четвъртък, 26 август 2010 г.

Отговор

„Да заминеш” не е просто дума, която по- често се мечтае, отколкото се осъществява. Това е онова тръпчиво желание, което стои в основата на всички ежедневни действия. Пътят е половината от същността ми – изходените сиви шосета, пребродените горски пътеки, и най- вече незнайните, още недокоснати от жадния ми поглед пътища... Всички те носят познатото усещане за свобода, за нещо ново и непознато. Пътят е нещо, което е направено от човек за човека, за да ни свързва и да ни води един към друг. Обичам факта, че зайците и сърните само пресичат човешките пътища - къде ли щях да стигна, ако по пътя се заприказвам с изгубени и тъжни сърни?
Насред път можеш да срещнеш всичко, включително и съдбата си. На път можеш да видиш в човека до себе си нови (или добре забравени стари) неща. Можеш да зададеш верните въпроси и да получиш верните отговори. Можеш и да се отклониш, да се пъхнеш в крайпътните ниви и да прекараш деня в компанията на слънчогледи, а после да продължиш накъдето ти видят очите... Докато пътят ти те изведе някъде, където се чувстваш добре.
Та така, смисълът на цялото това копнежно писание е в простия факт, че това лято няма да пътувам никъде, дори съвсем наблизо. Това ме натъжава и даже малко ме плаши. Сигурно защото е необичайно състояние за мен. „Да заминеш” е начин на мислене, който дава ново начало с всяко връщане... „Да заминеш” не е просто дума, това е постоянен копнеж и в същото време крайна необходимост. Но всичкото това е от лятото, жегата и размекнатият ми мозък...
П.с. Не, не ми се препрочита „По пътя”, по- скоро предпочитам „Спасителя в ръжта”. Не, засега не употребявам наркотици, предпочитам добрата водка с добрата кола и добър лед. Не, не ми се слуша „Бийтълс”, слуша ми се тишината на междуселска пътечка нощно време. Ако въобще може да се приеме, че това е тишина – щурци, птици, дървета и таралежи вдигат шум до бога, а луната крещи с цяло гърло, че още не е време за връщане....

сряда, 18 август 2010 г.

Разпиляване

Ослушах се за стъпките на Лятото,
а чух как пукат крехките му кости,
как светлия му смях заглъхва някъде,
как стават всички отговори прости :

"Защо" е много близо до "безсмислено",
"Кога" е само спомен за безвремие,
"Дали" погрешно просто е измислено -
"Дали" не е въпрос, а е сравнение...

Останахме сами да тръпнем с Лятото,
а костите ни пукаха премазани.
До нас приседна тежко Тишината
и думите се пръснаха неказани...

вторник, 17 август 2010 г.

Мълчанието

Много ме уморява мълчанието. Сигурно защото в него се крие неизвестното. Чудех се, защо хората мълчат дори когато имат какво да кажат ? Простият отговор пак е в неизвестното – или в страха от него. Една арабска поговорка казваше: „ Тревожи се за думите, но не съжалявай за премълчаното”. Сигурно защото мълчанието е удобното, топло местенце, от което всеки може да наблюдава безучастно. То е сигурно, познато, безопасно... Но пък, ако всички наблюдаваме от потайните си, удобни местенца, кой ще дърпа колата нататък?
Децата, от своя страна, не страдат от такива страхове. Тази сутрин в любимия ми трамвай пътуваха татко, майка и малко момченце. Момченцето ближеше стъклото на трамвая и зяпаше околните с дръзки очи. Очаквано – таткото направи забележка. Очаквано – детето не я чу. Таткото повтори забележката. Тогава детето се обърна към него, погледна го намръщено и каза : „ И на тебе мама все ти повтаря да не пишкаш в мивката, а ти не слушаш!” Ах - ах! Таткото се изчерви до корените на косата си! Самоотвержено посрещна смеха в очите на околните и едва дочака трамваят да спре на спирката. Детето беше стиснато за ръчичка и семейството избяга от сподавения смях с облекчение. Почти съм сигурна, че този татко вече ще внимава къде пишка, а на детето ще бъде изнесен урок за това, че не бива да се говорят такива неща пред чужди хора. Това ще е първата крачка към обезличаването на горкото момченце – след години то навярно ще стане мълчалив, затворен човек, който пази мислите от всичко и от всички. Като всички сериозни, големи хора, които внимават какво казват, но два пъти повече внимават какво премълчават. И навярно няма да си спомня тази смешна, трамвайна случка, но тя ще държи основата на неговото мълчание.
И не, че се втурвам презглава да плещя каквото ми падне – просто мразя да имам нещо за казване, а да го пазя от страх, че на някой може и да не се хареса. Може би съм запазила детската си искреност, или пък предпочитам татковците да не пишкат в мивката, дори с цената на това да бъдат злепоставени. Някой има нужда от лъжа – една такава копринена, сатенена, с украса от старо сребро, романтична... Друг има нужда от истина – безпощадна, с прозрачни, студени очи, гладна... Трети има нужда от смях... Ако хората мълчат за всичко, което виждат и усещат, как ще успеят да се насладят на тишината?

понеделник, 9 август 2010 г.

Престъпление

Животът увисна в острия край
на тънка и дълга карфица.
Времето спря за следобеден чай,
крясна по мен една птица...

Тревата за миг стана сухо сено
с дъх на прииждаща есен.
Забодох си от пеперуда крило.
...И всъщност, животът е лесен!