Select Language

***

Отдалечавам се в безличната си кожа,
а сянката ми лази по стената -
опитва се да скочи през прозореца,
защото съм напълно непозната.

Ти виждаш своето момиче весело,
синът ни – строга, уморена Мама,
баща ми – черната овца в семейството...
А мен ме няма. Никъде ме няма...

Загубих се мeжду „сега“ и „никога“,
като забравен стих – неизговорена.
И само сянката ми не разбира:
прозорецът отдавна е затворен.

Снежни ангели

Играем "на ангели" - проста детска игра.
От умиление почти се разплакваме.
Някой сме паднали, други ще паднат,
трети са точно каквито очакваме:
едва дръзнали плахо да махнат с криле
обикновени, объркани хора.
Играем "на ангели" под студено небе
и очите ни бягат встрани от умора...

Върху снежния ангел се трупа нов сняг -
утре пак ще играем "на ангели", пак...!

Липовият чай


Студено е. Замръзвам в мълчината.
Топят се ярките криле на всички мисли.
Как натежават кухите ми кости
от краткото предчувствие за сняг...
Без липов чай не можеш да ме стоплиш...
Кажи ми честно, бях, или не бях
в онази стара приказка за вещици,
която липовият чай разказа?
Защото всеки има собствен ад
а в моят е студено. До омраза.

Амнезия

Опитах се да взема малко смисъл
от сутрешния скреж по хризантемите,
защото мислех, че си спомням лятото,
а се оказа, че е друго време.

Понеже хризантемите не плачат,
а погледът ти се превръща в яма,
ще се прелея в есента без спомени.
И няма скреж по миглите ми. Няма!

Натюрморт

Отстъпих крачка - две, да видя в цялост
усмивката от грозната картина,
а цветните петна се сляха в сиво
и беглия им смисъл ни подмина.

Маса. Отдавна откъснати ябълки -
и греховете, които не сторихме.
Полупълна - полупразна чаша.
Хляб - не за него се борихме...

И отстъпвам назад до безкрайност,
до ръба на смълчаната цялост.
Вече нямаме грозна картина -
само рамка. Платното е бяло.

Halloween-ска приказка

Тази приказка непрекъснато свършва,
а принцесата всеки път е истинска -
въпреки всичкия грах и мърша
душата й пак не става на тиква.

Тя знае куп безболезнени начини
да си изгуби в полунощ обувките,
как да спи стогодишни сънища
пълноценно и без преструвки...

Време ли е да се прегърнем есенно
с принца на всички призраци?
Тази нощ една Пепеляшка
търси вретено. И знаци...

Dejeuner de matin d' apres Jacques Prevert



Той си тръгва -
като в старата приказка
тихо,
без да пие кафе,
без да взема чадър и манто...
Само мислите ми го проследиха.
Имаше нещо смислено, но къде е то?
Той си тръгва -
няма такава история.
Всички думи отдавна са казани
и подредени.
Под дъжда, под шума на листата,
под вятъра,
ще покрия лицето си с шепи,
а очите все пак ще оставя отворени.
И ще видя
как той си отива в мъглата -
без да бърза,
защото е адски бесмислено.
Няма начин!
Не спирам да се надявам обаче
нещо в мен да се счупи,
нещо в него да плаче...

Човещина

Неведоми са пътищата, всичките -
като сънят на синя пеперуда.
Не стигат до целта, а се препъват...
И всичко е, защото аз съм луда.

Неведоми са стъпките към себе си -
като дете, което се събужда.
Издирвам недовършени вселени,
защото моята е много чужда.

С върха на пръстите си ги усещам -
пукнатини из кожата човешка.
Неведоми са грешките понякога...
Да съм човек, оказва се, е грешка.

Есенно виждане

Очите на невидимото щастие
се плъзнаха по мокрите ми длани
и паднаха на есента в полите -
при листите, от вятъра събрани.


И само есента успя да види
как привечер гнездата опустяха.
Очите на невидимото щастие
се плъзнаха в страни - и ослепяха...

***


Началото е безсловесен, кисел призрак,
който жадува за кафе и още сън.
Зъбати колела задвижва времето
преди да е просветнало навън...

Средата е безсмислено говорене,
съшиване на шарени парцалки,
изравяне на мъртви, сухи корени,
прашинки радост – малки, твърде малки...

Въртим се, докато припадне клоуна,
докато в погледите зейне яма.
Началото е беден, кисел призрак,
а в края съм сама. И друго няма...

