Епилогия

Недосегаемата моя смърт

бавно слезе по мътните облаци.

Всъщност, изобщо не исках да знам,

че времето умее да свършва внезапно,

че светът спира понякога – ням

и безполезен. Невероятно

и неумолимо се сливам до болка

с простата логика на голямата липса.

Свърши се поредната обиколка

около същността. И не записвам

мъдрите думи на грешните прилепи,

защото „никога“ е кухо признание.

Недосегаемите смърти са слепи,

и чакат само на миг разстояние.