***

Отдалечавам се в безличната си кожа,
а сянката ми лази по стената -
опитва се да скочи през прозореца,
защото съм напълно непозната.

Ти виждаш своето момиче весело,
синът ни – строга, уморена Мама,
баща ми – черната овца в семейството...
А мен ме няма. Никъде ме няма...

Загубих се мeжду „сега“ и „никога“,
като забравен стих – неизговорена.
И само сянката ми не разбира:
прозорецът отдавна е затворен.