Венцислав Василев и „Утаяване на естеството”

Снощи, 29.09, в зала 4 на НДК Венцислав посрещна читателите на третата си поетична книга

Той е роден в Добрич през 1982-ра. Запознахме се във Варна преди години, а напоследък го виждам все по-често в София. Казва се Венцислав  Василев и не е от хората, които охотно разказват за себе си. Възпитаник е на Висшето военноморското училище във Варна. Обича планината, природата и резонанса в отношенията. Нещата в бита  му са се случили като събития и той ги е приел с разбиране. Така е вероятно и с поезията – дошла е при него сравнително скоро, а той е приел това свое допълнително сетиво и го използва, за да покаже посоката на своите мисли. Най- важното за него разказват стиховете му – дълбоко философски, без да са претенциозни, естествени, без да са елементарни. Първата му стихосбирка излиза през 2011-та, през 2013-та посрещнахме втората – „Напразно в себе си витая“, а снощи, 29.09, в зала 4 на НДК Венцислав посрещна читателите на третата си поетична книга „Утаяване на естеството“, издадена от „Жанет 45“. Редактор на книгата е Виктор Самуилов, но ако очаквате да намерите в нея нещо смешно, ще останете разочаровани. Търсенията на Венцислав Василев са насочени дълбоко под повърхността на римата и формата.

Преди време този различен млад поет е споделил, че любимото му  занимание е да мисли. Повече му харесва само да не мисли. За нас остава да четем бавно и непредубедено, и заедно с него да осмисляме естеството на нещата. Ето и какво разказа той за себе си и за новата си книга:

Какво наричате с трудната дума „поезия“ и срещате ли я често в живота си?

Поезията е въпрос на възприятия – да виждаш допълнителните измерения на нещата. И в следващ етап – да умееш да ги предаваш. Това, последното, от една страна би трябвало да има и да предава определени художествени, естетически и психологически съдържания, но естествеността на процеса трябва да остава незасегната.

Нещо такова е за  мен поезията. Но за да бъде тя жива, не бихме могли да я установим и посочим, а само да усещаме своята недостатъчност и да поддържаме стремежа си към нея. Тук няма крайна цел, а само посока. И това се отнася напълно за живота, то е животът.

В стиховете Ви често присъстват темите за търсенето и себепознанието, за колебанието и равновесието. Намерихте  ли отговор на въпросите си?

Бих се противопоставил на формата на въпроса. Да, присъства темата за търсенето, но в една друга перспектива – търсенето е неспокойствие и свидетелство за нашата обърканост. Не то води до себепознание, тъй като е проява на крайна субективност и затвърждаване на личната значимост, а това води до най-големите изкривявания в човешките възприятия. Това е колебание, което никога не може да намери равновесието, тъй като винаги се устремява към различните полюси. В една изолирана психична система, каквато обикновено е човешката, няма как да има равновесие, понеже то не търпи ограничения (те създават напрежения). В този смисъл, равновесието го има, то е всеприсъстващо, но е в целостта на всичко. А човек може да се приобщи към него не като резултат на лични търсения, а напротив, чрез надрастването им. Отговорът на всички въпроси е там, където те са се стопили. Тази тема е силно засегната в моите стихове, но представената там перспектива остава далечна за повечето читатели, тъй като погледите им сочат в най-различни посоки.

Различни ли са младите хора от Вашето поколение? Какво ги вълнува и какво – не?

И са различни, и не са. Те не могат да бъдат друго, освен продължение на предишните поколения. Просто част от трупаните преди нагласи вече са събрали по-голяма плътност и се изявяват по-ярко. Така например, у младите е доста по-видима непримиримостта към наложените им отвън модели.

Думата „вълнува” е интересна. Вълнението е неспокойствие на морската повърхност. Но пък повърхността е твърде малка част от световния океан. Та, младите хора няма от какво да се вълнуват, освен от актуалните ветрове. Всички сме се погрижили да създадем една среда на контрастите между външните условия и вътрешните страсти и затова напреженията избиват от много посоки. Голяма част от по-младите усещат това, но тяхната проява на свободолюбивост е много повече подчинение, понеже се проявява отново като конфликт и така зарежда допълнително вече наличните напрежения.

