- Здрасти, как се
радвам да те видя! Изобщо не си се променила – сякаш вчера съм те видяла за
последен път! – казва така познатия глас, и аз я виждам в екрана: почти същата,
само „смешните” бръчици край очите са станали повече.
- Глупости, това е
защото съм загасила лампата и не виждаш колко съм побеляла – казвам аз, и двете
се разсмиваме.
- Твоите спят ли?
Да не ги събудим? – пита тя притеснено.
- Ами, няма
опасност, затворила съм всички врати. А твоите?
- Моите ги няма,
отидоха на ресторант. Самичка съм, само с тебе. Не знам кога успяха да минат
толкова години, сякаш вчера беше...
- Знам ли, не ги
усетих – лъжа аз най-безкомпромисно. – Толкова много ми липсваше! – това вече
не е лъжа, чистата истина е.
- И ти ми
липсваше. Помниш ли, как си мечтаехме, че ще пътуваме двете заедно, че децата
ни ще са първи приятели, че мъжете ни заедно ще ходят на риба, а каква стана
тя... – Очите и на двете ни стават
прозрачни. Вярно е, така си мечтаехме някога, преди много години, когато
мислехме, че светът е на наша страна.
- Аз ще си сипя
чаша вино, заслужава си да се отбележи, че се намерихме след толкова години.–
казва тя, и аз проследявам как отваря шкаф и вади висока чаша.
- И аз ще си сипя
– потвърждавам аз. – Направо не вярвах, че ще те намеря след всичките тия
години...
- Ами наздраве! Да
пием за нас, за Скайп, за това, че сме живи, здрави и щастливи, за децата и
мъжете ни, за каквото си искаме...
- Наздраве! И да
сме все така живи, здрави и щастливи, без никакво губене повече!
Отпиваме всяка по
глътка вино – аз в София, тя на другия край на света. Говорим за всичко – за
всяка случка, която се е случила през тия години, за всяко преживяване, за
всички болки и радости, които сме искали да споделим една с друга – а другата я
е нямало. Говорим за деца, за мъже, за работа, за нейната градина в задния двор
и кварталната градинка в края на старата ни улица... Говорим ненаситно, сякаш
се страхуваме, че екрана ще угасне и пак ще се загубим за незнайно колко време.
- Ти защо не ми
каза тогава, че ще заминаваш? – изстрелвам аз един стар въпрос, който винаги ми
е тежал – тя замина изведнъж, без предупреждение, просто днес беше тук, а на
другия ден изчезна.
- Честно, не знаех
какво да ти кажа. Не знаех нито къде отивам, нито какво искам, нито какво ще се
случи... Бях толкова уплашена, бяхме само на 20 години, нищо не знаехме за
живота... И изобщо не мислех, че няма да ме има за толкова дълго време. Мислех,
че е за малко...- казва тя и това си е чистата истина, вижда се.- Ти как
мислиш, правилно ли постъпих като заминах? – пита тя.
- Ами не знам.
Може би беше правилно, защото тук беше доста трудно, възможностите и сега не са
кой- знае какво... – колебая се, защото не ми се иска да е права.- Щом сега си
щастлива, щом се чувстваш добре – значи всичко е правилно и няма за какво да
съжаляваш! – завършвам накрая с всичката увереност, на която съм способна.
Никога няма да
разберем кое е правилно и кое не. Никога няма да знаем какво щеше да стане, ако
тя беше останала, ако вместо нея аз бях заминала, ако и двете бяхме заминали,
или и двете бяхме останали... Ние сме само две незначителни момичета и нашите
дребни колебания нямат никакво значение. Обаче всичкото щастие и сълзи, които
се изляха, сякаш наклониха везните на вселенското равновесие в наша полза. В
тази съботна вечер едно миниатюрно парченце от вселената си застана на мястото.
- Хайде сега,
разкажи ми за нашата улица! – моли тя. И аз разказвам – за ореха, който го
отрязаха, за липата, която още не са отрязали, за тополата, която падна сама,
защото беше много стара, за метрото, което най- сетне построиха, за улиците и
тротоарите, които ужасно се разбиха, за съучениците ни, които се пръснаха по
света, за училището ни, което е пред разпадене... Чудя се още какво хубаво да
разкажа.
- Променят се нещата! – заявявам накрая и двете
се разсмиваме на очевидната истина. Сякаш пак сме на 20 и светът е на наша
страна, а ние сме сами с нашите си момичешки тайни и мечти. Говорим ли, говорим
непрестанни глупости от страх да не настане пак тишина помежду ни. Толкова е хубаво!...
Публикувано в сп. Тема
Няма коментари:
Публикуване на коментар