Дишане

Вдишвам дълбоко. Задържам. Издишвам.
После вдишвам отново живота си.
Теб души ли те кротката липса на смисъл,
или само за мен е гарота?

Вдишвам. Вятър свисти и извива
в алвеолите, в бронхите, в кривото гърло...
Натежават безсмислени празни пространства.
Дали после е болка, или тежест е първо?

Всъщност, няма значение. Вдишвай, издишвай,
и преди да помислиш, вдишай отново.
Не е дадено да познаваме тази пътека,
по която въздишката стига до Бога.

Усещане

Най-тихо е преди зората, знам го.
А утрото не знае, че подслушвам.
Опирам се на липсата на думи –
с кафе и празнословия закусвам...


Из кухите аорти на сърцето ми
висят мълчания като заспали прилепи,
а счупения граал на мечтите ми
не се лепи...и пак не се лепи...


Къде да сложа нямото усещане,
с което те посрещам късно нощем?
Сега чуй тишината преди изгрева
и после ще ти кажа всичко. После!

Узряване



Самотата узрява бавно
докато загорчи от сладост.
После тежко капва в ръката ми.
Самотата е крехка радост.

По- лесно виждам птиците
и все по- трудно хората.
Самотата е просто призма,
всичко останало е умора.

Слушам крясъка на безумния
и мъртвия ропот в тълпата...
Неми жеравите отлитат
призори. И узря самотата.

Сънища

Не сънувам принцове – само бели коне
в равнината на дългия ден.
Само скъсани перлени нанизи.
Бели ризи на схлупените ти рамене,
сини птици, умиращи в плен...

Не сънувам стихове – само сноп слънчогледи
безсловесни и неподредени.
Само пукот на борина в тъмното.
Жалки и безпредметни, безкръвни победи.
Гладни приливи – глухи и неми.

Не сънувам въобще – само чакам да мине
полунощната призрачна сянка
и нездравото скърцане в потайна доба.
А когато последния призрак нахалост загине
аз ще бъда за утрото сетна спасителна сламка...

Поредно

Змията на поредното предателство
ухапа кривия ми ден и пак се скри.
Не знам кога ще изпълзи отново,
ще смогна ли да преброя до три...

Отдавна някаква изгубена илюзия
опитва да роди сълзи в очите ми...
Поредната горчива чаша чака.
Отворих пропаст между мене и звездите.

И нямам извинение за прошката,
която никому не служи за утеха...
Единственото липсващо в пейзажа -
пътеката ми. Моята пътека...

Илинден



В средата на лятото съм - в средата на себе си,
а краката ми тънат в соления пясък.
Средата на времето ще роди гръмотевица -
дали мен ще удари, или по- нататък?


А в далечното някъде зреят смокините,
слънчогледи навеждат лица към земята.
...И покапаха едри сълзи по лозницата.
После пак ще съм същата - като прът в колелата...

Вселената

Светът ми се заключи между свещ
и чаша бяло вино - недостъпен,
по- рошав от разсърден таралеж,
по- сгромолясан от внезапен тътен.

Светът ми е невидимо кълбо
от многоточия и удивителни -
началото е винаги едно,
а в края дебнат криви въпросителни.

А ти? Къде заключи своя свят?
Преди потопа, след апокалипсис, вляво...
Вселената е духнато глухарче,
и все така на тебе се надява!

Почти приказка



Когато пръстите на лятото изтръпнаха
да ровят в корените на душата ми,
оказа се, че няма нищо свястно
и ни една теория позната.
Само сандалите ми, вечно пълни с пясък
и два-три гларусови крясъка – за в къщи,
илюзията, че принадлежа на себе си
и мъртва тишина с извити пръсти.

А после малките русалки дълго плакаха
за нечия изгубена душевност,
косите си отрязаха напразно,
телата си обрекоха на тленност...
Не заличих следите си от пясъка,
защото всъщност мисля да остана
докато приказката се превърне в песен,
а после ще съм хладна морска пяна.

По залез




По залез морето пристъпи към прага
на дълго строения пясъчен замък,
в който принцеса отдавна няма,
само сърцето ù се е свило под камък.


По залез прибираме празните мрежи,
а златните рибки се крият под фара,
макар всъщност златни рибки да няма,
защото приказката е твърде стара.


По залез с копнеж се заслушваме в чайките,
из пясъка ровим с очи и изстиваме,
прецеждаме жаркия ден през зъбúте си,
доливаме лято (за цвят), и отпиваме.

