Седя в къщи на ниска табуретка и суша мокри документи. През рацете ми минава целият живот на един 80- годишен човек, с когото по принцип не си говорим много. Той ми е свекър и е човекът, чиято къща е напълно унищожена от скорошното наводнение на т.нар. Южна дъга. След като затварям в речниците си мокри здравни и рецептурни книжки, нотариален акт, удостоверение за раждане и прочие “важни” документи, подреждам по дивана якета, пуловери и чорапи. Той седи до печката и мълчаливо ме наблюдава.
- Къщата замръзна, ще се събори – отбелязва бавно.
- Ами замръзнала е, декември месец е...- потвърждавам очевидното, защото просто не знам какво друго да кажа.
- Трябва някой от отговорните лица да дойде, да види... – продължава той.
- Нали дойдоха, видяха... Написаха становище и си отидоха. – пак потвърждавам очевидното, защото друго не мога да направя.
- Да, ама становището е че къщата не става за живеене! Сега какво да правя? Аз я строих тая къща 1954 –та година, синовете ми в нея израснаха! Никога не е имало наводнение, а сега – потоп!
- Виж, през лятото ще я стегнем, ще съберем пари и ще направим ремонт, а до тогава – нищо не може да се направи, освен да ти изсуша пуловерите и здравните книжки. Не се ядосвай, че като вдигнеш кръвното аз какво да те правя?
- Това казвам – отговорните лица нещо трябва да направят, не ти. Ние сме хора обикновени – не разбираме. Има си отговорни лица, ще дойдат, ще вземат отношение...
На това място краткият ни разговор прекъсва, защото аз запалвам цигара и отивам да пуша на прозореца. От една страна – може и да има някакъв смисъл в думите му. Защото наистина все са били дъждове, но такова чудо никога не е било – къщата се напълни с вода до горния ръб на прозорците. Някой трябва да си поеме вината за този резултат. Всяко нещо не е без нищо, гласи любима китайска мъдрост, която е особено актуална за случая. От друга страна, ако тоя човек нямаше син и снаха – кой щеше да се погрижи за него? Той като нищо можеше да се удави, с мокрите си дрехи и обувки ще хване някоя пневмония и кой ще го лекува в тая криза на здравеопазване с неговите 80 години? От трета страна, ако седна да чакам “отговорните лица” – направо мога да се застрелям, защото знам, че нищо няма да направят за него.
Димът от цигарата ми бавно се понася в студената привечер. Ситни, злобни, ледени късчета се въртят из въздуха навън и се опитват да ме накарат да се почувствам празнично – след малко повече от седмица е Коледа.
- Утре сутринта ще ида до общината, да им кажа... – продължава старецът с неговата упорита философия, че “отговорните лица” трябва да поемат отговорност и за него, и за къщата му, и за проваления му живот...
- Какво ще им кажеш? – питам аз от учтивост.
- Ами ще им кажа, че това ако беше станало преди 30 години, до сега някой да е взел отношение. Във ваш`та държава като няма партия да се грижи за народа – ей така ще си коледувам на улицата!
Иде ми да споря, да го пратя в неговата държава от преди 30 години, да му кажа, че човек ако не се погрижи сам за себе си, никой не е длъжен... но не го правя. Не съм от умните, отговорни лица, които определят живота на обикновените хора. Просто сядам на ниската табуретка пред “духалката” и хващам за “раменете” един пуловер...
Няма коментари:
Публикуване на коментар