Какъв е светът на поетите, кои са константите и къде е равновесието между щастие и пропасти?
Любен Чаталов в ролята на човека-награда
Тя
е едно от малкото сбъднати желания в живота ми. Преди много години, когато за
пръв път попаднах на нейни стихове, неистово си пожелах да я познавам. Животът
ни срещна и се оказа, че тя не е драматична, сериозна, висока и дълбока жена, а
е най- искрения, емоционален и непосредствен човек, който може да съществува.
Родена е в Добрич, в средата на Добруджа и е минала през школата на
радиожурналистиката и писането на новини за регионален вестник, за да стигне до
осем стихосбирки и да понесе на крехките си рамене званието „явление в
българската литература“. Може би защото успява с думи да разкаже не само себе
си, а всеки човек, в който е останала искрица човечност.
Иначе,
в живия, извънлитературен живот, тя е благодарна дъщеря, грижовна майка,
любима, близък приятел. Този октомври Камелия Кондова е удостоена с
националната литературна награда на името на Дора Габе, която се връчва на пет
години за значителни художествени постижения и принос в националната литература
– заслужено отличие, присъдено от община Добрич, с номинацията на СБП и
Славянската литературна и артистична академия – Варна.
Първо, да ти честитя наградата на
името на Дора Габе...
•
В рамките на шегата, аз и съболезнования приемам, но все пак
се надявам цялата история да не приключи с паметник... Не мисля, че заслужавам
тази награда, и това не е някаква излишна скромност. Първо, аз нямам
необходимата дистанция спрямо себе си – нито като човек, нито като поет. Второ,
самият факт, че наградата се връчва на пет години, вече ме прави една идея
по-паметник. Това е много притеснително. Ще трябва да се науча от една страна
да съм благодарна, че хората са отчели факта Камелия Кондова с всичките му
знаци, а от друга страна наистина приемам и съболезнования... Но това е
номинация, тя няма конкурсен характер, не зависи от мен. Предпочитам да мисля
за тая награда като за признание, благодарност от страна на родния ми град
Добрич, от хората и институциите там.
Ти обяви преди няколко месеца, че напускаш СБП. Изненада ли
те това, че точно съюзът, заедно със Славянската академия, те номинира за
наградата?
•
Да, опитвах се дълго време да заявя позиция и кротко да
изляза поради неплащане на символичния членски внос. За съжаление, напускането
ми не успя да се случи без излишен шум. Не ми се иска да зачерквам съюза заради
многото качествени хора, които все още го обитават. Получава се малко като да
закрием партизанското движение, защото после са направили големи поразии...
Напускането ми не е някакъв специален, нарочен бунт. Просто вече не искам да се
ангажирам с техните гафове, не искам да казвам да казвам „нашите грешки и
недоразумения“, защото това е съюз със сериозна история, от там и претенция за
намеса в литературата. Ясно ми е, че не мога да променя определени неща. Оказва
се, че позициите ни, особено художествените, се разминават до крайност. Пък и
аз явно не съм съюзен тип човек. С годините се уморих от позиции – „Съгласна
съм“, „Не съм съгласна“... Приоритетите ми станаха малко по- отвъдни – важни са
ми децата, шепата приятели, човекът до мен, а не събрания, гласуване или четене
на списъци и доклади. Иначе, чисто технически, не знам дали все още съм член на
съюза, четох някъде, че май все пак съм изключена за неплащане на членския
внос.
В родния ти град ти си много обичана, там те чакат, посрещат
те с радост, салона винаги е пълен... Как мислиш, защо толкова много те обичат
хората?
•
Никаква представа нямам защо. Напуснала съм града преди
годи, а и днес получавам същата сърдечност, прегръдка и даже някакъв сигнал, че
съм липсвала... Това е толкова мило! Лека е думата, това е много вълнуващо и
задължаващо. Иска ми се да е заради поезията ми, защото това е най- доброто от
мен, което мога да предложа. Когато искам да прегърна или да убия някого, аз
много често прибягвам до стихове на любими автори, които са ми причинили момент
на силна близост. Може би пиша неща, които са близки до читателите. Може би
това е магията на думите. Радвам се, че в публиката ми има хора на различна
възраст, с различни занимания, и всеки от тях намира нещо за себе си... Според
мен, със силата, с която се съпротивляваш на думите, за да се роди поезията,
със същата сила после произведението въздейства върху читателя. Аз се
съпротивлявам много силно.
