Бял стих

Сънувах те.

Узрели житни класове

изгаряха в ръцете ти.

Не знаех

дали и колко силно да извикам,

за да ме чуеш – в себе си...

Неповторими облаци

трепереха

и се опитваха да се повторят

все напразно.

Плаках.

Тревата не изтри сълзите ми -

не знам защо.

Звездите безпричинно падаха.

Не знаех името ти -

и то не ме знаеше.

Реката се топеше из ръцете ми.

А късно привечер заплакаха върби -

защото беше привечер.

И беше късно.