Когато тръгвах беше твърде рано.
Прахът от пролетни усмивки тъкмо
слягаше.
Безименни, конете ми препуснаха
натам, където пътят жадно бягаше.
Събуждах се, и знаех, че съм жива,
че щастието е за мен измислено.
Конете спряха в овършана нива
и нищо на света не стана смислено.
Безименните ми коне издъхнаха
и яростта ми беше съкрушена,
а кръвните ми връзки се
прекъснаха.
Сега съм само смъртно уморена.
Няма коментари:
Публикуване на коментар