Тя е от Чирпан – от средата на Тракия.
Но не това я прави значима.
Подредила е цели осем стихосбирки, които докосват най- тънките струни на човешката душа.
Но и това не я прави чак толкова важна. Тя е стопанката на Галерия-книжарница София Прес, на всичките прекрасни книги и картини, които са изложени в нея на вниманието на читатели, приятели и ценители.
Но и това не е най- важното, което трябва да знаете за нея. Тя е най- дълбоко загледаният човек, който можете да срещнете в центъра на София. Тя търси и приема това, което хората наоколо крият в душите си – добрина, стих, мрак, различие...
Това я прави не само голям творец , а и огромен човек.
Има ли вариант, в който не пишеш стихове?
Ако имах идея, как е създаден сценарият за живота ми, и какви детайли са включени, щях да знам и това. Сега ми се е паднало стихотворство... Дори не подозирам какво съм спечелила или изгубила от този избор, защото не познавам и другите варианти. Пиша, откакто се помня, пиша, дори когато не пиша. Сетивност е, която си носиш винаги и навсякъде. Не изтеклото на листа е същинското писане. Вариант да не издавам книги имам непрекъснато. Но вариант да си сменя очите – никак не ми се получава.
На кого са нужни „специалните сетива“, с които света се вижда като поезия?
Не знам нужни ли са някому, освен на този, който си ги има. Но подозирам, че Господ не раздава ей така ненужни подаръци, още повече очи, нерви, любопитство, думи… Тези сетива ще да са някакво специално божие отношение. Подобрение или мутация, която може да се използва за видими поетически цели. А може просто да преминаваш през живота си като живееш поетично. Знам ли как е?..
Какво мислиш за славата? Успех ли е тя, отговорност или бреме?
Не знам какво е. Вярвам на Сенека, че е „златен креват, пълен с дървеници“. А и като гледам „прославените“ човеци на тази държава, май е повече срам. Но мога ли да съм сигурна?
При всички случаи е някаква лична битка, която се дава не всекиму, и в която е трудно да удържиш победа, ако не действаш осъзнато. Не знам дали искам да ми се случи точно тази битка. Но кой е застрахован? В днешната литературна ситуация у нас, особено в поетичната, славата е твърде лековато същество и няма как да я погледна като една истинска и същинска слава. Но искрено стискам палци на онези, които споходи – да издържат и на ласките, и на сатенените чаршафи, и на ласкателствата.
Какво те разсмива и натъжава?
Аз съм доста умозрителен човек. Основното, с което се занимавам е да зяпам себе си – през микроскопа на случващото се. Онова, което ме радва най-много е срещането на впечатляващи подскоци на духа, човеците, които успяват да плуват по житейската вълна, като създават радостни приливи, онези, които носят лекота, удивление, възторг, хора – широки като прегръдка. Ами, има ги.
Това, което ме натъжава – ох, не знам, натъжават ме хората-рани, раните в душите, боли ме и от етикетите, залепени върху всичко, от клишетата, с които гъмжи живота ни, от черупките, в които е затворен духа, боли ме от хихикането на света, от напразното му бръщолевене, от рамкирането и теснотата, от рекламите и какафонията, изобщо от планетните шумове, които са дребни и истерични, и те карат да се загубваш ежедневно, и изискват да правиш непрекъснато усилие да не се загубиш...
Има ли нещо, което категорично не приемаш в хората, които срещаш ежедневно?
Ами опитвам се да приемам всичко. Но не ми се получава винаги. Има доста неприемливи неща в живота наоколо. Махало – люлее се напред назад и за да дойде хубавото, все минава през мрака. Ще съм твърде измислена, ако кажа, че непрекъснато стоя и се радвам на крилато и пърхащо човечество – затискат ме съмнения, страхове, и все съм затънала из екзистенциалните си дебри… Но конкретните измерения, т.е. нещата, които ме „дразнят“ някак изтичат през мене доста бързо и винаги им намирам някакво оправдание.
Не казвам, че е добре това – така съм устроена.
Коя е по- добрата от осемте ти стихосбирки, издадени до момента?
