Select Language

Кошмари


Лятото e като човешко лице – ако се вгледа човек внимателно в детайлите, ще съзре милиарди несъвършенства, черни точки и тънки бръчици, от крачка разстояние обаче изглежда перфектно. Някои особено наблюдателни хора винаги се вглеждат, и затова не се прехласват много. Други направо си губят ума, защото не съзират тънките бръчици. Аз съм от тези, които твърдо вярват в това, че лятото е непредвидимо като мисъл и непостоянно като чувство. Затова го оставям да ме изненадва. Въпреки, че по- често ме изненадва не лятото, а
вселената и хората в нея.

Ванина (или Ванчето, както я наричат тук за неин ужас), току-що е пристигнала от Нейде из Европско и се разхожда из калдъръмените улички на крайморско градче от селски тип. Времето тече твърде бавно в края на лятото, туристите са отлетели на юг, сергиите намаляват... Отдавна не си е идвала, има поне пет години откак живее в странство, разхожда се бавно и разглежда с критичен поглед. Защото има база за сравнение – къде е Ривиерата /френска, испанска, италианска или друга/, пък къде – наша малка България... Изведнъж рязко ѝ се прияжда суши. Влиза в малко уютничко заведенийце с глинени кани и гюведжета за декорация, усмихнатата сервитьорка се приближава с тефтерче и химикал в готовност.
- Добър ден, да ви предложа меню? - пита тя и издайнически поглежда към обувките си, забелязва, значи, че гостенката е от класа.
- Не! - казва Ванина твърдо, и без да хвърли поглед на менюто, изстрелва поръчката. - Хосомаки сьомга и нигири змиорка, моля. По четири броя.

Сервитьорката зяпва в пълна паника.
- Ами в момента се свърши...
- Свършило? Кое по-точно? Сьомгата или змиорката?
- Ами то всъщност, ние не предлагаме...
- Е, само в България може да се случи такова безобразие! Не, че не съм очаквала! - мърмори Ванчето. - А въобще какво предлагате?
- Ами скарата се приготвя по местна рецепта, с местни подправки... Рибата и мидите са съвсем пресни, от тукашните рибари купуваме... Готвачът приготвя много хубава рибена чорба ...
- Остава и шкембе да ми предложите! Благодаря! - казва гостенката изразително, и напуска заведението.
Пак по тесните калдъръмени улички, тя намира друго заведение. Вече е забравила за сушито, изведнъж я завладява идеята за фондю.
- Предлагате ли фондю? - пита тя още преди сервитьорът да е помислил да предлага местните си специалитети.
- За съжаление, не. Но пък предлагаме чудесно сирене по шопски - по традиционна рецепта, с местни подправки...
- Е, нали влязохме в ЕС, не научихте ли нещо по- европейско от сирене по шопски?- пита Ванчето, вече съвсем ядосана. - Благодаря! - казва накрая още по- изразително и напуска заведението.
Докато търси грешки в плетените на една кука покривки по сергиите, Ванчето се чуди дали пък някъде из този така нецивилизован град не се предлага една хубава супа от волска опашка, някой добър „Буябес“, някоя паеля, фузили „Сичилиана“ – изобщо, нещо което да е различно от таратор и шкембе-чорба. В края на краищата, намирам се в България, но това съвсем не означава, че нямам изтънчен европейски вкус, повтаря си тя. Всеки знае, че България има много да наваксва и да се интегрира, но пък не е задължително толкова да си личи. Местни подправки, автентични рецепти – а световната цивилизация пак остава някъде встрани. Риби, раци – ами като не са се научили да правят суши, как си мислят, че ще привлекат големите пари?... Ванчето гледа страдалчески морския пейзаж, в които няма нищо от Берлин, Виена или Брюксел. Няма да се оправи тая държава, ей!
Нощта е топла и спокойна, а сънищата на Ванчето – объркани. В тези сънища огромен суши готвач бърка в голяма купа „Снежанка“ и почти се разплаква - салатата му няма никакъв вкус, още по- малко вид, защото йогуртът не е точно кисело мляко, а е йогурт. В далечината баба ѝ Ваня избира дребна риба за „Буябес“ и нарежда: „Тя, щерко, рибената чорба, си е все същата от как съществуват рибарски селища на света. И „Марийка“ да я кръстя, пак ще си оближеш пръстите...“ „Не ща да си ближа пръстите!“ - сопва се Ванчето и обръща гръб. На другия край на съня едра швейцарка се опитва да разбере структурата и консистенцията на саламуреното сирене, и съответно – да го превърне във фондю. „Рататуй или постен гювеч?“ - пита един усмихнат до ушите сервитьор с потури под шотландска пола. - „Палачинки или пенкейкс?“. Ванчето обаче не може да реши...

А волските опашки си висят където им е мястото, воловете разгонват мухите с тях и никой не се престрашава да попита стават ли за ядене...

Текстът е публикуван в сп. Тема


Художникът


Художникът
рано сутрин продаваше кифли.
Ръцете му,
целите в бяло брашно, сновяха.
Очите му,
натегнали за почивка, рисуваха.
А мислите
като есенно ято отлитаха – другаде.
Художникът,
който сутрин продаваше кифли,
довърши
онази картина наум, и умело пресметна
колко кифли
остават до края на дългия ден
и до края
на дългата кехлибарена есен.
И Художникът,
който започваше своята нова картина
изми
всяка прашинка брашно от ръцете си,
докато
заприлича на смешен, нещастен, объркан Пилат.
И осъди
на смърт неразцъфнало есенно цвете.