Хипотетично

Хипотетично всяко нещо на тоя свят заслужава свой паметник. На практика много често паметници получават с нищо незаслужили тази привилегия хора и животни, дори митични същества. Любимият ми паметник е този на Малката русалка в Копенхаген. При положение че единствената заслуга на русалката е случайното влюбване във вятърничав принц, не мога да си обясня защо жителите на града още не са предприели подписка за разрушаването му. Но е факт – този паметник е съвсем непретенциозен, а в същото време е един от най-обичаните и посещаваните в Европа. Един от най-красивите европейски градове - Прага, е украсен на всеки ъгъл с гаргойли, химери и разни чудовища, чиято заслуга е единствено в това, че са зли и се предполага, че ще уплашат по-злите. Струва ми се, че защитната им функция у нас е заменена с темата за съветския войник, но това е друг въпрос.

Представи си, че се разхождаш из музеите на Капитолия с детето си. Разказваш накратко историята на Вечния град, легендата за създаването му... После разглеждате статуята на Вълчицата (Лупа) с малките Ромул и Рем, говорите за връзката между човека и природата, за вечната човешка алчност и неоснователния страх от бъдещето и неизвестното... После хапвате джелато и детето завинаги остава впечатлено от приказката.

А сега си представи Ню Йорк, бика пред Wall Street. Този път разговорът тръгва от връзката между човека и природата към легендата за Златния телец, разните поверия за късмет, големите пари и още по-големите цели, може би дори към големия въпрос за авторските права на скулптора и цената на изкуството... После хапвате „Топло куче“ с вредна кола, детето е на седмото небе, а ти си един пълноценен, знаещ и можещ родител.

Представи си сега, че си в Сън Сити, ЮАР, на Моста на времето, между статуите на слонове с извити към небето бивни и дългоръки маймуни. Детето е впечатлено както от звуково-светлинното шоу, което съпътства влизането в парка, така и от огромните статуи на животни, осветени специфично. Разговорът сам избира посоката си – връзката между човека и природата, слона като символ на мъдростта, легендите за разрушения от вулкан древен град, върху чиито останки е построен паркът, историята на африканската република, разликата между годините на апартейд и сегашното положение... После се потапяте във водите на изкуственото „море“ и разсъждавате за завинаги изгубените чудеса на Африка.

Връщаме се у нас, в центъра на София, НДК. Някой слънчев следобед решаваш да заведеш детето си на разходка и попадаш пред новосъградената статуя на огромна катерица. Разговорът взема плавния завой от връзката между човека и природата към „Чип и Дейл“, „Алвин и Катеричоците“, значението на катерицата за съществуването, историята и добруването на България, в частност - на София. Наум си спомняш цветистите имена, с които кръщавахме като деца паметника с неопределима форма, посветен на 1300-годишнината от създаването на държавата, на чието място се мъдри статуята. Преди това изкуствено произведение да заеме мястото, там е бил разположен „войнишки паметник“ - плочи, на които са били изписани имената на загиналите войници. Навярно твърде обикновен, прекалено натуралистичен или твърде исторически, така или иначе – вече несъществуващ. На глас се опитваш да намериш логика в нелепата катерица – и не успяваш. После в главата ти упорито отеква въпросът колко ли ще струва грандиозното разрушаване на тази приумица? Хапвате с детето по един дюнер в името на международното сътрудничество и солидарността с борбата за човешки права в Арабския свят и се опитвате да забравите, че сте срещнали в центъра на един от най-древните градове в Европа гигантска катерица с неизвестно предназначение.

Та така, сега спри да си представяш и иди до НДК, където все още стърчат останките на „шестоъгълния пето... крайник“, защото скоро може да се случи чудо и на мястото да се усмихне нещо добронамерено, с гигантски зъби и без исторически, логически или какъвто и да е контекст, което ще прати по дяволите всеки опит за смислена разходка по тези места.

Публикувано в сп.Тема