Посветено


Синеока моя, светлокоса,
пътят ми се разпиля в житата
и очаквано се случи лято
с рехава метличина в косата.

Ах, росата е горчива сутрин,
синеока моя, светлокоса.
Помниш ли ме, или беше рано?
Имам отговора - без въпроса.

Виж, между небето и земята
слънцето си търси малко място.
Синеока моя, светлокоса,
винаги под слънцето е тясно.

В нощните треви загубих призори
хиляди светулки без посока.
Ти не си усмивката на лятото,
светлокоса моя, синеока...



July morning



Сама съм си достатъчна – и в повече,
сама съм си и огън, и огнище
и само пепелта изтлява призори
над моето безплодно пепелище.

Останките от мъртви, слепи фарове
в края на вълнолома чакат изгрева.
Солта изяде глухите ми спомени.
Пияна съм – и съвест ме изгризва.

А свободата – като кал под ноктите –
се трупа в малкото ми, гладко мозъче,
преди да литне жадна над вълните...
Достатъчна съм. Даже съм си в повече!

Клепсидра


Превръщам се в клепсидра – остарявам
и времето тече из мене бавно.
Едно си спомням – други две забравям,
и най- накрая всичко става равно.

Секундите покапват във минути,
минутите се стичат с болна жажда
докато часовете се прелеят...
И кръг се ражда. Само кръг се ражда...

И ако някой преброи случайно,
ще срещне много хиляди години,
в които съм се стичала до равно.
Пак чакала съм времето да мине...

Констатация


Надявах се, че още ще вали -
поне докато стане тихо в мене.
Надявах се, че няма да боли
изгубеното в тишината време.


Оплетени в надежди и във страх
цъфтяха думи в тъмното. За кратко.
Убиваш ми като проклето зрънце грах
изгубено под пода на палатката...

Поличба


Разсипах сол – и знам, че ще се случи.
Все някога ще дойдат и за мене –
онази, саблезъбата забрава,
която никога не идва денем,
онези ветрове между звездите,
които бъркат с хаос тишината,
онази непотърсена пътека,
която знам, че точно мене чака.

От мене ще останат шепа грешки,
които сигурно ще преповторя.
Животът си отиде по човешки.
Сега вратата тихо ще затворя.
Ще тръгна бързо, без да се обръщам,
няма да има плач и пръст на буци...
Все някога ще дойде мойто време.
Разсипах сол, и знам, че ще се случи...

Докато



Докато посивява косата ти
аз чета. После правя салата.
После спя. И се губя в мъглата.

Докато се смалява лицето ми
ти работиш. На табла играеш.
После пиеш. И после - не знаеш.

Докато с теб делихме си хляба
той изсъхва. И остарява.
Хваща плесен. За нищо не става.

Докато през живота си тичахме
все мълчахме. И се обичахме.
И се губехме. И се намирахме...

Вече можем ли да се разбираме?

Някакво следземетръсно настроение


***
Понякога, ала само понякога
пиша с черно мастило. И думите
се редят като неми вдовици –
безумни,
неповикани и непомислени
дълго чакали слепи птици.
Нощем с остри, мастилени ръбове
режат корена на вселената,
и страха ми гротескно гримират.
И, сами в самотата си, спират.

Понякога, ала друго понякога
празни листове хапят ръцете ми
без да знаят защо са живели...
Глухи като вселената.
Бели.

Бурени

Смехът попи в стената, побеля
и сякаш се разтвори в хоросана.
Небето се присви и заваля,
а край стената бурен се захвана.

Под покрива увисна тишина,
която твърде много думи знае.
В бръшляна се процежда светлина –
и плевелът за плодове мечтае...

Сънувах, че прозорците – очи
ме гледат сякаш мога да се върна.
Под бурените нищо не личи,
не виждам към какво да се обърна...

*

Отминалите дни лежат под прага –
ненужно, непотърсено наследство.
Дори не помня от какво избягах...
Тук беше къщата на мойто детство...

Окото на бурята

/на мама, която ме чака/



Още искам да стъпя в окото на бурята -
боса, и с очи като сухо сено - изветрели.
Ще стоя много мирно, и ще бъда зеница
и ще се разширявам, докато светлината ме вземе.

После - няма тъга: топъл хляб, топъл огън,
и /понякога/ цветна дъга край прозореца.
Долу в ниското няма подкрепящо рамо.
Из душата ми ровят полудели светулки.

Все си мислех, че ще има и още за казване,
но окото на бурята тежко премигна.
След секунда ще има място за двама...
Само, моля те, имай търпение, мамо!

