Select Language

Мислех, че...

Мислех, че зимата най- накрая ще завърти колелото
и по калния път за никъде ще затропа каручката...
Но зимата пъхна ръце по- дълбоко в джобовете
и зачакахме заедно поредната банална случка.

Само че, всичко вече се беше случило -
и доброто, и лошото, и даже съвсем ненужното.
Ние повтаряме грешки - нищичко ненаучили,
а залезите се нижат обичайни и теменужени.

Мислех, че хората трябва да завъртят колелото,
а те скриха ръцете си и душите си. И замълчаха.
Не чувам каручката - трополи ли по пътя за никъде,
или глухи камбани в мъглата по грешка звъняха?

празнословия

"а дълга е Главната улица..." /В. Станков/

Очите ми не искаха, обаче
се случи късна, лицемерна есен,
а гарваните сипеха закани
и нищо не звучеше като песен.
Понеже никой никога не знае,
колко е дълга тази Главна улица,
все някога ще трябва да извикаш,
дори и само есента да чуе.
Когато не крещим, ни чува само
безименната кал по тротоарите,
защото си приличаме по нещо -
хора от кал сме. И сме твърде стари.
Знаем какво си мислят хризантемите,
докато чакат да засипе сняг -
как лицемерно закъснява зимата,
докато ние празнословим. Пак...

Кратко

От самото начало на времето
късогледите ми очи недовиждат,
и сякаш пропускат най- важното
към което светът се придвижва.
Той върви, а аз кретам след него,
без да питам къде отиваме.
Той мълчи по свои причини,
аз бърборя... После заспиваме.
И сънуваме мъдри птици,
които ремонтират гнездото ни,
учат ни да чуруликаме,
хранят ни... И отлитат.
Тъжно е. Няма никакъв смисъл,
но нужна ли ти е причина?
В самото начало на времето
имаше смисъл. Но си замина.


***

Всичко вече е казано - и повторено.
На раменете ми не тежат чужди ризи.
Нямам причина да се превръщам
в огледало за дребни капризи.
Знам, че богът на малките радости
в нечие черно сърце ще влезе,
и ще се счупи нещо.
Ще светне - и ще залезе...
И съм благодарна на есента,
че не бърза да рони сълзи
за щяло или не щяло,
счупено или непокълнало.
Краткият ден се колебае
драматично ли да се замъгли.
Всичко вече е премълчано,
но нищо не счупих, нали?

Лилави неща

Мокра привечер в края на краткото лято.

Онзи миг, в който се будя - и тебе те няма.

Призракът на китайска роза в ъгъла.

Смешната, много стара жилетка от мама.

Неподозиран хербарий в средата на разказа.

Сладко от боровинки, сварено в друг живот.

Копче, което не помни да се е закопчавало.

Белези по сърцето ми. 

И луна в оптимистичния си период.

Старите

Необратимо се затварят в себе си Старите -
каменни пътища, хора, прозорци...
Кашлят прах и ръждиви пирони.
Хоросанът се рони. Хоросанът се рони...
Със скърцане преминават през себе си,
търсят живата топлина на слънцето.
Само вятърът винаги успява –
вятърът не остарява. Вятърът не остарява!

Добрата вечер

Добрата вечер кротко е припаднала –
очаквах, че това ще ми се случи...
Прегърнах я, и много се надявам
Добрият ден въобще да не научи.

Добрата вечер често прекалява,
но никой няма право да я съди –
Добрата вечер е добра тогава,
когато ражда сини пеперуди.

Как всяка неизметена надежда
полепва по небцето на съня ми!
Добрата вечер не почисти нищо,
дори остави живи таласъми...

Добрият ден въобще не предполага
как много намаляха пеперудите...
Добрата вечер е добра отново –
не е умряла, в случай, че се чудите.

Средната пътека

„Винаги избирай средната пътека!” –
все повтаряше, и повтаряше баба,
докато в ситото се люлееше
чистото брашно за хляба.

Нарисувана от забравени мигове,
баба отдавна е само картина –
тя беше съвсем за малко тук,
замеси хляба и си замина...

Обаче сигурно съм сбъркала пътя,
защото още се уча да крача,
а под стряхата всяка зима
цъфтят ранни кокичета. И плачат.

Невинно


Зимата дръпна кованата ледена черга.
Паднах, и толкова заболя, че забравих
с колко зрънца да нахраня черните врани,
колко трохи да подхвърля на белите гълъби,
с колко любов да покрия ъглите на стаята,
колко омраза да скрия под прашния праг...

Все недостатъчни, мои зрънца и трошици!
Вечно объркана, глупава моя любов!
Всичко ще бъде наред някой ден призори -
няма да помня точно какво не направих.
Зимата дръпна кованата ледена черга.
Паднах. И много боля. И забравих...


Charlie

Карикатурата на сляпата ми вяра
разказа нещо смешно и угасна.
Аплодисменти няма. Броим трупове,
а свободата пак ни стана тясна.

