Лятото

Лятото слезе
в нивата с малки слънца –
тежко и дълго,
като въздишка по нещо отминало.
Светят лунички
по всичките му лица.
Лятото няма думи,
то помни всичко.
Всяка пътека
през всякоя няма гора,
всяка целувка
под всяка луна пребледняла,
всяка сълза –
като сребърна, дребна пара...
Толкова много лета
съм надживяла...
После навярно
случаен часовник е спрял,
времето срязало всяко въже
и полетяло,
нейде един фар
в солени мечти е умрял...
Само сред нивата
Лятото
без думи пяло...