Все едно да ме попиташ, детството ли си харесвам повече, или младостта. Ами всичко е там, където трябва и тогава, когато трябва - с всичките си белези, любови, раздели, търсене и пропадане, утехи, пътешествия навън и навътре... И е нямало как да се разминеш. Може би детайлите биха могли да бъдат различни, но в същината си - същите. Когато живееш нещо, то ти се струва най-значимото, най-твоето, защото си потопен само в него. Като отмине – и се превръща в остатъци, паяжина, спомен, бегли детайли от живот… Така е и с книгите - всяка е част от пътя, но той продължава и винаги е сега.
Ти четеш много, и то български автори. Сравнима ли е българската поезия и литература със световната?
За да отговоря на този въпрос трябва да познавам по-добре и съвременната световна литература, аз не мога да се похваля с това... Все пак мога да допусна, че и в България, както и по света се раждат талантливи писатели и поети, едва ли точно у нас Раздавача на таланти ще е спестил нещо.
Въпросът от там нататък е какво се прави с тези дадености – как се издава, как се продава, как се окуражава, как се превежда една национална литература, как пътува по света и намира нови и нови читатели... А и търси ли въобще? Но и сляп да е човек – ще забележи удивителен синхрон в начина, по който се случват нещата в повечето житейски сфери у нас. Та и в нещото, наречено „национален литературен живот“ ситуацията е аналогична... Изводите – сами. Хубавото е, че въпреки всичко се случва добрата литература. Че се появяват страхотни книги и стигат до хората сред цялата многотия.
Това е най-хубавото и на живота въобще, че въпреки всичко живее и надмогва.
Интересуваш ли се от политика, от трусовете в обществото ни, от глобалните заплахи?
Не. Не се интересувам от тези неща. Но и това не е цялата истина – смятам, че всичко, което преживяваме е с категорични корени в духа. А, виж , от него се интересувам доста.
Никак не ме вълнува кой политик къде е сгафил, за колко се е продал, колко силно искат да ме уплашат новините и къде телевизорът ще иска да запрати човешката ми енергия. Ясно ми е, че днес ще преспя с вечерната новина, ще се ядосвам, ще изкрещя – наум или на глас, после ще се скарам с колегата евентуално, а утре ще ме залее следващата новост, после по-следващата мътилка – и така ежедневно ще живея живота, който се очаква да живея...
Ще се боя, ще се карам, ще изпращам болка и гняв по земята… Сякаш са ѝ малко на земята и болката, и гневът, но ще ѝ прибавям и от моите - всеки ден. И нищо няма да се промени, освен запращаната ми по лошотията жизнена сила.
Е, ще заспивам с чувство за правота в омразата си... Не е за мен това, предпочитам да храня само онези неща, които растат, украсяват, милват... Тях избирам да виждам. Това е моят начин да спасявам света, или света си ежедневно. Вероятно всеки човек има свой начин… Махалото се движи и всеки ден настоява да осъждаш или да прегръщаш.
Колко далеч е поезията от световните проблеми?
Не, тя не е небесен остров, откъснат от живота – тя е самия този живот, но също и невидимата му горница. Не бих била жива, ако случващото се в света не е част и от мене.
Какво мислиш за отношенията автор-читател? Разкажи за най-запомнящия се почитател?
Ами читателите са радост. Особено онези, които харесват написаното, защото именно с тях влизаш в резонанс и получаваш успокояващо усещане за себеподобност, която е някакъв любим допинг. Така че ги обичам всичките, обичам срещите с тях.
Разбира се, имам и любими читатели. Винаги си избирам един първи читател, който ми е най-важен, дори да го няма насреща, си го създавам и фаворизирам, през неговите очи чета всичко ново и се вълнувам като на любовна среща – слагам си фибички в косата, изглаждам грапавините, искам непременно да му хареса новото стихотворение…
С тази роля натоварвам обикновено важен за мен човек, който се превръща в една метафора – метафора на всички следващи очи, които ще посрещнат думите ми. Ако издържа неговия поглед към текста, нататък е лесно.
Защо, според теб, „всеки“ иска да издаде книга? Как читателят да разпознае откровения графоман?
Не знам дали всеки иска такива неща?... По непотвърдени данни, имало живот и извън литературата, но мисля, че това са безпочвени твърдения. Шегувам се. Да, занимаването с писане изглежда относително лесна работа, инструментариумът е достъпен за всички, а вече интернет предоставя и широка трибуна, в която за всяко писание ще се намери и клика, и клакьори. Издателствата са повече от читателите и всяко от тях се надпреварва да прибере едни пари… в името на литературата. Всъщност, за литература не говорим въобще… Но приемам и това.
