Отговор

„Да заминеш” не е просто дума, която по- често се мечтае, отколкото се осъществява. Това е онова тръпчиво желание, което стои в основата на всички ежедневни действия. Пътят е половината от същността ми – изходените сиви шосета, пребродените горски пътеки, и най- вече незнайните, още недокоснати от жадния ми поглед пътища... Всички те носят познатото усещане за свобода, за нещо ново и непознато. Пътят е нещо, което е направено от човек за човека, за да ни свързва и да ни води един към друг. Обичам факта, че зайците и сърните само пресичат човешките пътища - къде ли щях да стигна, ако по пътя се заприказвам с изгубени и тъжни сърни?
Насред път можеш да срещнеш всичко, включително и съдбата си. На път можеш да видиш в човека до себе си нови (или добре забравени стари) неща. Можеш да зададеш верните въпроси и да получиш верните отговори. Можеш и да се отклониш, да се пъхнеш в крайпътните ниви и да прекараш деня в компанията на слънчогледи, а после да продължиш накъдето ти видят очите... Докато пътят ти те изведе някъде, където се чувстваш добре.
Та така, смисълът на цялото това копнежно писание е в простия факт, че това лято няма да пътувам никъде, дори съвсем наблизо. Това ме натъжава и даже малко ме плаши. Сигурно защото е необичайно състояние за мен. „Да заминеш” е начин на мислене, който дава ново начало с всяко връщане... „Да заминеш” не е просто дума, това е постоянен копнеж и в същото време крайна необходимост. Но всичкото това е от лятото, жегата и размекнатият ми мозък...
П.с. Не, не ми се препрочита „По пътя”, по- скоро предпочитам „Спасителя в ръжта”. Не, засега не употребявам наркотици, предпочитам добрата водка с добрата кола и добър лед. Не, не ми се слуша „Бийтълс”, слуша ми се тишината на междуселска пътечка нощно време. Ако въобще може да се приеме, че това е тишина – щурци, птици, дървета и таралежи вдигат шум до бога, а луната крещи с цяло гърло, че още не е време за връщане....