Намираш ли нещо общо между теб и
Дора Габе?
•
Честно казано, не. До колкото светоусещането ни е поетично,
може би да. Но тя е твърде голяма като легенда. Името ѝ е задължение. Нужна е
една дистанция от около петдесет години, считано от деня и часа на кончината,
за да има изобщо подобно съизмерване. Клише е, но е вярно – времето е съдник,
настоящето подвежда.
Какъв е тогава смисълът от
конкурсите, има ли според теб по-добър и най- добър поет?
•
Случвало ми се е да съм и от двете страни на барикадата – и
преди години като участник, и в неблагодарната роля на жури напоследък. Няма
как да се мери ръст на поезията, всяко наличие на метафорична мисъл вече е
поезия. Смисъл от конкурсите има доколкото авторът, особено младият автор,
стига до някакво малко по- специализирано мнение в лицето на журито. В днешното
интернетно време, в което мерилото са „лайковете“ във фейсбук, това е
необходимо. За мен е много хубав моментът на награждаването, защото се срещам с
приятели от цяла България, и такива потенциални, които още не познавам. Няма
защо да се залъгваме, писането е самотно мероприятие, а поетите имат нужда от
братство. Не от съюзи, групички или кръгове, а точно от братство. От истински
споделени думи – и от там души. Понеже трудно се осъществява организирането на
едно такова „братство“, конкурсите са един хубав повод и в това е другия им
смисъл – да ни съберат.
Ти се занимаваш със съвсем различно
нещо в ежедневието си – готвач си в един столичен ресторант. От къде намираш
енергия?
•
Това се получи съвсем случайно. Аз и преди обичах да готвя,
да си посрещам приятелите. Но когато станах професионален готвач, се оказа, за
мен е удоволствие и си пея докато работя, а и ми плащат за това. Да не говорим,
че в тази сфера признанието идва много бързо, не се налага да чакаш петдесет
години или да мреш, за да го получиш – хората или са доволни, или не. На ръба
на шегата е казано това, но и не съвсем. Най- накрая усетих едно равновесие в
живота си. Дълги години се е налагало да си вадя хляба със същите думи, които
употребявам и когато пиша поезия, а се оказа, че за мен това е било една идея
по- изтощително. Работила съм в радио, после във вестник, и то ежедневник... С
безкрайна любов към колегите – и към бившите, и към настоящите, но това много
ме изхаби. Сега, в последните няколко години, усетих значението на това да се
занимаваш със съвсем други неща, в които няма нужда да плашиш хората с поезия.
Влизаш и в една друга стилистика, която е не по- малко изкуство. Изпитвам
удоволствие от това, че работният ми плот е огромен, че кухнята ми е
професионална, че имам възможност да експериментирам с продукти и подправки...
Не те ли разсейва това занимание от
писането?
•
Ами, слава Богу, разсейва ме. Всъщност, аз винаги съм се
съпротивлявала на писането. Децата също ме разсейваха, и им бях благодарна за
това. Може би защото поезията е много болезнена като процес. Понякога когато
пиша, чисто физически, осезаемо ме болят костите. Не знам има ли такъв
специфичен ревматизъм, но пътят към стиховете сякаш минава през едни родилни
болки, които не са най- приятното нещо на света. Поезията е нещо страшно, и в
същото време красиво. Може би затова някак интуитивно пиша „само в краен
случай“.
Какво търси според теб поета? Слава,
признание, публика, равновесие?...
•
Равновесие е една от идеите. Спасение сякаш е по-точно. И
убежище. Не, че другите хора са чугунени, не това клише, че „създаваме един
по-красив свят“... С думите си ние сме резонанс на света. Но поне в стиховете
си успяваме някак да го подредим, или да му протестираме, или да го прегърнем.