Докато думите се давят в лепкав смисъл,
дъждът се дави в концентрични кръгове,
а птиците увисват без посока...
Все крием, че светът си има ръбове...

Същественото


Всичко, което някога съм казала

за старите смокини, за сърцата им,

за корените, криви от умора,

за сенките, витаещи в листата,

за обич към дървета и към хора,

за смисъла от час или от дата,

за споменът, за тайната, за лятото,

за дългите целувки - и за кратките...

Говоренето беше оправдание -

не се научих как се вари сладко.

Улично



През 1879-та година София била опасана надлъж и нашир от всичко на всичко 26 улици. Научих този факт наскоро, защото в училище или в университет такива факти не могат да се научат. Разбира се, могат да се научат на улицата, особено ако тя е една от тези 26. Ако си роден на такава улица, имаш шанса да поседиш на пейка с хора, които наистина са преживели войни, комунизъм и демокрация. Можеш от първо лице да научиш не само тайните на играта на табла, можеш да разбереш откъде и защо е емигрирала прабаба ти, за да се окаже точно на тази улица, да научиш за прическата на баба ти като момиче и кой е тичал до нея по време на бомбардировката през 1944-та, да се изненадаш от това, какви чудеса е вършила майка ти като дете...
Някога улицата носеше името „Андрей Жданов”. Много малко хора знаеха кой е той, приемах, както и всички останали, че е някакъв велик съветски другар, който е свършил нещо много героично и е заслужил една от най- старите и дълги улици в София да носи името му. После името внезапно стана „3-ти април”, а другарят Жданов се оказа косвен (или не чак толкова косвен) виновник за изтребването на хиляди философи, литератори, поети и обикновени невинни  пияници. Понеже никой не обясни причината за преименуването, научих фактите от улицата. Новото име не издържа дълго и улицата си върна названието, което е носила по времето, когато баба ми е тичала по нея – „Пиротска”. Всеки знае защо.
Да се живее в такъв квартал е и хубаво, и ужасно. Паметта на улицата е странен феномен – хората идват и си отиват, а на пейките в кварталната градинка остават легенди само за неочакваните чудаци, за различните. Човекът отдавна го няма, а все ще се намери кой да спомене, че когато се родили дъщерите му, засадил пред блока две брезички – ей така, без никой да го кара. Когато съседката внезапно стана вдовица, се събра целия квартал – всички изказваха съжаленията си от „непрежалимата загуба“, а не помнех човекът да е бил забележителен с нещо, освен с това, че беше геолог и пътуваше с месеци. Съседката, разбира се, всички познаваха, тя беше неотменна част от местния колорит. Говореше странни неща: „Защо не мислих навремето, трябваше да взема Иван от третия етаж, като ме искаше – и да поправя бушони може, и пазарува, и е здрав... А ето, отказах му тогава, и Надка веднага го взе...”. Опитвах се да си ги представя като млади, заедно: дядо Иван от третия етаж, бригадир в завода, и баба Ваня от петия – гобленарка. И не ми достигаше въображение...
Знам къде е бил дворът на къщата, в която се е родила майката на майка ми – всички ми го показваха и очертаваха: „От ей- тая топола, през сливката, до ореха. После до ей- тия рози, през момините сълзи, до перуниките. Нататък, от люляка, е на леля ти Катя от третия етаж. Където беше къщата на прабаба ти, сега е детската площадка. Все едно играеш в къщи...”. Тополата отдавна падна върху площадката, орехът го отрязаха по неизвестна причина, но розите и момините сълзи, и перуниките са си там. Една пролет, малко преди майка ми да си отиде, се беше сетила за тези момини сълзи. Поиска ми, и аз въобще не се поколебах. Докато ровех в листата да намеря белите цветчета, се показа непозната баба и се развика: „Защо късаш, твои ли са тия цветя? Хем си голяма! Аз те знам коя си, винаги си била лоша...”. Отговорих емоционално, не ми беше до дипломация: „Като ме знаеш коя съм, нали знаеш, че са мои, баба ми ги е садила, когато се е родила майка ми... Лоша или не, вземам си ги!”. Бабата се прибра, а после разбрах, че се оплакала на кварталната клюкарка (първият вход, първи етаж) от мен. Само че всезнаещата потвърдила, че момините сълзи са мои, от розите до перуниките са си мои – исторически факт е, имам съвсем легално право да ги късам и да ги подарявам на майка си...
Сега „нашата” част от улицата вече не се казва „Пиротска”. С повече въображение, може да се каже, че сме изключени от нея. За сметка на това сме чест от булевард, който гордо води към всеизвестният люлински тунел. Остават ми спомените за улицата, която знае за историята ми повече от мен самата, за песните, които пееха по празници съседите (всички заедно, и никой нямаше колебания за текста или мелодията), за чашите захар и олио, които се разнасяха между етажите и блоковете, за груповите напускания при бедствия, за странните форми на задружност, които ми липсват... Днес познавам все по- малко от съседите, и единственото хубаво в този факт е, че вече никой не помни прическата на баба ми като момиче.

Текстът е публикуван в сп. Тема