/на мама, която ме чака/
Още искам да стъпя в окото на бурята -
боса, и с очи като сухо сено - изветрели.
Ще стоя много мирно, и ще бъда зеница
и ще се разширявам, докато светлината ме вземе.
После - няма тъга: топъл хляб, топъл огън,
и /понякога/ цветна дъга край прозореца.
Долу в ниското няма подкрепящо рамо.
Из душата ми ровят полудели светулки.
Все си мислех, че ще има и още за казване,
но окото на бурята тежко премигна.
След секунда ще има място за двама...
Само, моля те, имай търпение, мамо!
Няма коментари:
Публикуване на коментар