Поезията е една легитимация за луди. Форма на жълта книжка с добър извинителен
знак. Като процес, това е спестено на нашите читатели. Когато те получат
крайния резултат от усилията ни под формата на книга, страница в мрежата или в
литературен сайт, идва техния момент на наслаждение. Тогава идва и разговорът с
публиката, която открива думите ни по свой начин. Нямат значение сричките,
формата, класически или свободен стих... Красивият момент е когато твоето
стихотворение е прочетено по три хиляди различни начина, и всеки е взел каквото
му е нужно и животоспасително към момента на прочитане. Утре вечер сигурно ще му
е нужно друго... Например, скоро мама, която е един безпогрешен индикатор, ми
каза следното: „Тая, последната ти книга
за бай Кольовото магаре, аз нещо не я разбрах...“ – та, ето как от тъжните
рамене на Бай Георги стигнахме до магарето на Бай Кольо... И това даже освежава
пейзажа.
Как започна твоят път в
литературата?
•
В живота на човек има моменти, в които е много важно някой
да те събере по интереси. В нашия живот по това време човекът, който се нагърби
с тая специална мисия, беше Елка Няголова. Тя ни беше не само ръководител, но и
приятел. Даде безценни неща като усещане и атмосфера. Къща, в която можеш да
влезеш през прозореца, куче, което да те обича и очаква безрезервно,
първосигналните поетични реакции – това е много повече от ямб и хорей, които винаги
можеш да научиш. В онези далечни години, в които не можеше просто да натиснеш
копче на компютъра и да имаш достъп до всичко, тя ни даде възпитанието да
търсим и да следим първите книги на нови автори. Купувахме си всички първи
книги, за да следим съвременната поезия, да знаем и сравним къде сме ние...
Друг е въпросът, че можехме да си го позволим, струваха половин франзела.
Кои
са константите в твоя живот?
•
Една голяма константа в живота ми е мама, да ми е жива и
здрава. Заедно с мама и Добрич – родния ми град. Неизменното присъствие и
голямото събитие в живота на една жена са децата. Те са ми и инстинкта за
самосъхранение, защото като поет аз съм скроена малко суицидно. В
тийнейджърските им години неизменно се страхувах за тях. Спомням си, дъщеря ми
беше в четвърти клас, когато се върна с едно съчинение на тема „Моето
семейство“, училищна поръчка. Съчинението
гласеше: „Ние сме едно повредено семейство. Четем книги, но батко каза
да не казвам на никого, защото ще ми се смеят“. Тогава се уплаших не само за
моите деца, а за децата изобщо. За това, в какъв свят попадат... Днес вече
моите деца израснаха и като възраст, и като характери и не се страхувам
толкова. Имах привилегията да ги родя рано и с времето ми станаха нещо като
приятели. Няма по- голямо стихотворение от тях.
Казват, че поезия се пише от любов. До колко е валидно това
за теб?
•
Да, вярно е. Любовта е най- спешната провокация. Според
майка ми, като дете много съм плакала на някакъв филм за Виетнам и това е
отключило поезията в мен. Всеки втори плаче на филми, чак пък да е отключило
нещо в мен – не вярвам. По мои спомени, първата любов в гимназията свърши тази
работа. Разбира се, любовта беше несподелена, в другия случай няма драма, няма
безсънни нощи и страдание... Мило ми е, и мога да го кажа с доза самоирония –
важна е любовта, и особено нейното отсъствие.
А присъствието ѝ?
•
...е великолепно! Мисля, че и на поетите им се полага не
само да я измислят, а и да я живеят тая любов. Ако трябваше да избирам между
нея и поезията, аз бих останала на територията само на любовта, бих се
разделила с поезията, и няма да умра от това. Слава Богу, никой не ме изправя
пред такава крайност и някак в симбиоза си живеят и двете състояния. Но аз бих
предпочела да съм щастлив човек, а не Камелия Кондова. Като човек и като
характер все още изповядвам идеята, че денонощното реване води само до
подпухване... макар че външната суета е последното което ме вълнува.
