Влача хилава сянка,
вместо да вдигна хвърчило.
И се крия без нужда, и
болезнено се обезличавам.
„Намери ме“ - една ярка
пътека извика,
а пропуснах пресечката
– и няма пътека такава.
Как се прави хвърчило?
Не помня.
Беше твърде отдавна, и
все още умеех да тичам.
Хвърковатите мисли ме
намираха лесно, и лесно отлитаха.
Иначе, все така неотменимо
и трудно обичам.
За какво е хвърчилото,
ако не стига небето?
Непотърсени, кърпени
мисли ме дърпат и спорят.
Имах някъде пъстро
хвърчило от рошави радости...
Ако някога го намеря,
ще го изпратя нагоре.
Няма коментари:
Публикуване на коментар