Вярвате ли в „светлото бъдеще“? Полупразна или полупълна е чашата Ви?

Както сега, така и занапред – всеки е в себе си. Да попитам ли – от кого зависи дали е светло или тъмно там?

Иначе, този свят е подчинен на физични закони и се движи натам, накъдето е бутан. Всяка ситуация е следствие от закономерности, така че всичко е такова, каквото единствено може да е. Половинките на чашата са само привидности за нашето ограничено съзнание, което работи чрез  разграничения. Нашите желания сами по себе си са конфликт, тъй като са неприемане на наличното. Така се създава границата въздух-вода в чашата, като несъзнателно сме насочили всичката си енергия към установеността на тази граница, понеже е форма на познатост и сигурност. И така правим безполезни и въздуха, и водата, и чашата.

Кое е най- ценното нещо, което имате?

Най-ценното нещо, което имам, е усещането че нямам. Това ме прави отворен, когато успявам да пребивавам в него. Защото фиксацията „имам” е затваряне и спиране на движението, пълна невъзприемчивост.

За какво мечтаете? От какво се вдъхновявате и за какво благодарите?
 

Не бих казал, че мечтая и това би могло да се подразбере от досегашните ми отговори. Макар че не мога напълно да контролирам психиката си, ако тя се зарее в някакви въжделения, веднага част от мен го отчита като разсейване. Птиците на мечтите са много красиви, а и техният летеж винаги ни е примамвал. Но повече от това те не могат да дадат, а има много работа за вършене и път за вървене.

Вдъхновението е интересна тема, но пак, самата дума казва достатъчно. Вдъхновение е това, което те оживява или одушевява. В митовете на всички култури има сътворения на човека първо от някаква нежива материя, а после някой му вдъхнал, за да го оживи. Повечето хора се чувстват живи от емоции и преживявания, но това е нещо външно. Именно затова аз чувствам вдъхновение, когато по един или друг начин успея да се отдръпна от плоскостта на емоциите и преживяванията. В пространството отвъд тях има една проводимост, която бих могъл да определя дори за тяло на вдъхновението.

Това е третата Ви поетична книга, как стигнхте до издателство „Жанет 45“?

Стигането до „Жанет 45” е тотално обикновен процес. В електронната си страница те са посочили адрес за изпращане на ръкописи и аз реших да пробвам. Мислих, че моите симпатии към класическата форма няма да срещнат одобрение, но след известно време ме уведомиха, че ще ме издадат и започнахме работа с редактор.

Имате ли мнение за избухващите напоследък драми между автори и лобита?

Просто е посредствено. Но е напълно нормално, когато човек търси утвърждаване на своята посредственост, а не начини за преодоляването и. Това отново се отнася за всички нас.
За литературната среда няма какво да кажа. Тя е сбор на литературните периферии – тоест ние.

Поезията избор ли е, или призвание? Какво щяхте да правите, ако не можехте да пишете?

Имам някакво отношение към поезията. Понякога е възможно и тя да има отношение към мен. Не бих могъл да я нарека избор, не бих могъл да я нарека призвание, нито бих могъл да застопоря отношенията ни по друг начин. Не е особено драматично нито боравенето ми с думичките, нито неспособността ми за това. Аз просто понякога имам да казвам нещо. Доколкото не мога да го казвам се опитвам да го правя. И в двете имам трудности.

Какъв човек сте?До колко е важно според Вас да си добър човек, за да си добър поет?

Няма нищо интересно покрай личността ми, нито покрай която и да е друга личност.

Във „важното” не може да има „добро”, нито обратното. И да, първо трябва да си човек, за да си поет. Не можеш да си прикриеш следите, винаги се вижда - като си минавал от тук, колко тревичка си потъпкал.