Продължавам да мисля, че усмивката е най- прекият път до другия. Защото, ако му
стовариш моментното си отчаяние и всичките си пропасти, едва ли и той ще ти се
усмихне. Много драматично става, когато човек се замисли за любовта, когато я
живеем е по- лесно. Тогава просто готвиш вечеря за любимия, пееш песен...
Щастлив човек ли си, или има още
пропасти?
Аз
съм щастлив човек със същата сила с която съм и отчаян човек – всеки има своите
настроения и емоционални пропасти. Животът ми преминава с известна променливост
– понякога поради смърт в отношенията, понякога поради фактическа смърт... Мога
да кажа, че в момента съм щастлив човек, да. Чак не смея да кажа! Щастието в
смисъл на хармония, споделеност, ако щеш на илюзията, че си си намерил
половинката, притеснява. Но човекът до мен ми изглежда като съвсем справедлива
награда. Любен
е
нещото, заради което мога да възкликна:“Е, сега вече е честно!“. Случи се
съвсем наскоро, но мисля, че това е човекът, който ще обитава живота ми от тук
нататък. Съвсем наясно съм, че той е моето момче. Не мислех, че може да ми се
случи такова нещо на тия години. Вече съм убедена, че любовта е детство, тя не
е ангажирана с възраст. И то не защото оглупяваме с възрастта, някои цял живот
си джапаме глупави през живота. Мисля, че когато прегръщаш някого, го правиш с
идеята, че ще е за цял живот, иначе въобще няма смисъл да ангажираш името на
любовта в това занимание. Той е актьорът Любен Чаталов, любимец на публиката и на
студентите си, и в същото време е човекът, заради когото бързам да се прибера
вечер в къщи. Няма голямо значение това, че и двамата сме донякъде публични
личности –
той повече, аз по-малко, защото поезията все пак е по-камерно занимание.
Не те ли е страх от тази публичност, от
постоянното превъплащаване от роля в роля, от това, че той може би играе...
•
Никога не ме е било страх от такова нещо. Бащата на дъщеря
ми също беше актьор, тогава бях по- безстрашна, но в това отношение аз много
вярвам на кожата си. Това не говори много добре за мен, но ще си призная, че
изпадам в глупави разсъждения, спирачки и съмнения, а кожата ми е по-умна от
мен самата. Тя още има някаква представа от честност. Това, което спасява света
ми не е красотата, а нежността, а кожата много разбира от нежност. Не, че
красотата няма да спаси света, ще го спаси, стига той да има сетива за нея.
Защото няма по-голяма красота от кожа, която времето е белязало с изживяните
години, и тя е единствената възможна за теб. Когато прегръщаш някого, е честно
да го прегърнеш с всичките му смърти, и мисля, че точно това направихме с Любен един за друг на тоя етап от живота
си. Иначе те, всичките ни смърти, нямат в какво друго чекмедже да отидат
неприютени...
Какъв го виждаш ти в новата му роля?
•
Любен се появи не просто в момент, в който имах нужда от
прегръдка, дойде като прегръдка в най- безкрайния смисъл на
това понятие. Може малко да се скараме сега, защото аз твърдя, че аз го
срещнах, а той твърди, че той ме е срещнал, но това са белезите на внезапната
споделеност. Важното е, че се срещнахме и се наградихме с присъствие в животите
си. Едно от добрите му качества е, че не пише поезия, но чете. Обвързан е с
думите и няма как да избяга от тях, но с чуждите думи. Хубаво е някой да обича всичко в теб - от косата и ноктите, до стиховете. Още нямам
косми в ушите, но ако имах, май и тях щеше да обича. Все пак, иска ми се отношенията ни да си
останат в нашето зелено дворче, споделени само с приятели, кучета и деца.
Текстът е публикуван в сп. DIVA!
Няма коментари:
Публикуване на коментар