понеделник, 17 ноември 2014 г.

Ние и Ноември



И този Десети ноември отмина – по същия начин както вече 25 години си отминава. Много добре си спомням къде бях, но не мисля, че това има значение. И този път се правиха равносметки, анализи, прогнози, от някъде се промъкна забравената дума „плурализъм“, която тогава беше особено модерна. Някои казаха „Пък не беше толкова зле, животът не е само дълги коси и дънки, дисциплина имаше, ред и порядък...“.  Други викнаха „Абе вие сте луди, бе! Животът трябваше да бъде свобода!“. Трети пък си рекоха „Какво ме интересува мен, че за някакви люде нямало банани преди 20-30 години?“  - и си замълчаха.

Да, припомняме си битовизмите от детството – ти, например, редил ли си се за банани? `Щото аз така, на опашката, се запознах едно време с първото си сериозно гадже. А в същото време се случваше и друго: родителите ни си разказваха вицове шепнешком като непослушни деца, редяха се като стадо и за книги, и за хладилници, подкупваха и се подмазваха за апартамент или специализация, едва се гледаха в огледалата, а съседът денонощно и заплашително тракаше на пишещата си машина и всички знаехме, че пише доноси (защото после родителите ги викаха в ОФ-то на ъгъла на блока, а те се прибираха угрижени и порицани). Няма да забравя лудата мечта на майка ни да сме като другите деца – обикновени, без кой-знае какви амбиции и способности, ако може - невидими. Все казваше тъжно-тъжно: „Не стига, че не сте глупави, пък не сте и грозни, не знам как ще живеете...“. Ние, разбира се, правехме каквото можем – сестра ми недоучваше и се подстригваше доброволно, аз се обличах ужасно, престилката ми рядко срещаше ютия, но пък беше с дантелена якичка. Заради тази плетена якичка в десети клас класната ме разнасяше за ухото от първия до последния етаж на училището – всички да видят каква съм неразбрана и упорита, и ходя с неуниформена яка... Сега е смешно, сега дори не мога да си представя какво и е било на класната в главата, та да върши такива чудеса от храброст. Сигурно на жената и е дотегнало до смърт да я назидава някое началство заради фасоните на трийсет тийнейджърки и просто си го е изкарала на моята забележителна якичка. Ако сега я срещна, сигурно ще каже „Абе, Диана, как ги помниш тия неща! Имаше толкова по- важни работи!“. 
По- важното беше, че тя не можеше да понася различието – както и майка ми, тя се ужасяваше от него.  Тя беше малък и посредствен  човек, който непременно държеше да приложи малката си власт. Може би това беше едно от най- страшните неща в тази система – властта на малките хора. Нещо за някакви лагери, нещо за интернирани и застреляни по границата? Нещо за пропагандна машина? А защо да гледаме така отрицателно, разкажете по- добре за опашките за банани, за хляба по 26- стотинки и сиренето по 3,60, за безплатното образование по политикономия и древни технологии...
„Кои сте вие, че да искате?“ – така попита една възрастна жена тогава, малко след 1989-та, когато все още смеехме да искаме неща. Някак не влизахме в категорията на особените хора, които имат правото да искат – поне не и в очите на тогавашните възрастни. Признавам, че не знаехме какво да отговорим – двайсетгодишни, наивни до безобразие. Ами ние сме тези,  които ще трябва да управляват това деформирано подобие на държава след двайсет години. Тези, които ще изгладуват, изплачат и изплатят безплатното образование и здравеопазване – това трябваше да кажем. Ние сме тези, които ще трябва не само да отгледаме внуците ви, ами и да обясним защо сме такива каквито сме... Но не го казахме – от дисциплинираност и от насадения страх. Или просто не се досетихме, че ще се случи точно това.


Днешните млади не знаели нищо за периода, казва тъжно статистиката. Та кой би искал да научи, че родителят му е бил или престъпно различен до степен съседите и колегите му да искат да го унищожат, или от малките хора, които унищожават за малко власт? Нямаше трети вид хора – това е измислица. Нямаше и откъде да има. Другите видове се пръкнаха след това. И светът стана демократичен, криминален и несправедлив изведнъж. Не, че сме го искали такъв. А бананите са налице, никакъв проблем няма с тях, дори ми идват в повече...

Текстът е публикуван в сп. Тема

Няма коментари:

Публикуване на коментар