Безименно


 Когато тръгвах беше твърде рано.
Прахът от пролетни усмивки тъкмо слягаше.
Безименни, конете ми препуснаха
натам, където пътят жадно бягаше.

Събуждах се, и знаех, че съм жива,
че щастието е за мен измислено.
Конете спряха в овършана нива
и нищо на света не стана смислено.

Безименните ми коне издъхнаха
и яростта ми беше съкрушена,
а кръвните ми връзки се прекъснаха.
Сега съм само смъртно уморена.

Свличане

Свлякох всичките
жалки, дребнави желания
и безсмислено, изтерзано очакване,
неразбраните,
тъмносини послания,
посреднощното ми разплакване...

Като рокля,
докосната от несръчен любовник
държат глезените ми и ме препъват.
Една сламка,
която крепеше удавник
потъва...

Шепоти

Тихия шепот, с който снегът си отива
нищо ново не каза, а слушах внимателно.
Тази пролет косата ми е по- сива,
костите сякаш болят по– осезателно.

Тихият шепот, с който сънят си отива
отброи всеки мизерен остатък от дните.
Сякаш с годините ставам все по- горчива -
така навярно презряват от жажда жените...

Тихия шепот, с който ти си отиваш
казва, че някое „утре” ще бъде различно.
Нещо в очите ти хапе, а ти го скриваш.
Аз пък придърпвам одеялото егоистично.

После оставям на вятъра тихите шепоти:
кой - накъдето поиска, натам да отива.
Вече не помня вкуса на объркани трепети.
Пътят не свършва край мойта ожъната нива.

***

Никога не съм била бряг,
сякаш винаги съм била Реката.
Блъскам се челно в сивия камънак
и нося труповете нататък.

Никога не съм била хоризонт.
Напоявах скучаещите величия
с поводи за неистова омраза.
И после си тръгвах - ничия.

Никога не съм била дом.
Бях само пътя към него.
Пеех песните си шепнешком,
а после мълчахме...Его...



Страхливо

Този град е толкова загледан в себе си!
Мракът от досада се разсипва в капки.
Съвсем като счупена тротоарна плочка
се обръщам под чуждите стъпки.
Страхът е допълнителен цвят към черното.
Видя ли го, на кой клон увисна?
Страхът бил „онази долна смърт”? Не е вярно!
Вярно е, че от смърт ми писна!

Покажи ми – или не ми показвай,
все едно, ще го срещна на ъгъла,
в измръзналите пръсти на цигуларката,
които не знаят, че съм се лъгала...
Това момиче свири фалшиво
и обвинява вятъра в кражба!
Страхът опази врабчето живо!
Празни са витрините - разпродажба...

Извинение

Исках да е просто и смислено -
като цвете:
съвършена подредба на атоми.
И, ако може, да не разказвам
от какво боледува душата ми.

Оказа се сложно и хлабаво -
като клопка.
Тишината се трупаше в ъгъла.
Заприличах на слепия си кошмар -
на приятел, когото съм лъгала.

Пак ще бъде чисто и смислено -
като цвете,
щом се науча да си прощавам.
Съвършена подредба на атоми
е простата истина: съжалявам!

Смелостта ми

Смелостта ми
затропа с токчета по тротоара –
„Бързаме, закъсняваме...”. Къде е пожара?...
Пак забравих, че нищо и никому не съм длъжна!
Тя е толкова синя, че направо е тъжна!
Първо вляво до ъгъла, после втората в дясно,
после хора и улици...после – не е ясно...
Колко стана часът? Не, че има значение,
но така ми е нужно време за развлечение...
Смелостта ми
потъна в чаша водка на бара
и запали поредната дълга цигара,
разпиля се в клавишите на рояла,
разля се по струните на китарата бяла...
Не успя окончателно да се събере,
и часовникът цъкна : „И така е добре!”

Зимна градина

Снегът спря.
Утаи се по клоните
и попи тишината от нищото.
Не умирам - студът ме изрони
Ти раздухваш жарта из огнището.

Само студ
впива зъби в ръцете ми
и догризва краката на сенките.
Някой друг лепи смях по лицето ми
и рисува в прозорците сценки...

Колко труд!
А Сизиф си замина
и заряза скалата на хълма.
Над безчувствена зимна градина
тишината е кръгла и пълна...

Аз откраднах
окото на Мойрите
и видях оня ъгъл в сърцето ти,
в който ти засадих незабравки...
Мислех, че са замръзнали...
                                         Ето ги!..