Трамвайна история

Трамваят е капсула, която преминава през града. В нея има от всичко по малко - добрина и делнична заядливост, умора и детско любопитство, тъга и безразличие, картини и драсканици... Човекът споделя ограниченото си пространство с други хора и това не е щедрост, а начин на придвижване. Или сцена - за онази самотна жена, която търси внимание. Или възможност - за възрастния господин, който иска да бъде оценен. Или поредното шумно място за разглеждане - за детето. Или просто начин на придвижване - за коминочистачът до мен...

Трябваше да започна с това, че до мен днес седи коминочистач. Дребен човечец с черно малко личице, което изглежда още по-малко под шапката. Очите му светят от смях. Държи пред себе си рошава черна четка. Седи спокойно, гледа през прозореца и съзнателно не се обръща към хората, които го оглеждат с любопитство. Тъкмо се питам дали ще е много невъзпитано, ако съвсем лекичко го пипна по рамото, и той - сякаш е прочел мислите ми - внимателно допира показалец до моето рамо и се усмихва широко. Коминочистачът ми подари малко късмет от върха на показалеца си!...

От автогарата се качва възрастна жена с хиляди чанти, торби и торбички. Току-що е слязла от автобуса, който докарва енергични възрастни жени от близките до София села.

- Ма що не помагате, помогнете де! - заявява тя на висок глас, убедена, че е в правото си да получи помощ. - Момче, хайде де, направи място, че виж - права не мога да стоя...

„Момчето“ на видима възраст около 50 години, разбира се, отстъпва мястото си. Сигурна съм, че наум се пита как, като „права не може да стои“, е пренесла тия всичките торби и торбички кой знае откъде. Възцарява се неловко мълчание, докато жената подреди около себе си всичкия си багаж, без да смачка краката на близкостоящите и без да възникне опасност торбите да се разсипят. От едната торба стърчат пера зелен лук, ръкав от плетена дрешка и китка поомачкани градински цветя, прилежно загънати в стар вестник.

- Бабо, добре ли беше на село? - пита „момчето“.

- Ааа, много добре, сине! - сякаш само този въпрос е чакала, бабата се втурва да обяснява. -

Друго е на село! Всииичко почна вече да се показва. Тук - лучец, там - копривка... Въздухът чииист, не е като тука. Водичката и тя чиииста, право от планината слиза. Животинките се обаждат час по час, цветенцата по градинката се събуждат. Мене там си ми е животът...

- Ами като е така, защо не си стоиш на село? - пита „момчето“ и в гласа му вече няма и следа от добронамерен смях. За сметка на това ние, неволните слушатели на разговора, се чудим къде да скрием усмивките си. Бабата замлъква и обидено се обръща към прозореца, като придърпва торбите по-близо до себе си.

- Гуспужа, да не се обидиш! - казва жизнерадостно дядото, който седи зад нея. – Те, младите, мислят, че само за тях е градът, ама не е така. Нали? Аз пък го харесвам града, откак съм дошел през 62-ра, все го харесвам. Ако ти духа от прозореца, да го дръпна? Или ти е задушно и на тебе?

Бабата обаче е много сърдите и въобще не отговаря. Или пък 62-ра не е била добра година за нея и не й се иска да си припомня.

Вече сме в центъра. Пъстра група почитатели на Кришна подскачат, въртят се и пеят на тротоара. До тях майки с колички чакат светофара да светне зелено и да пресекат булеварда. А ние с коминочистача продължаваме в нашата капсула, която си има свои правила и измерения.

- Аз ще взема да отида при тях... - казва ми коминочистачът дълбокомислено. Виждам, че гледа разнородната група, която тъкмо пресича булеварда, но не знам дали има предвид майките или кришнарите. Всеки има нужда от още малко късмет...

- Добре... - съгласявам се аз, защото няма как да не се съглася, и добавям:

- Приятен ден!

- Ами да! Задължително! - усмихва се той. Фигурката му се изгубва зад торбите с пресен лук, електронната книга на студентката до вратата и широките рамене на младежа със спортен сак на рамо.

„Всеки с неволите си, и аз - с моите“ - казвам си наум и едва дочаквам последната спирка. Капсулата се отваря и изсипва в наситения разтвор от градска забързаност своето съдържимо. И ние - сърдитата баба, „момчето“ с чувство за хумор, студентката, жизнерадостният дядо, всички се втурваме презглава да правим деня си приятен, при това задължително. Или просто да употребяваме късмета, който сме получили от върха на показалеца на един малък черен коминочистач. Защото не се случват всеки ден такива подаръци...

Текстът е публикуван в списание "Тема"