Select Language

Вселената

Светът ми се заключи между свещ
и чаша бяло вино - недостъпен,
по- рошав от разсърден таралеж,
по- сгромолясан от внезапен тътен.

Светът ми е невидимо кълбо
от многоточия и удивителни -
началото е винаги едно,
а в края дебнат криви въпросителни.

А ти? Къде заключи своя свят?
Преди потопа, след апокалипсис, вляво...
Вселената е духнато глухарче,
и все така на тебе се надява!

Почти приказка



Когато пръстите на лятото изтръпнаха
да ровят в корените на душата ми,
оказа се, че няма нищо свястно
и ни една теория позната.
Само сандалите ми, вечно пълни с пясък
и два-три гларусови крясъка – за в къщи,
илюзията, че принадлежа на себе си
и мъртва тишина с извити пръсти.

А после малките русалки дълго плакаха
за нечия изгубена душевност,
косите си отрязаха напразно,
телата си обрекоха на тленност...
Не заличих следите си от пясъка,
защото всъщност мисля да остана
докато приказката се превърне в песен,
а после ще съм хладна морска пяна.

По залез




По залез морето пристъпи към прага
на дълго строения пясъчен замък,
в който принцеса отдавна няма,
само сърцето ù се е свило под камък.


По залез прибираме празните мрежи,
а златните рибки се крият под фара,
макар всъщност златни рибки да няма,
защото приказката е твърде стара.


По залез с копнеж се заслушваме в чайките,
из пясъка ровим с очи и изстиваме,
прецеждаме жаркия ден през зъбúте си,
доливаме лято (за цвят), и отпиваме.

Посветено


Синеока моя, светлокоса,
пътят ми се разпиля в житата
и очаквано се случи лято
с рехава метличина в косата.

Ах, росата е горчива сутрин,
синеока моя, светлокоса.
Помниш ли ме, или беше рано?
Имам отговора - без въпроса.

Виж, между небето и земята
слънцето си търси малко място.
Синеока моя, светлокоса,
винаги под слънцето е тясно.

В нощните треви загубих призори
хиляди светулки без посока.
Ти не си усмивката на лятото,
светлокоса моя, синеока...



July morning



Сама съм си достатъчна – и в повече,
сама съм си и огън, и огнище
и само пепелта изтлява призори
над моето безплодно пепелище.

Останките от мъртви, слепи фарове
в края на вълнолома чакат изгрева.
Солта изяде глухите ми спомени.
Пияна съм – и съвест ме изгризва.

А свободата – като кал под ноктите –
се трупа в малкото ми, гладко мозъче,
преди да литне жадна над вълните...
Достатъчна съм. Даже съм си в повече!