Не искам да ми показваш посоката,
мога сама.
Сама ще намеря очите на лятото
точно навреме.
И дългия ден ще прекъсна
в мига преди нищото,
а после ще легна в нозете на прилива,
и той ще ме вземе...
Пътеката тръгна нататък,
и бърза без мен.
Намерих очите на лятото –
плачеха есенно.
Денят се преля в нищетата на нищото,
в мрака зелен,
а отлива дръпна следите ми слепи
обратно в огнището.
По коленете ми се затъркаляха грапаво
мъдри, дълбоки, препатили белези.
Все още не искам да ми показваш посоката.
Не съм ли ти казвала, че се научих да падам?
И въпреки, че така и не станах висока,
поне се научих красиво, с усмивка да страдам.
Няма коментари:
Публикуване на коментар