира се, би могла солидарно да понесе част от вината... или пък не, в зависимост от частта и от солидарността...
Разбира се, изпочупиха се и обикновени стъкла, на обикновени прозорци, за което Президентът няма как да поеме отговорност, и в този случай вината следва да се поеме от някой виновен – може да е Кметът. Защо, всъщност, цялата вина да не се понесе от Кмета? Първо, тя отговаря за града, за това той да е сигурно място за жителите, нали в края на краищата за това плащаме данъци? Второ, един Кмет на мястото си щеше седмица предварително да е взел предпазни мерки. Можеше, например, да се опъне мрежа над града, за да се изловят тези ледени късове, можеше да се раздадат на хората тапи за уши, за да не се плашат от тракането и от гръмотевиците, и плавници, за да не си мокрят краката... Можеше предварително да се изрежат не само клони, а и цели дървета в засегнатия район. Можеше да се обясни на гражданите положителния ефект от липсата на дървета по улиците, и те щяха да я разберат. Можеше, ама нищо от това не се свърши...
Стигнахме до партийната линия – носят ли вина управляващите, опозицията и в частност Една партия, или не? Във време, в което се готвят избори, всяка провокация би следвало много внимателно да се разглежда. Та, възможно е да има партийна намеса, или поне не бива да бързаме да изключваме тази възможност.

Ето, това си мисля, докато слънцето щастливо и нетрайно се радва на възможността да изсуши мазетата и да надникне през изпотрошените стъкла на колата ми. Винаги трябва да има виновен, и (Слава Богу!) никога виновният не съм аз. Защото каква вина бих могла да нося за природно бедствие? Но пък, все някой трябва да я понесе, та до последно подозирам един банкер и воюващият с него депутат от Една партия... Поне един от двамата трябва да е виновен, иначе равновесието в плоския свят с болното време се нарушава трайно. А равновесието е жизненоважно за плоския свят – всяко залитане в една или друга посока може да е гибелно. Все пак, една константа остава – светът е несправедлив. Защото реално погледнато, няма причина боговете на градушката да са сърдити точно на мен и да стоварят гнева си върху моите стъкла – аз не съм се кандидатирала за лидер на партия-столетница, нямам политически амбиции, банка или вестник, дори заплашителни SMS-и не съм изпращала никога... 

Текстът е публикуван в сп. Тема

Причини

Скъсах логическата верижка,
която ме държеше 
на безопасно разстояние
от хората 
и дребните зверчета между тях.
Разсипаха се недоимъци.
Оказа се, причината за изгрева
не е слънцето, а земното въртене.
Което значи, че причината да хапя

не си ти....