Всекиму - своето пътче, терзания, ядове, цена и уроци.
------------------
Виж, за читателите е по-трудно. Но ми се иска да вярвам, че всеки човек рано или късно ще се добере до своите четива Въпреки, че пътят към тях понякога минава и през „несвоите“.
Наскоро беше представянето на последната ти книга „Една ампула мрак“ в Чирпан. Страхуваш ли се от това, че никой не е пророк в страната си?
Не, не се страхувам. Защото „признанието“ или „непризнанието“ са част от т.н. „литературен живот“ – а той, вече казах, се движи по други, извънлитературни правила. Поезията се пише вертикално, но се оценява хоризонтално. Хоризонталите са конюнктура, ситуация, реклама, кръгове, финанси, вестници, драматургия всякаква… Вертикалът ме вълнува повече.
А Чирпан – онзи, който е в мене, е постоянен. Той не зависи от това кой е кметът, каква е политическата ситуация, какво пише в местния вестник, нито от клюките и сапунените сериали. Той е домът ми, майка ми и баща ми, гробът на баба, черницата пред къщи, музеят на Яворов, въздухът и водата, която „се не пие“, все такива неща… И не се боя, че ще се променят. Там се чувствам винаги любима.
Класика или „съвременна българска поезия“?
От всички съюзи, предпочитам съюзът „И“ - каза веднъж една любима приятелка, Мая Дългъчева. И аз така. Антагонизъм съществува само в човешкото въображение, което иска непременно да избере. Иначе истинските неща си стоят добре едно до друго, и не си пречат, времената – също. Днес чета основно съвременна поезия и понякога, когато ми трябва довод, опора, скривалище – Яворов, Дебелянов, Вапцаров…
Имат ли значение наградите от конкурси?
Егото яде всички ни по различен начин – и с наградите така. На един казва, че е велик и заслужава тази награда, че и всички награди на света, на друг шепне: „Не ти дадоха тази награда, защото са мафия“, на трети – че читателите му още не са дорасли до неговото величие, на четвърти - „ти не си като тези дето ламтят за слава“... Изобщо колкото хора – толкова изкушения. Не ми дава сърце да съдя, защото и аз си имам своите…
Търси ли се признанието, или то само намира таланта? Има много млади, талантливи автори, които не могат да достигнат до публиката...?
Доста труден въпрос. Ако търсиш признание, то ще те намери. Но тежко ти, ако за признание пишеш – не се знае можеш ли да платиш тази цена. А пък ако можеш, тогава – браво! Всекиму – своята пътечка. Винаги става онова, което е най-добре за тебе. Ако посягаш към чуждо канче, няма как да си сигурен ще можеш ли да преглътнеш ястието, дето животът и забъркал там. Но така сме човеците, все пак надничаме, терзаем се, ядат ни съмнения и искаме да сме ние.
Сега казвам това, не значи, че винаги съм вървяла по този път, имала съм и имам своите слабости и страсти, опитвала съм се и опитвам написаното от мене да стигне до повече хора. Младите и талантливи автори също ще имат своите пътеки към читателите. А и днес това е по-лесно– ако си добър, няма как това да не стане ясно в един момент. Ако не си – също.
Колко работа трябва, за да се издаде успешна книга?
За един автор „успешна книга“ сигурно е тази, която е стигнала до повече хора и резонансът е станал видим, онова пукане, онова прозвънване, се е чуло и у тебе – станала е тази уникална сърдечна среща….
За издателя, вероятно, това е добре продадената книга, след успешната рекламна кампания след минимална инвестиция и ангажименти. Пък ако му се случи и автор без претенции за хонорари и без досадни изисквания към качеството на изданието...
А за читателя, виж, за читателя, това ще да е книгата, която той препрочита и пази в себе си по-дълго от утре.
Но въпросът беше за работата, а в случая – поетичната работа не е написването, не е издаването или продаването, а онова човъркане из себе си, разрохкването на вътрешната ти почва, която ще позволи на засетите човешки работи да поникнат, и цветовете им да са истински, а не някакви бутафорни пластмасови розички, които, вярно – траят, но не трогват...
Точно тази работа - край няма.
Как ще се казва следващата ти книга?
Следващата книга ли? Тя е още семе. А семената са безименни.
Няма коментари:
Публикуване на коментар