Събрах си счупените стихове
и тръгнах към студената си къща,
в която знам, че никой не ме чака,
в която съм си аз, и съм си същата...
И всъщност, вече не сънувам принцове,
а само белите коне - препуснали
през равнината на деня, през блатото,
в което се удавих... Не, нали?
Отдавна подозирах, че отсъстваш.
Стените ми ме зяпат състрадателно
и се събират в ъгъл. И клюкарстват.
Няма спасение от думите, приятелю...
Няма коментари:
Публикуване на коментар