Почти приказка

Когато пръстите на лятото изтръпнаха
да ровят в корените на душата ми,
оказа се, че няма нищо свястно
и ни една теория позната.
Само сандалите ми, вечно пълни с пясък
и два-три гларусови крясъка – за в къщи,
илюзията, че принадлежа на себе си
и мъртва тишина с извити пръсти.

А после малките русалки дълго плакаха
за нечия изгубена душевност,
косите си отрязаха напразно,
телата си обрекоха на тленност...
Не заличих следите си от пясъка,
защото всъщност мисля да остана
докато приказката се превърне в песен,
а после ще съм хладна морска пяна.