За мъката, културата и макулатурата

Нещастието е онова нещо, което е противоположно на щастието. А щастието е... когато човек е щастлив. Различните хора са щастливи в различни ситуации и от различни неща – някой са щастливи от пари, други от любов, трети от власт...

Българинът не е от нито една от тези категории – той изначално няма пари, по презумпция е недолюбван, а за власт въобще не може да става дума (поради обективни историко – географски обстоятелства). Съответно, българинът е нещастен. Толкова нещастен, че дори е в челната десятка на най- нещастните хора в света. С почти всичко от своя бит българинът е уникален, та затова не е учудващо, че е уникален и с нещастието си. В нещастието си той рови в отпадъците на ближните, на враговете и на непознатите, и търси там обяснение за собствената си несполука, обикновена конспирация или подарък от извънземните.

От дете знам какво е макулатура, по простата причина, че дядо ми и баба ми някога са се запознали в Полиграфическия комбинат. Дядо бил линотипер – словослагател, а баба била книговезка, седяла на високо столче и сгъвала кóли, докато зяпала как той реди думите в специалните форми. Понякога си пишели бележки върху макулатурите. Понякога той пишел стихове върху тях, а тя ги смачквала и хвърляла обратно в купа с грешно отпечатани хартии, защото му била сърдита за нещо. После съжалявала, ровела в хартиите докато намери въпросното листче, и си го прибирала в портмонето.

Когато бях дете, събирах макулатури, за да мога да прочета книжката преди да е излязла по книжарниците. Събирах ги и защото ставаха за вторични суровини, а те бяха важни за авторитета в училище. И за да правя самолетчета и лодки с тях, което беше важно за мен. Изобщо, макулатурата може да бъде безценен източник на вдъхновение, или напълно безполезна хартия – зависи от кой ъгъл ще погледнеш на нея. Като всеки отпадък, тя може да има две или повече лица. Това, което за един е отпадък, за друг може да има огромна стойност. Същото става и с магданозените дръжки: повечето хора ги хвърлят, но други правят от тях супа, при това съвсем не лоша на вкус – стига да обичаш магданоз. Клошарите знаят добре, че изхвърляме и полезни вещи, без дори да сме осъзнали тяхната полезност. Но клошарите не са щастливи, или поне не в общоприетия смисъл на понятието „щастие“.

Кога едно нещо се превръща в отпадък? Ами когато отпадне необходимостта от неговата употреба. Това закономерно се случва с всичко – с хартиите, с дръжките от магданоз, с бюлетините, та дори с политиците. Въпросът е в какъв отпадък ще се превърне вече ненужното нещо – дали някой ще намери в него полезно зрънце, дали ще загине сред купчината себеподобни ненужни неща, или пък някой ще надуши конспирация и ще даде втори живот на отпадналото.

А Вие, колко боклуци всъщност изхвърляте?

И всичките ли са наистина боклуци, или част от тях може да се използва все още?

Проверихте ли, дали това действително е така?

И – последно – откъде притежавате такива количества, и за какво са ви изобщо?

Тази сутрин слушах мъката, с която един водещ на сутрешен блок изговаря думата „макулатура“. И си мислех за детските си години, когато това бяха любимите ми листове, по които мастилото е преляло, за да мога аз да прочета книжка преди всички останали деца. И за момента, в който баба ми е видяла върху омазаното листче нещо, което наистина я е развълнувало.

Още не е измислена напълно безотпадна технология за производство на каквото и да е. Дори обществото, в своята безкрайна цивилизационна мъдрост, произвежда хиляди полезни за Вселената неща, а като отпадък получаваме купища безскрупулни политици.

Дали ровим в отпадъка, за да намерим обяснение за нещастието си, или това ни се случва само по избори?

Публикувано в сп. Тема