Мислех, че...

Мислех, че зимата най- накрая ще завърти колелото
и по калния път за никъде ще затропа каручката...
Но зимата пъхна ръце по- дълбоко в джобовете
и зачакахме заедно поредната банална случка.

Само че, всичко вече се беше случило -
и доброто, и лошото, и даже съвсем ненужното.
Ние повтаряме грешки - нищичко ненаучили,
а залезите се нижат обичайни и теменужени.

Мислех, че хората трябва да завъртят колелото,
а те скриха ръцете си и душите си. И замълчаха.
Не чувам каручката - трополи ли по пътя за никъде,
или глухи камбани в мъглата по грешка звъняха?

празнословия

"а дълга е Главната улица..." /В. Станков/

Очите ми не искаха, обаче
се случи късна, лицемерна есен,
а гарваните сипеха закани
и нищо не звучеше като песен.
Понеже никой никога не знае,
колко е дълга тази Главна улица,
все някога ще трябва да извикаш,
дори и само есента да чуе.
Когато не крещим, ни чува само
безименната кал по тротоарите,
защото си приличаме по нещо -
хора от кал сме. И сме твърде стари.
Знаем какво си мислят хризантемите,
докато чакат да засипе сняг -
как лицемерно закъснява зимата,
докато ние празнословим. Пак...

Кратко

От самото начало на времето
късогледите ми очи недовиждат,
и сякаш пропускат най- важното
към което светът се придвижва.
Той върви, а аз кретам след него,
без да питам къде отиваме.
Той мълчи по свои причини,
аз бърборя... После заспиваме.
И сънуваме мъдри птици,
които ремонтират гнездото ни,
учат ни да чуруликаме,
хранят ни... И отлитат.
Тъжно е. Няма никакъв смисъл,
но нужна ли ти е причина?
В самото начало на времето
имаше смисъл. Но си замина.

***

Всичко вече е казано - и повторено.
На раменете ми не тежат чужди ризи.
Нямам причина да се превръщам
в огледало за дребни капризи.
Знам, че богът на малките радости
в нечие черно сърце ще влезе,
и ще се счупи нещо.
Ще светне - и ще залезе...
И съм благодарна на есента,
че не бърза да рони сълзи
за щяло или не щяло,
счупено или непокълнало.
Краткият ден се колебае
драматично ли да се замъгли.
Всичко вече е премълчано,
но нищо не счупих, нали?

Лилави неща

Мокра привечер в края на краткото лято.

Онзи миг, в който се будя - и тебе те няма.

Призракът на китайска роза в ъгъла.

Смешната, много стара жилетка от мама.

Неподозиран хербарий в средата на разказа.

Сладко от боровинки, сварено в друг живот.

Копче, което не помни да се е закопчавало.

Белези по сърцето ми. 

И луна в оптимистичния си период.

AIN'T NO GRAVE (Can Hold My Body Down) Johnny Cash

Средната пътека

„Винаги избирай средната пътека!” –

все повтаряше, и повтаряше баба,

докато в ситото се люлееше

чистото брашно за хляба.

Нарисувана от забравени мигове,

баба отдавна е само картина –

тя беше съвсем за малко тук,

замеси хляба и си замина...

Обаче сигурно съм сбъркала пътя,

защото още се уча да крача,

а под стряхата всяка зима

цъфтят ранни кокичета. И плачат.

Невинно

Зимата дръпна кованата ледена черга.

Паднах, и толкова заболя, че забравих

с колко зрънца да нахраня черните врани,

колко трохи да подхвърля на белите гълъби,

с колко любов да покрия ъглите на стаята,

колко омраза да скрия под прашния праг...

Все недостатъчни, мои зрънца и трошици!

Вечно объркана, глупава моя любов!

Всичко ще бъде наред някой ден призори -

няма да помня точно какво не направих.

Зимата дръпна кованата ледена черга.

Паднах. И много боля. И забравих...

Charlie

Карикатурата на сляпата ми вяра
разказа нещо смешно и угасна.
Аплодисменти няма. Броим трупове,
а свободата пак ни стана тясна.

Докато думите се давят в лепкав смисъл,
дъждът се дави в концентрични кръгове,
а птиците увисват без посока...
Все крием, че светът си има ръбове...

Същественото

Всичко, което някога съм казала

за старите смокини, за сърцата им,

за корените, криви от умора,

за сенките, витаещи в листата,

за обич към дървета и към хора,

за смисъла от час или от дата,

за споменът, за тайната, за лятото,

за дългите целувки - и за кратките...

Говоренето беше оправдание -

не се научих как се вари сладко.